Определение № 346 от 04.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1537/2023 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Н. З. и касационна жалба на „Банка ДСК“ АД срещу решение № 594/04.05.2023г. по в.гр.д. № 3202/2022г. на Софийски апелативен съд, 12-ти граждански състав, постановено по реда на чл.294 ал.1 от ГПК, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение №79/06.07.2020г. по т.д. №43/2019г. на Врачански окръжен съд, Търговско отделение. Касаторът Г. Н. З. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е прието за установено, че Г. Н. З., заедно със С. В. Ц., дължи на „Банка ДСК“ АД въз основа на договор за ипотечен кредит от 21.07.2008г. следните суми: 1/ сумата от 413 011,16 лв. - главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 15.08.2018г. до окончателното изплащане; 2/ сумата от 113 802,50 лв.– договорна лихва за периода от 15.08.2015г. до 19.06.2018г.; 3/ сумата от 2576,11 лв.– наказателна лихва за периода от 15.08.2015г. до 14.08.2018г.; 4/ сумата от 1782,36 лв. – заемни такси, за които суми е издадена заповед по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № 1248/2018г. на РС – Козлодуй. Поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че част от задължението по договора за кредит се дължи, тъй като не е погасено по давност. В тази връзка излага съображението, че погасителната давност е започнала да тече от уведомяването му за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита - на 24.10.2012г. или най – късно на 30.01.2013г., като давностният срок не е спиран или прекъсван. Твърди, че претенцията за договорна лихва е неоснователна, тъй с решение по гр.д.№201/2013г. на Врачански окръжен съд другият длъжник по договора за кредит С. Ц. е осъдена да заплати договорна лихва за периода от 22.11.2009г. до 14.06.2012г. в размер на 97896,08 лева и законна лихва за периода след 14.06.2012г., а с обжалваното въззивно решение той е осъден да заплати договорна лихва за периода от 25.07.2010г. до 14.08.2018г. в размер на 314 397,48 лв. и законна лихва върху главницата за периода след 14.08.2018г. Поддържа, че по този начин по един и същ договор за един и същ период се начисляват и претендират едновременно договорна и законна лихва, за периода от 14.08.2018г. до 08.11.2018г. законна лихва се претендира и се начислява и по двата издадени изпълнителни листове. Твърди още неоснователност на претенцията за договорна лихва, тъй като условията за изменение на базовия лихвен процент са неясни и неконкретизирани. Също въвежда доводи, че банката не е изпълнила задължението си да уведоми длъжника за изменението на базовия лихвен процент по кредита и на погасителния план. Поддържа, че след изменението на базовия лихвен процент постъпилите за погасяване на задължението суми са неправилно разпределени, като по – голямата част от тях са насочени към погасяване на договорната лихва, вместо за погасяване на главницата. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора следните въпроси: 1. Длъжна ли е въззивната инстанция при решаване на делото и постановяване на решение да обсъди всички доказателства по делото, да обсъди всички възражения във въззивната жалба, както и да постанови собствени мотиви?; 2. Допустимо ли е обявяване на предсрочна изискуемост по кредит с връчване на искова молба на длъжника?; 3. За възможността на банката едностранно да променя лихвения процент по кредита; 4. Допустимо ли е в правния мир един и същ договор да се счита по отношение на единия съдлъжник за прекратен и предсрочно изискуем, а по отношение на другия съдлъжник по същия договор да е редовен?; 5.Допустимо ли е по едно и също правоотношение – договор за кредит, по отношение на единия съдлъжник договорът да се счита прекратен и по вземането по него да се начислява законна лихва, а по отношение на другия съдлъжник договорът да е редовен и да се начислява договорна и наказателна лихви по него? Допустимо ли е за един и същ период по едно и също правоотношение – договор за заем, да се начисляват едновременно законна, договорна и наказателна лихви? Има ли неоснователно обогатяване на кредитора по договора, ако за един и същ период по един и същ договор за кредит се начисляват едновременно законна, договорна и наказателна лихви? Твърди, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №8/19.01.2018г. по т.д. №24535/2016г. на ВКС, II т.о., решение №222/27.03.2018г. по т.д. №505/2017г. на ВКС, II т.о. и решение №96/03.12.2020г. по гр.д. №1076/2020г. на ВКС, II г.о.; втори въпрос – в противоречие с решение №86/27.10.2020г. по т.д. № 2118/2019г. на ВКС, I т.о., а трети въпрос - в противоречие с решение № 95/13.06.2016г. по т.д. № 240/2015г. на ВКС, II т.о. и решение №205/07.11.2016г. по т.д. №154/2016г. на ВКС, I т.о. По въпросите по т.4 от изложението сочи допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение, поради очевидната му несправедливост. Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ АД поддържа, че не са налице посочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба по същество. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Касационният жалбоподател „Банка ДСК“ АД обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от него против Г. Н. З. искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че ответникът дължи въз основа на договор за ипотечен кредит от 21.07.2008г., както следва: 1/ разликата над сумата 413 011,16 лв. до предявения размер от 420 000 лв. – главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 15.08.2018г. до окончателното изплащане; 2/ разликата над сумата 113 802,50 лв.– договорна лихва за периода от 15.08.2015г. до 19.06.2018г. до предявения размер от 314 397,48 лв., както и договорна лихва за периодите 25.07.2010г.-14.08.2015г. и 20.06.2018г.-14.08.2018г.; 3/ разликата над сумата 2576,11 лв.– наказателна лихва за периода от 15.08.2015г. до 14.08.2018г. до предявения размер от 8767,06 лв., както и лихва за периода 23.09.2013г.-14.08.2015г., 4/ разликата на сумата от 1782,36 лв. – заемни такси, до предявения размер от 4464,24 лв. за които суми е издадена заповед по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №1248/2018г. на РС – Козлодуй. Поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Твърди, че началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземанията за главница и договорни лихви по договор за банков кредит, при уговорено погасяване на отделни погасителни вноски, когато не е обявена, респ. не е настъпила предсрочната изискуемост, е датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита. Твърди още, че цялото вземане по договор за кредит, включващо главницата и лихвите, се погасява с общата петгодишна погасителна давност. Счита, че договорната лихва, която представлява цената на ползваната парична сума и е включена в дължимата анюитетна вноска се погасява заедно с нея с общата петгодишна давност. С оглед на това счита за неправилни изводите на въззивния съд, че вземанията за договорна и наказателна лихви се погасяват с кратката тригодишна погасителна давност. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора следните въпроси: 1. При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече съгласно чл.114 от ЗЗД давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, вкл. в хипотеза на предсрочна изискуемост?; 2. Приложима ли е тригодишната погасителна давност по отношение на вземанията за възнаградителна договорна лихва, начислена по и на основание договор за банков кредит? Твърди, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение №5/21.01.2022г. по тълк.д. №5/2019г. на ОСГТК на ВКС, решение №50173/13.10.2022г. по т.д. №4674/2021г. на ВКС, III г.о., решение №65/06.07.2018г. по т.д. №1556/2017г. на ВКС, I т.о., решение №28/05.04.2012г. по гр.д. №523/2011г. на ВКС, III г.о. и решение №261/12.07.2011г. по гр.д. №795/2010г. на ВКС, IV г.о., а втори въпрос – в противоречие с т.18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк.д. №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 38/26.03.2019г. по т.д. № 1157/2018г. на ВКС, II т.о. и решение № 106/20.06.2017г. по гр.д. № 60152/2016г. на ВКС, IV г.о. Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба Г. Н. З. не изразява становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че по силата на договор за ипотечен кредит от 21.07.2008г. „Банка ДСК“ АД е предоставила на Г. Н. З., със солидарен длъжник С. В. Ц., ипотечен кредит за текущи нужни в размер на 420 000 лв., при дължима лихва, формираща се от базов лихвен процент, определян периодично от банката и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Уют“; към датата на сключване на договора БЛП е бил в размер на 4,69 %, а стандартната надбавка – в размер на 3,6 % или лихвеният процент е бил 8,29 %. Констатирал е, че кредиторът е предявил срещу С. В. Ц. и Г. Н. З. иск по чл.422 от ГПК за установяване съществуването на вземанията по процесния договор, след обявена предсрочна изискуемост, по който иск е било образувано гр.д. № 201/2013г. на Врачански окръжен съд. По това дело предявеният от банката против Г. Н. З. иск е отхвърлен с решение по гр.д. № 50203/2016г. на ВКС, II г.о., поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост на задълженията. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че предсрочната изискуемост е надлежно обявена от кредитора с уведомление от 13.06.2018г., получено лично от Г. Н. З. на 19.06.2018г. Счел е за неоснователно наведеното от длъжника оплакване за присъждане в полза на Банката на суми в повече от дължимото, поради издаването на два изпълнителни листа, като се е позовал на разпоредбата на чл.122 от ЗЗД, съгласно която предявяването на иск срещу един солидарен длъжник не засяга правата на кредитора спрямо останалите длъжници. По отношение на оплакването за неравноправност на клаузата на чл.7 от договора, касаеща формирането на договорната лихва, апелативният съд е намерил, че за процесния договор за кредит е неприложим Закона за кредитите на недвижими имоти на потребители /ДВ, бр.59/29.07.2016г./, доколкото е сключен преди влизане в сила на закона, но се прилага Закона за защита на потребителите. Приел е, че възнаградителната лихва е съобразена с разпоредбите на чл.143 и чл.144 от ЗЗП, като е изложил съображения, че макар в процесната клауза да липсва конкретизация за условията, при които се извършва промяната на базовия лихвен процент, такава е предвидена в разпоредбата на чл.24.3 от Общите условия. Заключил е, че елементите, използвани за формиране на БЛП, не нарушават правата на потребителите, тъй като те и техните стойности не зависят едностранно от волята на управителните органи на банката, а от обективни фактори. Приел е, че не са налице други клаузи, които да бъдат определени като неравноправни. В допълнение, съдът е посочил, че само по себе си предвиждането на възможност лихвеният процент да бъде едностранно увеличаван също не води до нарушаване на правата на потребителите, доколкото в процесния случай тази възможност не е предоставена единствено на волята на Банката и нейните управителни органи. Изтъкнал е обстоятелството, че едностранното увеличаване на лихвения процент е извършено еднократно по силата на взето решение на управителните органи на банката, обективирано в Протокол № 46. По възражението за погасяване на задължението по давност, по претенцията за главницата въззивният съд е съобразил датата на иницииране на заповедното производство - 15.08.2018г., и е приел, че всички неплатени вноски, падежирали преди 15.08.2013г., са погасени с общата петгодишна давност. Възприел е вариант 2 от заключението на ССЕ, тъй като според него остатъчната редовна главница намалява, само ако е настъпило плащане по главницата, като се прилага лихвеният процент по кредита и наказателна лихва върху просрочената главница в размер на 3 % годишно, както и са съобразени извършените плащания. С оглед на това съдът е заключил, че дължимата главница възлиза в размер на 413 011,16 лв., като върху нея се дължи и законна лихва, считано от депозиране на заявлението по чл.417 от ГПК – на 15.08.2018г. до изплащането. На следващо място, по претенцията за договорна лихва апелативният съд е приел, че приложима е кратката тригодишна погасителна давност, тъй като се касае за периодични платежи. При съобразяване на датата на иницииране на заповедното производство, е достигнал до извода, че всички неплатени вноски с падеж преди 15.08.2015г. са погасени по давност. Изложил е съображения, че след настъпване на предсрочната изискуемост договорна лихва не се дължи, тъй като е отнето преимуществото на срока, уговорен в полза на длъжника. С оглед на това и при съобразяване на вариант 2 от ССЕ е заключил, че дължимата договорна лихва възлиза на 113 802,50 лв., като се дължи за периода 15.08.2015г. – 19.06.2018г. По претенцията за наказателна лихва, въззивният съд е счел, че при съобразяване на възражението за давност изчисления за същата следва да бъдат извършени за периода 15.08.2015г. – 14.08.2018г. Съобразил е изчисленията в Приложение 2 към ССЕ и е приел, че за релевантния период дължимите наказателни лихви възлизат в размер на 2576,11лв. Изложил е съображения, че възприема именно тези изчисления, тъй като същите са извършени съобразно приложената от Банката санкционираща лихва в размер на 3 % годишно. На последно място, по претенцията за заемни такси, въззивният съд е намерил за основателни само претенцията за дължимата такса за подновяване на ипотека в размер на 1071,90 лв., начислена на 04.07.2018г., и тази за застрахователни премии, непогасени с общата петгодишна погасителна давност, в размер на 710,46 лв. Приел е, че задължението за застраховка в размер на 161,88 лева, дължимо към 27.11.2012г. е погасено по давност. С определение № 1646/18.06.2024г. производството по настоящото дело бе спряно на основание чл.292 от ГПК до постановяването на решение по тълк. д.№3/2023г. на ОСГТК на ВКС. По тълкувателното дело е постановено решение на 21.11.2024г. и на основание чл.230 от ГПК производство по делото бе възобновено. По касационната жалба на Г. Н. З.: Първият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК не отговаря на общия критерий за допускане на касационен контрол, тъй като не съответства на данните по делото. Въпросът е обвързан с оплакването на касатора, че съставът на САС не е обсъдил в решението си представените доказателства за образувано изпълнително производство срещу съдлъжника по процесния договор С. В. Ц., по което се начислява законна лихва върху главницата по процесния кредит, за същия период, за който в настоящото производство от касатора се претендира възнаградителна лихва. Въззивният съд е взел предвид, че първоначално предявеният от банката против Г. Н. З. иск е отхвърлен с решение по гр.д. №50203/2016г. на ВКС, II г.о., поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост на задълженията. Изложил е подробни съображения относно правните последици на това решение, като е посочил, че вследствие отхвърлителното решение, постановено в предходното съдебно производство, макар кредиторът да се е снабдил с изпълнителен титул само спрямо другия солидарен длъжник, по отношение на Г. Н. З. не е заличено качеството „длъжник“, поради което спрямо него кредитът отново е отнесен като „редовен“ и банката отново е предприела действия по обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Заключил е, че доколкото липсват твърдения задължението да е изпълнено от С. В. Ц., издаването на изпълнителни листове спрямо всеки от солидарните длъжници не води до присъждане на едни и същи суми два пъти. Втори и четвърти въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК са обсъждани при първото разглеждане на спора в касационната инстанция. Съгласно разпоредбата на чл.295 ал.1 от ГПК когато са налице предпоставките по чл.280 ал.1 от ГПК, второто решение на въззивната инстанция може да бъде обжалвано за нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото. С решение №50182/24.10.2022г. по гр.д.№4509/2021г. на ВКС, ГК, І г.о, с което делото е върнато за ново разглеждане на САС, е прието, че „в настоящото производство се претендира установяване съществуването на описаните вземания по договора за банков кредит с твърдение за настъпила предсрочна изискуемост с връчване на уведомление на ответника на 19.06.2018г., т.е. след края на съдебното дирене в производството по постановяване на решение от 12.06.2017г. по гр.д. №50203/2016г. от ВКС, ГК и съответно не може да се приеме, че силата на пресъдено нещо е преклудирала възможността на банката да обяви на ответника предсрочна изискуемост на вземането с нова дата. В предходното производство съдът не е отрекъл със сила на пресъдено нещо възникването на вземанията по договора, а единствено настъпването на тяхната изискуемост към края на съдебното дирене. Изложените в исковата молба факти, от които произтича спорното право, вкл. връчване на 19.06.2018г. на уведомление за обявяване на всички задължения на кредитополучателя за изискуеми, не са обхванати от обективните предели на силата на пресъдено нещо по предходното дело между страните, т.е. съдът неправилно е приел, че датата на обявяване на предсрочната изискуемост е 15.05.2012г., приета за начало на предсрочната изискуемост с влязло в сила решение по отношение на другия съдлъжник, както и че същата е начална за фактическия състав на погасителната давност, като петгодишният срок е изтекъл на 15.05.2017г., поради което ответникът не дължи заплащане на претендираните от банката суми“. Съставът на ВКС е изложил и становище по четвъртия поставен от касатора въпрос, като е посочил, че уговорената по договора солидарност на задължението между двама и повече длъжници, уредена с чл.121 от ЗЗД, не предполага действие на обявената от банката предсрочна изискуемост по отношение на един от съдлъжниците да касае и останалите. За да бъде изискуемо изцяло задължението по банковия кредит спрямо всички съдлъжници, предсрочната изискуемост поради неизпълнение на задължението следва да е обявена надлежно на всеки един от тях. По отношение на неизпълнените падежирали вноски условията по договора нямат промяна. Предвид дадените от касационния съд разрешения, с които въззивният съд се е съобразил при повторното разглеждане на делото, не са налице предпоставките по чл.295, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по въведените от касатора втори и четвърти въпрос. В допълнение следва да се отбележи, че по въпроса за възможността предсрочната изискуемост да бъде обявена с връчване на исковата молба, е формирана постоянна практика на ВКС, на която въззивното решение не противоречи. Въззивният съд не е отрекъл възможността с връчването на препис от исковата молба да бъде обявена предсрочна изискуемост на задължения по договор за кредит. Даденото разрешение, че предсрочната изискуемост не е обявена с връчването на препис от исковата молба по предходното водено срещу касатора производство - гр.д. № 201/2013г. на Врачански окръжен съд, приключило с постановяване на решение от 12.06.2017г. по гр.д. №50203/2016г. от ВКС, ГК, с което предсрочната изискуемост на кредита е отречена по отношение на длъжника Г. З., е обосновано с преценката на съда, че всички факти, настъпили до края на съдебното дирене в това производство, са преклудирани от формираната сила на пресъдено нещо и настъпилите от тях правни последици не подлежат на преразглеждане. Третият въпрос е поставен във връзка с произнасянето на въззивния съд по исковете за нищожност поради неравноправност на клаузи от договора за кредит и анексите към него и се отнасят до преценката за наличие на изключенията по чл.144 от ЗЗП и необходимостта потребителят да получи достатъчно конкретна информация как банката може да промени едностранно цената. Тези въпроси са включени в предмета на делото и са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. По тях е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в цитираните от касатора решение №95 от 13.09.2016г. по т.д.№240/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №205 от 07.11.2016г. по т.д. №154/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., както и в служебно известните на настоящия състав решение № 424 от 02.12.2015г. по гр.д. №1899/2015г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №527 от 27.07.2018г. по т.д. №2775/2017г. на ВКС, ТК, II т.о., и др. Поради това са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка на съответствието му с посочената постоянна практика по уточнения от настоящия състав материалноправен въпрос относно критериите за действителност на клауза в договор за банков кредит, която предвижда възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално договорения размер на лихвения процент. Произнасянето по този въпрос е обусловило изхода на делото, поради което следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от касатора – ответник част. По касационната жалба на „Банка ДСК“ АД: В случая формулираните в изложението въпроси относно началния момент на давностния срок по чл.114 от ЗЗД при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски и приложимата погасителна давност по отношение на вземанията за възнаградителна договорна лихва, са обуславящи за изхода на спора, но по отношение на тях не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Съществуващата противоречива съдебна практика относно началния момент на срока на погасителната давност е преодоляна с ТР №3/2023 от 21.11.2024г. по тълк.д. №3/2023г. на ВКС, ОСГТК. В същото е прието, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 от ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. При обявяване на дълга за предсрочно изискуем давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж, започва да тече от предсрочната изискуемост. В мотивите на тълкувателното решение изрично е посочен и давностният срок за вземанията за главница и за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит: петгодишен за главницата и тригодишен за възнаградителните лихви. В настоящата хипотеза като е приел, че всички неплатени вноски от главницата, падежирали до 15.08.2013г. - пет години преди датата на иницииране на заповедното производство /15.08.2018/г., са погасени с общата петгодишна давност, както и че за вземането на ищеца за договорна лихва е приложима кратката тригодишна погасителна давност, тъй като се касае за периодични платежи, въззивният съд не е допуснал отклонение от задължителната практика на ВКС. По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280 ал.1 от ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд по жалбата на касатора „Банка ДСК“ АД. Въз основа на горните съображения, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК в обжалваната от касатора Г. Н. З. част. Касационно обжалване следва да се допусне по конкретизирания от настоящия състав, съобразно т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, въпрос: относно критериите за действителност на клауза в договор за банков кредит, която предвижда възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално договорения размер на лихвения процент. В обжалваната от „Банка ДСК“ АД част въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 10 623,46 лева. Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд