Определение № 151 от 15.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 138/2018 г.

Производството е по реда на чл.248 ал.1 ГПК. Образувано е по молба на адв. М. Л. Н., като особен представител на Ж. А. Х., за изменение на определение № 209/25.04.2018 г., постановено по делото, в частта за разноските. Излага доводи, че присъденото му адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. е определено в нарушение на чл.47 ал.6 ГПК вр. чл.36 ал.2 ЗАдв вр. чл.9 ал.2 Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. На основание цитираните разпоредби претендира сумата от 2585.22 лв. Копие от молбата е връчена на насрещната страна -„ДИАНА" ООД, която в писмен отговор излага становище за нейната неоснователност. Молбата е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е допустима, но неоснователна. Определението на ВКС е постановено по реда на чл.288 ГПК. Не е допуснато касационно обжалване на решение № 1752/18.07.2017 г. на САС по т.д. № 5585/2016 г. в касационна жалба на Ж. А. Х. чрез адв. М. Л. Н., а „ДИАНА" ООД - [населено място] е осъдено да заплати на адв. М. Л. Н. сумата 600 лв. адвокатско възнаграждение за особен представител за настоящата инстанция. Изложените съображения в молбата не обуславят неправилно приложение на цитираните разпоредби. Минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в ЗАдв и Наредба № 1/2004 г. на ВАС, очертават минимума, който следва да се заплати за определена адвокатска услуга. В мотивната част на TP № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че при спор размерът на адвокатското възнаграждение се определя след преценка за съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото във всеки конкретен случай. Съдът следва да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. Съдът трябва да вземе предвид броя на предявените искове, извършените от страните процесуални действия в хода на процеса, правната сложност на казуса и доколко по него има установена задължителна съдебна практика, на колко инстанции е гледано делото и дали във следващите инстанции са събирани нови доказателства и др. В конкретния случай процесуалните действия се свеждат до депозиране на касационна жалба от Ж. А. Х. чрез адв. М. Л. Н. и изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, като формулираните от касатора правни въпроси според изложеното от ВКС в определението му по чл.288 ГПК не покриват общото основание за достъп до касация по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Все според мотивите на същото определение посочената и приложена от касатора съдебна практика е по обективно неидентични казуси, при различни твърдения, изложени от страните и установени доказателства, релевантни за съответните казуси, поради което не обуславят наличие на допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, както е поддържал касаторът. Като отчете конкретната фактическа и правна сложност на делото, както и обстоятелствата по извършените от страната процесуални действия, настоящият състав на ВКС, ТК намира, че молбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Мотивиран от горното, съдът: