Определение № 161 от 16.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2070/2013 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 2486 от 11.12.2012г. на Варненски окръжен съд по гр.д. № 2568/2012г., с което е потвърдено решение от 22.06.2012г. по гр.д. № 8899/2011г. на Варненски районен съд за отхвърляне на предявения от С. Р. О. срещу Е. Н. Н. и В. П. Н. иск по чл. 108 ЗС за предаване владението недвижим имот - ПИ № * с площ * кв.м. в местността „К.”, землище на [населено място], [община], както и иск за заплащане на обезщетение за лишаване от правото на ползване върху имота за периода 28.06.2010г. до 14.06.2011г. в размер на 1200лв. Касационната жалба е подадена от ищцата по иска С. Р. О. чрез пълномощника й адв. С.. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката се позовава на хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК - противоречие с практиката на ВКС по въпроса за допустимите възражения, с които може да се брани ответник по иск за собственост, основан на земеделска реституция, който противопоставя права върху имота по § 4а и сл. ПЗР ЗСПЗЗ, както и по въпроса за конститутивното действие на решението за възстановяване правото на собственост по ЗСПЗЗ. Поддържа се и основание по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК спрямо същите въпроси предвид значимостта им при разрешаване на подобни спорове. Ответниците по жалбата Е. Н. Н. и В. П. Н. не са представили писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по иск за собственост досежно недвижим имот, възстановен по реда на ЗСПЗЗ, съединен с иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване на имота. Ищцата С. О. се легитимира като собственик по земеделска реституция на имот № 504.246 по ПНИ на м. „К.”, [населено място], с площ * кв.м. С решение на ОСЗГ-В. № 480 от 18.03.1998г. й е възстановено правото на собственост върху нива от * дка в територия по §4 ПЗР ЗСПЗЗ, а със Заповед № 024 от 03.06.2010г. на Кмета на [община] на основание §4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ е възстановено правото на собственост върху конкретния имот, представляващ лозе. Ответниците се легитимират като собственици на съседния имот - ПИ № * по плана на новообразуваните имота с констативен нотариален акт от *г., издаден след обстоятелствена проверка. Твърдят, че са собственици и на процесния имот въз основа на давностно владение, упражнявано от 1960г., но не са се снабдили с нотариален акт, тъй като по плана имотът е записан на ищцата. Считат, че правото на собственост е възстановено незаконосъобразно, тъй като нито ищцата, нито наследодателят й е бил собственик на имота. В. съд е приел, че следва да извърши косвен съдебен контрол върху възстановяването на собствеността, тъй като ответниците по иска не са участвали в административната процедура по ЗСПЗЗ. Намерил е, че решението на реституционния орган от 18.03.1998г. е нищожно, тъй като преди това по същото заявление е постановено решение № 59 от 22.04.1993г., с което правото на собственост върху заявените * дка е признато за възстановяване с план за земеразделяне. Затова последващото решение, което няма данни да е постановено на основание чл. 14, ал.7 ЗСПЗЗ, е недопустимо и не произвежда правно действие; съответно ищцата не се легитимира като собственик. За пълнота съдът е посочил, че е останала недоказана идентичността между възстановения имот и имотът на ищцата, притежаван преди обобществяването съгласно нотариален акт № */*г., както и идентичността между имота, посочен в решението на ОСЗГ и в заповедта на кмета по § 4к ПЗР ЗСПЗЗ. За да достигне до този извод съдът се е позовал на заключенията на приетите експертизи, че идентичност не може да се установи поради липсващи съвпадащи граници по нотариалния акт и по плана на старите имотни граници. При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното: Жалбоподателката поддържа противоречие на обжалваното решение със задължителна практика на ВКС по въпроса за допустимостта на косвен съдебен контрол върху решенията на ОСЗГ за възстановяване на собствеността и за допустимите възражения на ответниците по иск за собственост, основан на земеделска реституция. Според Т. № 9/2012г. ответникът по иск за собственост, основан на земеделска реституция, който противопоставя права по §4а или §4б ПЗР ЗСПЗЗ може да се брани с възражения за материална незаконосъобразност на решението на ОСЗ, от което черпи права ищеца, но само във връзка със своите противопоставими права; той не може да възразява, че лицето, на което е възстановено правото на собственост не е било собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС, или че възстановеният имот не е идентичен с притежавания преди колективизацията. Това разрешение е пряко неприложимо към настоящия спор доколкото ответниците не са ползватели на имота и не претендират права по § 4а или 4б ПЗР ЗСПЗЗ, а поддържат, че владеят имота от 1960г. и са собственици по давност. Това различие е изтъкнато от жалбоподателката в изложението. Ето защо противоречие със соченото тълкувателно решение липсва. На второ място жалбоподателката изтъква противоречие на обжалвания акт с Тълкувателно решение № 1/1997г. по въпроса за конститутивното действие на решението за земеделска реституция, както и противоречие с Решение № 555 от 22.10.2009г. по гр.д. № 104/2009г. на ІІг.о. и Решение № 179 от 20.04.2011г. по гр.д. № 563/2010г. на І г.о. Според тях правното действие на решенията на органите на поземлена собственост следва да се преценява съобразно действалата към момента на постановяването им редакция на закона. В обжалваното решение съдът се е позовал на Решение на Поземлената комисия № 59/22.04.1993г. /то не се намира в приложената преписка, а е налице само съобщение до заявителя за постановяването му/, с което правото на собственост се възстановява с план за земеразделяне, като е счел, че с него процедурата по възстановяване на собствеността е приключила, поради което следващото решение за възстановяване на собствеността в съществуващи реални граници в територия по §4 ПЗР ЗСПЗЗ, е нищожно. При този извод съдът не е отчел реда и начина за възстановяване на собствеността с план за земеразделяне съобразно действалата към 22.04.1993г. редакция на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, и настъпилите след това изменения на закона, при които е постановено решението от 18.03.1998г., от което ищцата черпи права. Следователно е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК. Цитираното в изложението решение № 437 от 07.05.2007г. на Варненски окръжен съд, Административно отделение по адм.д. № 636/2004г. не е представено по делото. Независимо от това, видно от обясненията на касатора с него е разрешен административен спор за законосъобразността на одобрения ПНИ относно процесния имот и то няма обвързващо значение в настоящия спор за собственост. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.