Определение № 60271 от 21.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1713/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. Н. Т., действащ като ЕТ „Данмар-Йордан Тодоров“, гр.Чепеларе, чрез пълномощника му адвокат Н. П., против решение № 20 от 2.02.2021 г. /при допусната очевидна фактическа грешка в годината, изписана като 2020/, постановено по гр.д. № 464 по описа за 2020 г. на Окръжен съд-Смолян, с което е потвърдено решение № 10031 от 20.09.2020 г. по гр.д.№ 17/2020 г. на Районен съд-Чепеларе за уважаване на предявения от Всестранна потребителна кооперация „Николка“, гр.Чепеларе против на ЕТ „Данмар-Йордан Тодоров“, гр.Чепеларе, представляван от Й. Н. Т. иск с правно основание чл.75 ЗС за предаване фактическата власт върху сграда с идентификатор 80371.244.222.1 с предназначение: друг вид обществена сграда, брой етажи 1, застроена площ 83 кв.м., построена в имот с идентификатор 80371.244.222 в гр.Чепеларе, к.к. „Пампорово“. Всестранна потребителна кооперация „Николка“, гр.Чепеларе, чрез пълномощника си адвокат А. С., е подала писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, с който оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съд съобрази следното: Въззивният съд е посочил, че обсъжда само доказателствата, касаещи доводите във въззивната жалба, като е препратил на основание чл.272 ГПК към фактическите изводи на районния съд, а именно: констативен нотариален акт за собственост от 23.11.1994 г. установява, че ищцовата кооперация е въведена във владение на 20.05.1994 г. на постройка /масивна сграда/, представляваща павилион със застроена площ от 77 кв.м., построен в неурегулирано място в к.к. „Пампорово“ на пътя срещу хотел „Орфей“. Сградата е нанесена в одобрената през 2006 г. кадастрална карта с идентификатор 80371.244.222.1. На 13.04.1995 г. между кооперацията и ответника е сключен договор за наем за срок от три години с предмет описаната сграда. На 19.05.1995 г. ответникът е отправил искане до ищеца за извършване на цялостно преустройство, реконструкция и архитектурна промяна на наетия имот. На 22.05.1995 г. е подписан анекс към договора, с който наемателят се задължава да извърши преустройство за изграждането на обект за обществено хранене „Снек-бар“. С подписан от наемодателя и наемателя протокол от 19.12.1995 г. са установени извършените ремонтни дейности в съответствие със съставения проект за „Снек-бар“. На 2.01.1996 г. между страните е сключен нов договор за наем със срок до 2.01.2007 г. с предмет павилион в к.к.“Пампорово“ с предназначение за ползване – заведение за обществено хранене „Снек-бар“. На 1.03-2007 г. страните са подписали договор за наем на същия обект с период на действие 1.03.2007 г. – 1.09.2007 г. На същата дата е сключен и втори договор за наем със срок на действие от 1.09.2007 г. до 1.03.2010 г. Срокът на последния договор е продължен по съгласие между страните до 1.03.2013 г. За периода от 01.03.2013 г. до 09.08.2016 г., след изтичане на наемния срок, ползването на вещта е продължило със знанието и без противопоставяне на наемодателя, като съответно договорът се е считал продължен за неопределен срок (чл.236, ал.1 от ЗЗД). На 09.08.2016 г. е сключен анекс между страните, с който се уговарят, че срокът на втория договор от 01.03.2007 г. се продължава с три години до 09.08.2019 г. През последната наемна година, за периода 01.07.2018 г. - 31.07.2019 г. ответникът е заплащал месечно сумата от 966 лв. с включен ДДС. Въз основа на договор за наем с община Чепеларе от 8.10.2004 г. ответникът е заплащал наем за ползване на терена под процесната сграда. На 5.08.2019 г. кооперацията е получила писмено уведомление от ответника, че последният счита себе си за собственик на имота, тъй като по силата на Нотариален акт № 170 от 14.12.2016 г., том I, дело № 169 по описа на нотариус Х. Д., е признат за собственик на имота, върху който е построен павилиона, и поради това по приращение и на него. Освен това е направено и твърдение, че павилионът е бил демонтиран през 2005 г., след което бил изграден от ответника. На 8.08.2019 г. кооперацията отправя писмо до наемателя, в което посочва, че сградата е във вида след ремонта, извършен по силата на подписания на 22.05.1995 г. анекс към договора за наем и го кани да освободи имота до 10.08.2019 г. На 12.09.2019 г. ищецът е предявил против ответника иск за освобождаване на наетата сграда. Делото е прекратено, поради оттегляне на иска, като между страните е постигнато извънсъдебно споразумение, с което едноличния търговец признава основателността на иска, предава фактическата власт на сградата и заплаща разноските по делото. На 18.11.2019 г. ищецът е подал жалба в Районна прокуратура-Чепеларе, че ответникът отново се е самонастанил в имота. Ангажираният от ищцовата кооперация свидетел поддържа, че от началото на 90-те години до август 2019 г. ответникът заплащал наем за обекта. При предаване на сградата през 2019 г. обектът бил изпразнен, но през януари и февруари 2020 г. отново се ползвал от едноличния търговец. Ангажираните от ответника свидетели, които са работили в обекта, сочат, че когато започнали работа, обекта бил 20 кв.м., но впоследствие бил разширен от едноличния търговец, който бил негов собственик и го разширявал и преустроявал. Съдебно счетоводната експертиза установява, че дейността на едноличния търговец е прекъсната в периода 1.10 - 25 10.2019 г., но са реализирани продажби в периода 2610. - 31.10.2019 г. Съдебно техническата експертиза дава заключение, че е налице частична идентичност между сградата, описана в нотариалния акт на кооперацията от 1994 г. и тази с идентификатор 80371.244.222.1, като в отрито заседание вещото лице е обяснило, че заключението за частична идентичност се дължи на обстоятелството, че извън реконструкцията от 1995 г. са извършени дейности, за които няма документи и не се знае кога са изпълнени. Те са ремонт на покривната конструкция, като в подпокривното пространство са обособени стаи за почивка на персонала; изграден навес пред сградата от дървена конструкция; стълбите, водещи към нивото на складовете и тоалетните също вече са приобщени към сградата, а не са външни. Според вещото лице разликата в квадратурата по кадастрална карта 83 кв.м. и документите за реконструкция се явява от приобщаването на стълбището към сградата, поради което всъщност е 93 кв.м. Обяснява, че бетоновата площадка, на която е бил поставен павилионът и колоните, които подпират тази площадка са все още на същото място. Те са в самата процесна сграда с посочения идентификатор. Сочи, че реконструкцията от 1995 г. е извършена на мястото на павилиона. Въззивният съд е посочил, че представените договори за наем и неоспорените от ответника доказателства за заплащан наем в периода януари-юли 2019 г. установяват съществувала облигационна връзка между страните по договор за наем, от което следва, че ищцовата кооперация е владяла процесния имот чрез наемателя едноличен търговец, който е бил негов държател. Вписването на анекс от 9.08.2016 г., който препраща към несъщуствеващ договор за наем от 14.11.2008 г. не опровергава по никакъв начин този извод, тъй като в самия анекс е обективирана волята на страните да се продължи срока на договора за отдаване по наем на процесния имот и страните са се съгласили, че анекса е неразделна част от договора за наем от 1.03.2007 г. При тълкуване волята на страните по смисъла на чл.20 ЗЗД във връзка с поведението им през годините, е установено осъществяване на фактическа власт от ответника в хипотезата на чл.68, ал.2 ЗС – държал е вещта не като своя, а за наемодателя, а следователно без значение е установения от допълнителната съдебно икономическа експертиза факт, че в периода от 1.01.2019 г. до 30.09.2019 г. ответникът е извършвал дейност в процесната сграда, тъй като наемателят не е манифестирал намерение за своене пред наемодателя до 5.08.2019 г. Относно възраженията в жалбата за това кой е собственик на имота, съдът е посочил, че това не е предмет на предявения посесорен иск съгласно нормата на чл.357 ГПК и документите за собственост се вземат предвид само доколкото установяват факта на владението и ответник по владелчески иск не може да се брани с възражения, че е собственик на владян имот или титуляр на други вещни права върху него. Въззивният съд е счел да обоснован извода на първоинстанционния съд, че владението на ищцовата кооперация е прекъснато с получаване на 5.08.2019 г. на писменото изявление на ищеца, че счита наемните отношения за прекратени, а не на датата, на която е изтекъл срока на договора за наем – 9.08.2019 г. За неоснователно е прието оплакването във въззивната жалба, че искът не е предявен в шестмесечния срок, тъй като исковата молба е постъпила в съда на 7.02.2020 г., тъй като исковата молба е подадена по пощата и меродавна е датата на изпращане, а именно 5.02.2020 г. Окръжният съд е посочил, че не може да бъде споделено и оплакването на ответника, че през цялата 2019 г. е владял имота и е упражнявал търговска дейност в него, тъй като с оглед установените наемни правоотношения, ответникът е упражнявал фактическа власт като държател за наемодателя, на когото плаща наем и който е владелец, за което е налице и признание в постигнатото извънсъдебно споразумение от 18.10.2019 г., в което ответникът е признал, че ищецът е собственик на вещта и същата му е отдадена под наем в периода 9.08.2016 г. – 9.08.2019 г., както и че продължава да я ползва и след изтичане на срока на договора за наем. За неоснователно въззивният съд е приел и оплакването за липса на идентичност между имота, предмет на договорите за наем и процесната сграда с идентификатор 80371.244.222.1. Посочил е, че заключението на съдебно техническата експертиза и обясненията на вещото лице в съдебно заседание, писмените доказателства /протокол от 19.12.1995 г. и издаденото от община Чепеларе разрешение за строеж № 12 за реконструкция на павилиона в „Снек-бар“ и анекса от 22.05.1995 г., с който наемодателят възлага на наемателя да извърши преустройството/, опровергават твърдението на ответника, че е премахнал павилиона и е построил нова сграда и установяват идентичността. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК Й. Н. Т., действащ като ЕТ „Данмар-Йордан Тодоров“, гр.Чепеларе се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1) съществува ли съсобственост, при положение, че едно лице е собственик на земята, а друго лице твърди, че сградата, построена върху тази земя, е негова собственост. По предявен иск по чл.75 ЗС от собственик на сграда, построена в чужда земя и която сграда се държи от собственика на земята, следва ли съдът да осъди собственика на земята да предаде фактическата власт на сградата, при положение, че същия притежава собственически права върху тази част от земята, върху която е разположена сградата; 2) следва ли да се уважи иск по чл.75 ЗС в хипотеза, при която от ответника е реализирано със съответни издадени на него име строителни книжа за преустройство на павилион в масивна сграда, при което павилиона е премахнат изцяло и на негово място ответника, изключителен собственик и на земята, е изградил на мястото на павилиона масивна сграда. Доколко владелческата защита на сграда, за която няма отстъпено право на строеж върху чужда земя, може да бъде допустима единствено за сградата, а не и за отстъпеното право на строеж, т.е. доколко владелческата защита, в това число и на вещното право на строеж е защита на фактическо състояние; 3) по иск с правно основание чл.75 ЗС следва ли да се изследва идентичност на сградата, чиято фактическа власт се претендира да бъде предадена от ответника със сградата, която съществува към момента на завеждане на исковата претенция, т.е. във вида и параметри, в които съществува на терен и по какви признаци се индивидуализира един имот, представляващ сграда. Може ли да се приеме, че е установена идентичност между две сгради, съществували към различни периоди от време, без съответната сграда да е индивидуализирана в съдържанието на документа за собственост; 4) следва ли при сграда, намираща се в чужд имот, без за същата собственикът на земята да е учредил право на строеж, да се приложи чл.92 ЗС, т.е. по иск с правно основание чл.75 ЗС следва ли да се изследва от съда хипотезата, при която се приема, че собственикът на земята, е собственик и на постройките и насажденията върху нея. Въпросите не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Първият и четвъртият въпрос са обосновани с довода, че въззивната инстанция е осъдила касатора да предаде фактическата власт на сграда, която е разположена върху поземлен имот, негова изключителна собственост, без да е било учредявано на ищеца право на строеж или друго ограничено вещно право, поради което съгласно чл.92 ЗС собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, респ. без между страните по делото да е извършено разпределение като съсобственици – ответникът на цялата земя, а ищецът, според твърденията му, на сградата Вторият въпрос е обоснован с довода, че въззивният съд е отъждествил фактическата власт върху постройката с фактическата власт, осъществявана върху правото на строеж върху земята, върху която е разположена сградата, като индиректно е приел, че владението върху павилиона-предмет на претенцията на ищеца, включва в себе си и владение на вещно право на строеж или че владение върху този павилион може да се трансформира във владение на вещно право на строеж след разрушаване на павилиона. От една страна не са налице формалните предпоставки за допускане на касационно обжалване, тъй като касаторът не е удостоверил, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС – решенията, на които се позовава /включително и тези на ВС, постановени по реда на ГПК-отм. и които не се включват в определението за практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК/ са постановени по петиторни искове /по които предмет на спора е притежание на субективно вещно право, а не владението по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС/ и тълкуването, което дават е относимо при спор за собственост, включително и това по т.1 на Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. по т.д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС относно предпоставките, при които в индивидуалното принудително изпълнение по ГПК въвод във владение може да бъде осъществен срещу трето лице. Единствено решение № 11 от 19.03.2010 г. по гр.д. № 234/2009 г. на ВКС, II гр.о. е постановено по посесорен иск, но тълкуването по същото е неотносимо с оглед различните факти, по които е дадено – защита на нарушено владение на право на строеж след разрушаване на сградата, докато в настоящия случай сградата съществува /независимо от твърдението на ответника, че е построена след разрушаване на предишна постройка/. От друга страна посочените въпроси са свързани с притежание на вещни права /независимо от правно необоснованото виждане, че при разделена собственост на земя и сграда върху нея в лицето на различни субекти, се прилагат правилата, уреждащи отношенията между съсобствениците, вместо тези, касаещи суперфициарната собственост, както и че право на строеж може да се придобие само ако е учредено от собственика на терена, която хипотеза е приложима за бъдеща сграда, но не и при осъществяване на придобивен способ на вече изградена сграда от лице, което не е собственик на терена/ и отразяват тезата на касатора, че притежанието на вещни права следва да бъде отчетено при разрешаване на спор по чл.75 ЗС. Тази теза е основана на смесването на два различни правни института – правото на владение, с което разполага носителя на субективно вещно право /което се защитава с петиторни искове/ и владението като фактическо състояние по смисъла на чл.68 ЗС, което се защитава с посесорните искове по чл.75 и чл.76 ЗС. Тъй като предмет на защита с иска по чл.75 ЗС е фактическото състояние владение, което е отнето или нарушено от трето лице не по установения от закона ред за отстраняване на един правен субект от вещта и предаването й на друг правен субект, то и нормата на чл.357 ГПК ясно посочва, че по тези дела се проверява само факта на владението и нарушението му, без да се взема предвид притежанието на вещни права – документите за собственост се вземат предвид само доколкото установяват факта на владението /както в случая констативния нотариален акт от 1994 г. в полза на ищеца, който установява датата, на която му е предадено владението/. В този смисъл поставените въпроси са изцяло неотносими към предмета на спора, по който въззивният съд е формирал изводите си. Третият въпрос е свързан с тезата на касатора, че не е установена идентичност между сградата, която ищецът твърди, че е владял и тази, чиято фактическа власт претендира да му бъде предадена от ответника. По този въпрос не е удостоверено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото практиката на ВКС, на която се позовава касаторът, дава тълкуване за индивидуализация и установяване идентичност на поземлени имоти /част от земната повърхност в границите на правото на собственост/, но не и на сгради. Същевременно тезата на касатора за неустановена идентичност е основана на обстоятелството, че в нотариалния акт от 1994 г. е описан павилион от 77 кв.м. в неурегулирано място срещу хотел „Орфей“; в кадастралната карта е нанесена сграда с сграда с идентификатор 80371.244.222.1 с предназначение: друг вид обществена сграда, бой етажи 1, застроена площ 83 кв.м., построена в имот с идентификатор 80371.244.222, а вещото лице установява, че на място съществува масивна сграда, представляваща „Снек-бар“ с площ 93 кв.м., състояща се от два етажа, изградена от тухлена зидария по външните стени и топлоизолация с таван на етажа на снек-бара, изграден от дървен гредоред и дървена обшивка тип „родопски таван“, като на нивото на пътя /кота +0.00/ е разположена залата на снек-бара с барплот и камина, топла кухня с помещения за подготовка на месо и зеленчуци и умивалня, а под това ниво на кота –3.15 м се намира етаж с достъп по стоманобетонна стълба, който се състои от коридор, складови помещения и тоалетна за клиенти и персонал, като покривната конструкция на сградата е задигната, като в подпокривното пространство са обособени стаи за персонала. От посочената обосновка е видно, че третият въпрос е свързан само с част от установените по делото факти. Страната игнорира приети за установени от въззивния съд факти – че в кадастралната карта е отразено състоянието към момента на одобряването й през 2006 г., описана в нотариалния акт от 1994 г. сграда /в който макар да е определена като павилион, е посочена и като постройка масивна сграда/, което е видно от скица № 1284/6.04.2007 г. на АГКК, като за преустройството на описаната в нотариалния акт от 1994 г. страда има договореност между страните /наемодател и наемател/ и издадено разрешение за строеж № 12 от 2.05.1995 г., както и установените от техническата експертиза допълнително извършени извън проекта от 1995 г. работи, за които липсват строителни книжа и съгласие на наемодателя и които са довели до изменение на параметрите на сградата в сравнение с тези, отразени в кадастралната карта. Като основан само на част от установените по делото факти и игнориращ тези установени факти, които не съответстват на поддържаната теза, третият въпрос се явява и неотносим към изхода на спора по чл.75 ЗС. С оглед липсата на основание за допускане на касационно обжалване касаторът следва да възстанови на „Всестранна потребителска кооперация „Николка“ направените по повод касационната жалба разноски в размер на 800.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат А. С. по договор за правна защита и съдействие от 8.04.2021 г. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение