Определение № 57 от 08.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 592/2021 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищците Е. С. А. лично и като майка и законен представител на Р. Л. Г., Б. Л. Г., М. Л. Г., М. Л. Г. и М. Л. Г., И. Л. Г., В. Л. Г. и Х. Е. С., всички чрез процесуалния си представител адв. С. В. Б. срещу решение № 12271 от 09.11.2020 г. по в. гр. дело № 306/2020 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 12 състав в следните части:

1/ частта, с която след частична отмяна на решението по гр. дело № 15097/2017 г. на Софийски градски съд, I-18 състав, е отхвърлен предявеният от М. Л. Г., действащ чрез законния си представител Е. С. А., срещу „Застрахователна компания Уника“ АД за заплащане на сума в размер 100 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Л. В. Г., ведно със законната лихва от 20.09.2016 г.;

2/ частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени останалите искове, предявени срещу „Застрахователна компания Уника“ АД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Л. В. Г. в следните части: искът на Е. С. А. за разликата над 120 000 лв. до 200 000 лв., исковете на Р. Л. Г., Б. Л. Г., М. Л. Г., М. Л. Г., Л. Г., М. Л. Г., И. Л. Г., В. Л. Г. и Х. Е. С. за разликите над 100 000 лв. до 200 000 лв.;

3/ частта, с която М. Л. Г. е осъден да заплати на „Застрахователна компания Уника“ АД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 2 854 лв. – разноски за въззивното производство, и сумата 39 лв. – разноски за първоинстанционното производство.

Касаторите правят оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваните от тях части поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В инкорпорирано в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевират доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:

1. За критериите при определяне на справедливо по размер обезщетение съгласно чл. 52 ЗЗД за причинени неимуществени вреди - противоречие с ППВС № 4/1968г., определение № 137/01.03.2011 г. и решение № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, ТК, 2 т. о.

2. Въззивният съд следва ли да съобрази всички обективни критерии за определяне на присъденото обезщетение като справедливо, въз основа на които следва да бъде определено конкретното обезщетение за произтичащите от непозволеното увреждане неимуществени вреди, според дадените в ППВС № 4/1968 г. задължителни за съдилищата разяснения? – противоречие с решение № 171/18.11.2016 г. по т. д. № 2811/2015 г. на ВКС, ТК, 2 т. о., решение № 72/12.03.2010 г. на ВКС, ТК, 2 т. о.

Касаторите се позовават и на противоречие с решение № 141/28.01.2016 г. по т. д. № 1398/2014 г. на ВКС, ТК, 2 т. о., решение № 202/16.01.2013 г. по т. д. № 705/2011 г. на ВКС, ТК, 2 т. о., решение № 25/17.03.2010 г. по т. д. № 211/2009 г. на ВКС, ТК, 2 т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, 2 т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 611/2011 г. на ВКС, ТК, 2 т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, 2 т. о., решение № 11/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, 2 т. о., решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, ТК, 1 т. о.

Касаторите поддържат и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваните части, тъй като противоречи на основния принцип в правото относно деликта, на закона и събраните доказателства.

Ответникът „Застрахователна компания Уника“ АД, [населено място] не изразява становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите за допускане на касационно обжалване, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея са посочени касационни основания по чл. 281 ГПК и основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК.

Въззивният съд е приел, че по отношение на ищците Е. С. А., Р. Л. Г. /преди Р. Е. С./, Б. Л. Г., М. Л. Г., М. Л. Г., И. Л. Г., В. Л. Г. и Х. Е. С. са налице необходимите материалноправни предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника „Застрахователна компания Уника“ АД да заплати на посочените ищци обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди в резултат на смъртта на Л. В. Г.. Констатирал е, че Л. В. Г. е починал в резултат на настъпило на 20.09.2016 г. пътно-транспортно произшествие /ПТП/, причинено по вина на А. А. А., като противоправното поведение на последния и причинно-следствената връзка с настъпилата смърт на Л. Г. са установени от събраните в първоинстанционното производство доказателства и не са спорни пред въззивната инстанция. Посочил е, че ответното застрахователно дружество е застраховател по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на прекия причинител на вредата.

Съдебният състав е приел за установено, че ищцата Е. С. А. е живяла на съпружески начала с починалия Л. Г., ищците Р. Л. Г. /преди Р. Е. С./, М. Л. Г., Б. Л. Г., М. Л. Г., М. Л. Г., И. Л. Г. и В. Л. Г. са деца на починалия, а ищецът Х. Е. С. е отглеждан от Л. Г..

За да определи обезщетение за претърпените от ищцата Е. С. А. неимуществени вреди в размер 120 000 лв., въззивната инстанция е взела предвид следните обстоятелства, установени от свидетелските показания и заключението на съдебно-психиатричната експертиза: ищцата е загубила спътника си в живота след близо 20-годишен съвместен живот, през който са изградили емоционална привързаност, подкрепяли са се и са се разбирали; внезапната му загуба представлява за нея психологическа травма с принципно висок стресогенен потенциал, но в случая е намерила проявление единствено в обичайното за подобна ситуация дълбоко страдание; ищцата има подкрепата на близки свои роднини за превъзмогване на загубата и се е концентрирала върху отглеждането на малките си деца; отчел е естеството и интензивността на страданието на ищцата, младата й възраст момента на настъпване на процесното ПТП – 36 години. При присъждане на обезщетение в размер 40 000 лв. въззивният съд е приспаднал платеното в хода на исковото производство обезщетение в размер 80 000 лв.

По отношение на ищцата Р. Е. С. съдебният състав е посочил, че същата е родена след смъртта на Л. Г. и с влязло в сила решение на СОС от 12.10.2017 г. по гр. д. № 12.10.2017 г., т. е. в хода на първоинстанционното производство е признато, че биологичният баща на Р. е Л. В. Г. и е определено същата да носи името Р. Л. Г.. Изложил е съображения, че правото на обезщетение на заченатото, но неродено към датата на настъпване на вредоносния резултат дете възниква от момента на раждане, ако детето е живо и жизнеспособно. За да определи обезщетение за неимуществени вреди в размер 100 000 лв. на Р. Л. Г., въззивният съд е взел предвид, че същата търпи неимуществени вреди от смъртта на починалия преди раждането й родител, като е лишена от бащина закрила и издръжка в своя живот. Поради това, че правото на обезщетение е възникнало от момента на раждането, съдебният състав е присъдил законната лихва върху дължимото обезщетение на тази ищца от датата на раждане - 05.03.2017 г., а не от датата на ПТП - 20.09.2016 г.

Относно ищците Б. Л. Г., М. Л. Г., М. Л. Г., И. Л. Г. и В. Л. Г. въззивната инстанция е приела, че всички са живели в едно домакинство, големите деца са помагали на баща си в работата му, малките са разчитали на осигуряваната от него издръжка, отношенията на тези деца с баща им са били обичайните за съответната връзка и по делото не е доказано някое от децата да е изградило по-силна, специфична емоционална връзка с баща си и да страда прекомерно или патологично от загубата му. При определяне на обезщетение в размер по 100 000 лв. за всяко от посочените деца съдебният състав е взел предвид също конкретната възраст на всяко от тях към датата на ПТП и икономическата обстановка в страната към същия момент. За да присъди на всеки от посочените ищци по 20 000 лв., въззивният съд е отчел, че в хода на исковото производство ответното застрахователно дружество е изплатило на всеки от тях по 80 000 лева.

За да уважи предявения от Х. Е. С. срещу ответното застрахователно дружество иск в размер 20 000 лв., въззивната инстанция е съобразила, че Л. Г. е отгледал Х. С. от бебе, ищецът е приемал починалия и го е обичал като свой баща, отношенията им са били хармонични, не са се отличавали от тези между починалия и родните му деца. Съдебният състав е взел предвид, че по делото не се установява Х. С. да е преживял смъртта на Л. Г. по различен начин от биологичните му деца, както и е приспаднал платената в исковото производство от застрахователя сума 80 000 лв.

Неоснователността на предявения от ищеца М. Л. Г. иск е обоснована с обстоятелството, че от раждането си през 2014 г. М. е настанен и отглеждан в Дом за медико-социални грижи за деца в [населено място] поради вродено тежко заболяване, като по делото няма данни за вида на заболяването; не е доказано, че между М. Г. и починалия му баща са съществували съответни на биологичната им връзка емоционални отношения - не се установява Л. Г. да е посещавал ищеца, да е полагал грижи за него, нито че последният е знаел за съществуването на биологичния му баща и съответно да е разчитал на неговата закрила; не са доказани претърпени от посочения ищец болки и страдания от смъртта на биологичния му баща.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касаторите материалноправни въпроси относно критериите за определяне на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4 от 23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968г., ППВС 4/25.05.1961г., както и постановените множество съдебни решения на различни съдебни състави на ВКС по реда на чл. 290 ГПК понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, техните степен и интензитет, последици и други. Съобразно практиката на ВКС, обективирана в множество решения по чл. 290 ГПК /решение № 177/27.10.2009г. по т. д. № 14/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 59/29.04.2011г. по т. д. № 635/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/, при определяне на размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Във връзка с лимитите на застраховане съобразно чл. 266 КЗ /отм./ и § 27 ПЗР на КЗ /отм./, аналогични на чл. 492 КЗ, и релевантността им към критериите по чл. 52 ЗЗД също е формирана константна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 233/20.12.2016г. по т. д. № 3586/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016г. по т. д. № 2056/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. и други/. В практиката на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” съгласно чл. 226 КЗ /отм./ във връзка с чл. 266 КЗ /отм/, респ. § 27 ПЗР КЗ /отм./. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по чл. 492 КЗ /преди чл. 266 от отменения КЗ/ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

В настоящия случай въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС е установил причинените на ищците Е. С. А., Р. Л. Г., Б. Л. Г., М. Л. Г., М. Л. Г., И. Л. Г., В. Л. и Х. Е. С. болки и страдания от смъртта на Л. В. Г., тяхната сила, интензитет и продължителност, възрастта на починалия и посочените ищци. Като е преценил, че процесното ПТП е настъпило на 20.09.2016 г., отчел е установените по дeлото факти и обстоятелства и е определил обезщетение в размер 120 000 лв. за Е. С. А. и по 100 000 лв. за Р. Л. Г., Б. Л. Г., М. Л. Г., М. Л. Г., И. Л. Г., В. Л. и Х. Е. С., съдебният състав не се е отклонил от константната практика на ВКС. Различният размер на присъдените с отделни решения на ВКС, цитирани от касаторите, обезщетения за неимуществени вреди, причинени вследствие на настъпило ПТП, е в зависимост от конкретните доказателства по всяко отделно дело и различните факти, които са специфични за всеки отделен случай. По отношение на ищеца М. Л. Г. въззивната инстанция, съобразявайки константната практика, е приела, че не е осъществена една от необходимите материалноправни предпоставки за ангажиране на отговорността на застрахователя, а именно не е доказано, че посоченият ищец е претърпял болки и страдания, т. е. неимуществени вреди от смъртта на починалия Л. Г..

По отношение на поддържаното в касационната жалба основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, настоящият съдебен състав приема, че постановеното от Софийски апелативен съд решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен в нарушение на закона до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.

Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от тях част. С оглед изхода на делото разноски на касаторите не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение