Определение № 1012 от 05.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2608/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищците Е. Л. Ч. и Т. Ч. срещу въззивно решение № 5976 от 22.11.2023 год., постановено по в. гр. дело № 15200/2021 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV-В с-в, с което е отменено решение № 20191533 от 29.09.2021 год., постановено по гр. дело № 5459/2021 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 82 с-в и са отхвърлени предявените от Е. Л. Ч. срещу А. Н. Н.-М. искове с правно основание чл. 51 от Закона за адвокатурата /ЗА/ за сумата от 1 886.07 лв. – част от вземане с цял размер от 18 860.73 лв., представляващо обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в превод от частен съдебен изпълнител Г. Д., с рег. № на КЧСИ, с район на действие СГС, по изпълнително дело № на част от сумата след извършена публична продан на недвижим имот в полза на „ОББ“ АД – взискател по изпълнително дело № по описа на частен съдебен изпълнител С. Я., за дълг на Е. Ч., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаването на исковата молба – 30.07.2020 год. до окончателното й изплащане и за сумата от 10 000 лв. – част от вземане с цял размер от 100 000 лв., представляващо обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в притеснения, стрес, тревоги от продажба на собствен недвижим имот на публична продан по изпълнително дело № по описа на частен съдебен изпълнител Г. Д., с рег. № на КЧСИ, с район на действие СГС, за периода от 22.02.2016 год. /датата на узнаването на проданта/ до 21.07.2020 год., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаването на исковата молба – 30.07.2020 год. до окончателното й изплащане; отхвърлени са предявените от Т. Ч. срещу А. Н. Н.-М. искове с правно основание чл. 51 ЗА за сумата от 602.02 лв. – част от вземане с цял размер от 6 020.20 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в превод от частен съдебен изпълнител Г. Д., с рег. № на КЧСИ, с район на действие СГС, по изпълнително дело № на част от сумата след извършена публична продан на недвижим имот в полза на „ОББ“ АД – взискател по изпълнително дело № по описа на частен съдебен изпълнител М. П., за дълг на Т. Ч., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаването на исковата молба – 30.07.2020 год. до окончателното й изплащане и за сумата от 10 000 лв. – част от вземане с цял размер от 100 000 лв., представляващо обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в притеснения, стрес, тревоги от продажба на собствен недвижим имот на публична продан по изпълнително дело № по описа на частен съдебен изпълнител Г. Д., с рег. № на КЧСИ, с район на действие СГС, за периода 22.02.2016 год. /датата на узнаването на проданта/ до 21.07.2020 год., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаването на исковата молба – 30.07.2020 год. до окончателното й изплащане; отхвърлени са предявените солидарно от Е. Л. Ч. и Т. Ч. срещу А. Н. Н.-М. искове с правно основание чл. 51 ЗА за сумата от 722.20 лв. – част от вземане с цял размер от 7 222 лв., представляващо обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в превод от частен съдебен изпълнител Г. Д., с рег. № на КЧСИ, с район на действие СГС, по изпълнително дело № на част от сумата получена след извършена публична продан на недвижим имот в полза на „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД за дълг на Е. Ч. и Т. Ч., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаването на исковата молба – 30.07.2020 год. до окончателното й изплащане, за сумата от 92.13 лв. – част от вземане с цял размер от 921.30 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се удържани от частен съдебен изпълнител Г. Д., с рег. № на КЧСИ, с район на действие СГС, по изпълнително дело № такси по същото изпълнително дело, ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаването на исковата молба – 30.07.2020 год. до окончателното й изплащане, за сумата от 3 000 лв. – част от вземане с цял размер от 30 000 лв., представляващо обезщетение за лишаване от ползване на собствения им недвижим имот, по отношение на който е извършена публична продан по изпълнително дело № на частен съдебен изпълнител Г. Д., с рег. № на КЧСИ, с район на действие СГС, за периода от 22.05.2015 год. /датата на влизане в сила на постановлението за възлагане по изпълнителното дело/ до 21.04.2017 год. /датата на постановяване на решение № 34 от 21.07.2017 год. по гр. дело № 3066/2016 год. на ВКС/, ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаването на исковата молба – 30.07.2020 год. до окончателното й изплащане и за сумата от 5 000 лв. – част от вземане с цял размер от 50 000 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на собствения им недвижим имот, по отношение на който е извършена публична продан по изпълнително дело № на частен съдебен изпълнител Г. Д., с рег. № на КЧСИ, с район на действие СГС, за периода от 21.04.2017 год. /датата на постановяване на решение № 34 от 21.07.2017 год. по гр. дело № 3066/2016 год. на ВКС/ до 22.07.2020 год., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаването на исковата молба – 30.07.2020 год. до окончателното й изплащане. При извършената служебна проверка настоящият съдебен състав намира, че касационната жалба на ищците е процесуално недопустима в частта й срещу тази част от въззивното решение, в която са отхвърлени предявените искове по чл. 51 ЗА, както следва: от Е. Л. Ч. срещу А. Н. Н.-М. за сумата от 1 886.07 лв. – част от вземане с цял размер от 18 860.73 лв., представляващо обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в превод от частен съдебен изпълнител Г. Д., с рег. № на КЧСИ, с район на действие СГС, по изпълнително дело № на част от сумата след извършена публична продан на недвижим имот в полза на „ОББ“ АД – взискател по изпълнително дело № по описа на частен съдебен изпълнител С. Я., за дълг на Е. Ч., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаването на исковата молба – 30.07.2020 год. до окончателното й изплащане; от Т. Ч. срещу А. Н. Н.-М. за сумата от 602.02 лв. – част от вземане с цял размер от 6 020.20 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в превод от частен съдебен изпълнител Г. Д., с рег. № на КЧСИ, с район на действие СГС, по изпълнително дело № на част от сумата след извършена публична продан на недвижим имот в полза на „ОББ“ АД – взискател по изпълнително дело № по описа на частен съдебен изпълнител М. П., за дълг на Т. Ч., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаването на исковата молба – 30.07.2020 год. до окончателното й изплащане; от Е. Л. Ч. и Т. Ч. срещу А. Н. Н.-М. за сумата от 722.20 лв. – част от вземане с цял размер от 7 222 лв., представляващо обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в превод от частен съдебен изпълнител Г. Д., с рег. № на КЧСИ, с район на действие СГС, по изпълнително дело № на част от сумата получена след извършена публична продан на недвижим имот в полза на „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД за дълг на Е. Ч. и Т. Ч., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаването на исковата молба – 30.07.2020 год. до окончателното й изплащане; за сумата от 92.13 лв. – част от вземане с цял размер от 921.30 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се удържани от частен съдебен изпълнител Г. Д., с рег. № на КЧСИ, с район на действие СГС, по изпълнително дело № такси по същото изпълнително дело, ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаването на исковата молба – 30.07.2020 год. до окончателното й изплащане; за сумата от 3 000 лв. – част от вземане с цял размер от 30 000 лв., представляващо обезщетение за лишаване от ползване на собствения им недвижим имот, по отношение на който е извършена публична продан по изпълнително дело № на частен съдебен изпълнител Г. Д., с рег. № на КЧСИ, с район на действие СГС, за периода от 22.05.2015 год. /датата на влизане в сила на постановлението за възлагане по изпълнителното дело/ до 21.04.2017 год. /датата на постановяване на решение № 34 от 21.07.2017 год. по гр. дело № 3066/2016 год. на ВКС/, ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаването на исковата молба – 30.07.2020 год. до окончателното й изплащане и за сумата от 5 000 лв. – част от вземане с цял размер от 50 000 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на собствения им недвижим имот, по отношение на който е извършена публична продан по изпълнително дело № на частен съдебен изпълнител Г. Д., с рег. № на КЧСИ, с район на действие СГС, за периода от 21.04.2017 год. /датата на постановяване на решение № 34 от 21.07.2017 год. по гр. дело № 3066/2016 год. на ВКС/ до 22.07.2020 год., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаването на исковата молба – 30.07.2020 год. до окончателното й изплащане. Цената на всеки един от тези частични искове, определена по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, е до 5 000 лв. /предмет на делото е само въведената с исковата молба част от вземането, за която се иска осъждане на ответника, а не цялото вземане, вкл. и непредявената с исковата молба негова част – Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2016 год., ОСГТК/ и въззивното решение в частта му по тези искове не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Според разпоредбата на чл. 296, т. 1 ГПК, тази част от въззивното решение е влязла в сила от датата на постановяването и обявяването му. Ето защо подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената част, като процесуално недопустима. В останалата й част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за нищожност на обжалваното решение, евентуално за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно е приел, че ответницата /в качеството й на адвокат/ е нямала задълженията да осъществи необходимата защита по процесното изпълнително дело, след като действията на съдебния изпълнител не подлежали на обжалване пред съда; че сградата не е била в груб строеж към момента на описа – 25.02.2010 год., съответно ответницата не била извършила нарушения като не била релевирала съответните правоизключващи, правоунищожаващи или правопогасяващи възражения; че пропускът на ответницата да обжалва постановлението за възлагане от 27.04.2015 год. на основание чл. 435, ал. 2, т. 2 ГПК вр с чл. 444, т. 7 ГПК не представлява нарушение; че ответницата не разполагала с представителна власт да подаде пред СРС възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение. В изложението на касаторите по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е направено искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК – поради вероятна нищожност на обжалваното въззивно решение, обосновано с това, че съдебният състав, който го е постановил, е незаконен, тъй като не е определен в съответствие с принципа на случаен подбор. Релевирано е и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. В изложението са формулирани и следните правни въпроси, за които се поддържа, че са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда, поради което са от значение за изхода на спора: 1/ В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно решение? 2/ За задъжението на въззивния съд да изгради собствени изводи по съществото на спора, като даде отговор в мотивите на акта си на всички доводи и възражения на страните, а не да извършва оценка на изводите на първоинстанционния съд? 3/ За допустимите доказателствени средства за установяване момента на изграждане на сграда в груб строеж? Ответникът по касационната жалба А. Н. Н.-М. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а решението е валидно и правилно. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел на първо място, че като инстанция по същество, дори и без оплакване от някоя от страните, е длъжен да даде вярната правна квалификация на спорните правоотношения /в пределите на жалбата/, доколкото не се променят заявените факти и основания по исковата молба. Посочил е, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация е по общия състав за непозволено увреждане – чл.45 от ЗЗД, но при наличие на специална разпоредба, уреждаща отговорността на адвоката при неточно изпълнение на професионалните му задължения, приложима е именно същата – чл. 51 ЗА, като в случая квалификацията на исковете по чл. 51 ЗА не води до необходимост от промяна на дадените указания и разпределената доказателствена тежест от първоинстанционния съд. Въззивният съд е изложил съображения, че адвокатът представлява своя клиент пред органите на съдебната власт въз основа на писмено или устно упълномощаване, както и след определянето му за представител на страна, на която е предоставена правна помощ или назначаването му по реда на чл.47 ал.6 от ГПК /както е в настоящият случай/, като със сключването на договора за адвокатска помощ, респ. назначаването му от съответния орган, адвокатът поема задължението за правна защита, а не за определен положителен за клиента резултат. Отговорността на адвоката по реда на чл. 51 ЗА може да бъде реализирана само ако е извършил действие или е пропуснал да извърши дължимо в защита на доверителя действие, в резултат на което поведение са настъпили вреди и то като пряка и непосредствена последица в патримониума на увредения вреди. Argumentum a contrario /по аргумент за противното/, при неблагоприятен резултат за страната, ако адвокатът е положил дължимата грижа – в интерес на доверителя е приложил всички подходящи законни средства за защита по най-добрия начин, респективно пропускът да се извърши определено процесуално действие или упражняването на право, не са в причинна връзка с неблагоприятният за страната резултат, имуществената отговорност на адвоката не може да бъде ангажирана. В тази връзка въззивният съд е посочил, че ищците следва да установят при условията на пълно и главно доказване кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ конкретни действия/бездействия от страна на ответника в качеството му на особен представител на ищците по изп. дело № по описа на частен съдебен изпълнител Г. Д., с рег. № на КЧСИ, с район на действие СГС, които представляват нарушение на ЗА, Етичен кодекс на адвоката, Наредба на ВАС; 2/ вреди – имуществени или неимуществени настъпили в патримониума на представляваните; 3/ причинна връзка между действията/бездействията на ответника и настъпилите вреди и 4/ неполагане на дължимата грижа – при изпълнението на задълженията си по договора за поръчка, както и възникнало въз основа на закона и акт на компетентен орган процесуално представителство, адвокатът дължи по-голяма грижа от тази на добрия стопанин /чл. 281 ЗЗД/ и дори от тази на добрия търговец /чл. 302 ТЗ/, тъй като чл. 2, ал. 2 ЗА го задължава да действа в интерес на доверителя по най-добрия начин със законни средства. Въз основа на доказателствата по делото въззивният съд е приел за установено, че „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по чл. 417 ГПК срещу длъжниците А. Ч., Е. Ч. и Т. Ч. за ангажиране на солидарната им отговорност за заплащане на дълг, произтичащ от договор за студентски кредит № от 10.04.2008 год. с кредитополучател А. Ч. и поръчители Е. Ч. и Т. Ч. В полза на заявителя били издадени заповед за изпълнение на парично задъжение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 20.01.2014 год. и изпълнителен лист от същата дата по ч.гр.дело № 778/2014 год. по описа на на СРС, ГО, 64 с-в, като въз основа на последния заявителят образувал изпълнително дело № на частен съдебен изпълнител Г. Д., с рег. № на КЧСИ. Частният съдебен изпълнител не успял да връчи покани да доброволно изпълнение на длъжниците Е. Ч и Т. Ч, поради което поискал от САК определяне на адвокат, който да бъде назначен за техен особен представител. С уведомително писмо от 24.07.2010 год. САК определил адв. А. Н. Н. – М. /ответницата/ за осъществяване на правна помощ на Е. Л. Ч., Т. Ч. и А. Ч.. С оглед спорния между страните въпрос, свързан с качеството на ответницата в процесното изпълнително дело, въззивният съд е приел, че по изпълнителното дело липсва акт на районния съд, постановен в предвиденото в чл. 430 ГПК охранително производство, поради което е формирал извода, че ответницата е допусната за участие в процесното изпълнително дело като особен представител на длъжниците в нарушение на процесуалните правила. /констатирано и в решение № 34 от 21.04.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3066/2016 год., II г.о., ГК/. Въпреки това е посочил, че отговорността на ответницата по чл. 51 ЗА не може да бъде изключена, доколкото от момента на допускането й в изпълнителното производство като особен представител на длъжниците от съдебния изпълнител, същата е задължена да извършва всички действия по защита правата и интересите на представляваните от нея лица в съответствие със ЗА и Етичния кодекс на адвоката, а и предвид липсата на изрично изявление от адвоката да бъде освободен от горните задължения. От друга страна, във всеки един момент е било възможно /макар и да не е осъществено/ саниране на качеството на особен представител по надлежен процесуален ред – с охранителен акт на компетентния районен съд. На следващо място въззивният съд е констатирал, че в исковата молба са посочени множество действия/бездействия на ответницата, за които са изложени твърдения, че са противоправни и че са причинили имуществени и неимуществени вреди в патримониума на ищците. Посочил е, че действително ответницата е получила покани за доброволно изпълнение по процесното изпълнително дело на 07.08.2014 год. и в преклузивния срок по чл. 414 ГПК не е подала от името на длъжниците възражение /т. 1 от исковата молба/, но е счел, че бездействието й не изпълнява фактическият състав по чл. 51 ЗА, тъй като адвокат М. е нямала учредена представителна власт за заповедното производство, като нейното качество на особен представител е само по изпълнителното производство и във връзка с реализиране на принудителното изпълнение; за адвоката би била трудна преценката само въз основа на поканата за доброволно изпълнение и изпълнителния лист дали най-добрата защита на интересите на длъжниците е подаване на възражение /дори и да се приеме, че би била процесуално легитимирана да го подаде/, още повече че правните последици от същото са указания да заявителя-кредитор да предяви иск за установяване на вземането си – чл. 415, ал.1 вр. с чл. 422 ГПК, което несъмнено води до генериране на още разходи и при евентуално неблагоприятно решение за длъжниците, дългът им към кредитора би бил в увеличен размер. Поради това е отрекъл наличието на нарушение на чл. 2, ал. 2 вр. с чл. 40, ал. 2 ЗА /като се е позовал и на разпоредбата на чл. 2, ал. 1 ЗА/, респ. на противоправно неизпълнение на задължения. По отношение на твърдяното бездействие, описано в т. 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8 и 9 от исковата молба, въззивният съд е приел за установено въз основа на приложените заверени копия от съобщения за опис, протоколи за опис на недвижими имоти от 20.11.2014 год., че ответницата като особен представител на длъжниците била уведомена надлежно за двата описа на недвижими имоти, но не присъствала лично при извършване им и не направила възражения. В тази връчка е счел, че извършването на опис на недвижим имот, оценка чрез назначаване на вещо лице и съответно съставяне на обявление за публична продан, са редовни и са от изключителната компетентност на съдебния изпълнител, т.е. независимо от становищата и възраженията на страните, същият е този, който извършва действието и е длъжен да спазва всички законови изисквания за същото, независимо от присъствието или не на страните, съответно техните процесуални представители. Посочил е, че по делото не е установено извършването на соченото нарушение при извършване на описа от частния съдебен изпълнител – посочване на границите на имотите, съответно пропуск да се опише съществуваща жилищна сграда, тъй като както от документите по изпълнителното дело, така и от заключението по съдебно-техническата експертиза е видно, че към 2014 год. – 2015 год. в имотите, предмет на двата протокола за опис от 20.11.2014 год. и 25.02.2015 год., не е съществувала жилищна сграда съобразно изискванията на ЗУТ, а строеж. Т.е. дори и при възражение от ответниците, че в имотите има построена жилищна сграда, като самостоятелен обект, същото би било безпредметно, доколкото частният съдебен изпълнител се ръководи именно от законовите разпоредби и наличието на съответните актове и протоколи, издадени от компетентни органи, установяващи законно съществуващи сгради, като при липса на такива всички строежи представляват подобрения в имота и се оценяват като такива /писмо с рег. № АГ 11004 от 28.01.2015 год. на СО – район Б./. Допълнително е посочил, че дори и да се приеме, че към момента на извършване на описите е съществувала жилищна сграда, която не е описана, то по отношение на същата следва да се счита, че не е извършвана публична продан, тъй като не се прилага разпоредбата на чл. 92 ЗС /Тълкувателно решение №5 от 18.05.2017 год. на ВКС по тълк. дело №5/2015 год., ОСГК/. А евентуалното оспорване от страна на ответницата на начина на извършване на описа на имотите, оценката /при условие, че съдебният изпълнител е назначил вещо лице/, границите, включително и срока за изготвяне на обявлението за проданта /чл. 487, ал. 1 ГПК – в редакцията й към момента на извършване на процесните изпълнителни действия/, по никакъв начин не обезпечава и не определя възможността проданта да не бъде извършена. Отделно от това е посочил, че посочените действия на съдебния изпълнител не подлежат на самостоятелно обжалване с жалба пред окръжния съд по реда на чл. 435, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Поради това въззивният съд е формирал извода, че поведението на ответницата не може да бъде квалифицирано като противоправно неизпълнение на задължения. По отношение на твърдяното бездействие, описано в т. 10 от исковата молба, въззивният като се е позовал на нормите на чл. 435, ал. 2, т. 2 ГПК и чл. 444, т. 7 ГПК, е приел, че в случая не е налице сграда дори в груб строеж по смисъла на чл. 181 ЗУТ в двата УПИ, предмет на опис и публична продан, поради което и е невъзможно този „строеж“, като подобрение, да представлява некесвестируемо имущественото на длъжниците. Т.е. обжалването на тези изпълнителни действия било изначално неоснователно и нямало да предизвика правна промяна в предприетото действие и да преустанови реализирането на предприетия способ за изпълнение, поради което въззивният съд е отрекъл наличието на деяние по смисъла на чл. 51 ЗЗД. По отношение на твърдяното бездействие, описано в т. 11 от исковата молба, въззивният съд е счел, че не е установено соченото от ищците наличие на основание за обжалване на постановлението за възлагане на имотите, доколкото е издадено на лице, което е предложило най-високата цена и същата е надлежно внесена. А относно подаването на изначално неоснователна жалба е препратил към съображенията, изложени в предходния абзац на решението. По отношение на твърдяното бездействие, описано в т. 12 и 13 от исковата молба, въззивният съд е приел за установено, че частен съдебен изпълнител Г. Д. е получил на 15.05.2015 год. и на 26.05.2015 год. две запорни съобщения – съответно за дълг на Е. Ч. и Т. Ч. – длъжници по изп. дело № по описа на частен съдебен изпълнител С. Я., като въз основа на тях и на основание чл. 507 ГПК ЧСИ превел двете процесни суми за дълг на длъжниците по друго изпълнително дело. Посочил е, че това действие не подлежи на самостоятелен контрол по реда на обжалване на действия на ЧСИ пред съда, нито възражение на представителя на длъжниците би предотвратило плащането на други задължения на длъжниците, поради което и не е налице неизпълнение от страна на ответницата. Отделно от това и като се е позовал на решение № 227 от 19.08.2013 год. на ВКС по гр. дело № 1166/2012 год., IV г. о., ГК, въззивният съд е посочил, че в случая доколкото превода на двете суми е от остатъка от получените средства от извършената публична продан и след погасяване на дълга на взискателя по процесното изпълнително дело, то същият погасява съществуващо задължение на длъжниците и по никакъв начин не може да се квалифицира като вреда. Същото важи и по отношение на претендираните суми от 722. 20 лв. /като част от 7 222 лв./ – заплатена от частния съдебен изпълнител сума в полза на взискателя „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД за дълга на Е. Ч. и Т. Ч. и 92.13 лв. – удържана сума от частен съдебен изпълнител Г. Д. за такси по изпълнителното производство. На следващо място въззивният съд е изложил съображения, че постановяването на решение № 34 от 21.04.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3066/2016 год., с което се отменя постановлението за възлагане на недвижим имот от 24.04.2015 год. по процесното изпълнително дело, не определя действията на ответницата като такива в нарушение на ЗА и Етичния кодекс, доколкото в решението изрично е посочено, че незаконосъобразно е действието на частния съдебен изпълнител, който вместо да поиска назначаване на особен представител по реда на чл. 430 ГПК от съответния районен съд, сам е извършил това процесуално действие, което не е действително, не е санирано, порадо което и длъжниците са били ненадлежно представлявани. Междувременно с определение от 02.06.2016 год. по ч. гр. дело № 4422/2016 год. по описа на СГС, ГО, IV-Г с-в, е прието възражението на ищците по чл. 423 от ГПК и са обезсилени заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Въззивният съд е посочил, че лицето, в полза на което е издадено постановление за възлагане на имотите, е предявило срещу ищците иск за заплащане на стойността на подобренията в недвижимите имоти и е направил възражение за задържане до изплащане на претендираните суми, като действително за процесните периоди ищците са били лишени от възможността да ползват собствения си недвижим имот, включително и след постановяване на отменителното решение на ВКС от 21.04.2017 год., което несъмнено е вреда в техния патримониум, но е отрекъл същата да е в причинна връзка с поведението на ответницата, описано в т. 1 – т. 12 от исковата молба. За пълнота въззивният съд е посочил, че дори и при извод за неполагане от ответницата на дължимата грижа към делата на представляваните и за нарушение на ЗАдв. и Етичния кодекс на адвоката, то липсва причинна връзка между същото и вредите за ищците, изразяващи се в невъзможност да ползват имота си за периода от узнаване за извършената публична продан до датата на подаването на исковата молба. Приел е за установено въз основа на събраните гласни доказателства, които при преценката им, в т.ч. по реда на чл. 172 ГПК, е кредитирал, че притесненията и тревогите на ищците имали симптоматични физически проявления, които в течение на времето били регулирани с подходящи медикаменти. Счел е обаче за неустановена причинната връзка между действията на ответницата и твърдените неимуществени вреди за двамата ищци – последните не били доказали деяние на ответницата, осъществено в нарушение на чл. 2 ал. 2 ЗА. А предвид липсата на възникнали изизскуеми вземания в правната сфера на ищците спрямо ответницата на сочените в исковата молба основания, е счел за безпредметно обсъждането на релевираното възражение за погасителна давност. С тези мотиви първоинстанционното решение е отменено, а предявените искове – при същите фактически твърдения, но с правилната правна квалификация /чл. 51 ЗА/ – отхвърлени. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според дадените в цитираното тълкувателно решение разяснения, обвързаността на достъпа до касационно обжалване от сочените от касатора основания не се отнася до валидността и допустимостта на въззивното решение. Преди да разреши спора по същество съдът трябва да се произнесе дали обжалваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. Ако съществува вероятност облжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. Служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по чл. 288 вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. По основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК: Не се констатира вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно с оглед наведените от касаторите доводи за постановяването му от незаконен състав – доколкото същият не е бил определен на принципа на случаен подбор. Законодателят не е посочил конкретните породи, водещи до нищожност на съдебното решение, но те са изяснени от правната теория и от съдебната практика – т. 8 от ППВС № 1/1985 год., мотивите към Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2011 год., ОСГТК, както и в решения на различни съдебни състави на ВС и ВКС по конкретни хипотези. Нищожността на съдебното решение е последица от най-тежкия му порок, който е налице в следните фактически хипотези: постановено е от ненадлежен орган или ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, неизразено в писмена форма, неподписано или толкова неразбираемо, че смисълът му не може да се извлече и по пътя на тълкуването. Надлежен е онзи съдебен състав, който е формиран от лица, имащи качеството на „съдия“ в съда, на когото делото е подсъдно по правилата на родовата и местната подсъдност и които са участвали при провеждане на последното съдебно заседание, в което е завършено разглеждането на делотото /чл. 235 ГПК/. Правилото за разпределението на делата и преписките на принципа на случайния подбор е въведено със Закона за съдебната власт от 1994 год., отм., считано от 12.05.2006 год., с новия чл. 12а /ДВ, бр. 39/2006 год./. То е доразвито в чл. 9, ал. 1 от Закона за съдебната власт /обн., ДВ, бр. 64 от 07.08.2007 год./. Целта на разпоредбата е да се избегнат възможностите за оказване на натиск върху съдиите, да се гарантира тяхната безпристрастност, както и да се изключат предположения у наблюдателите за въздействие и предубеденост на съдията и съдебния състав. За ефективното приложение на принципа на случайния подбор Висшият съдебен съвет на Република България е разработил Единна методика по приложението на принципа за случайно разпределение на делата в районните, окръжните, административните, военните, апелативните и специализираните съдилища, приета с Решение на ВСС по протокол № 57 от 04.12.2014 год., изменена и актуализирана с Решение на ВСС по протокол № 13 от 19.03.2015 год., изменена с Решение на СК на ВСС по протокол № 1 ат 19.01.2017 год. Методиката регламентира реда за разпределение на съответното дело по електронен път и ограничава приложението на принципа на случаен подбор само до съдията-докладчик, съобразно поредността на постъпването на делата по материя и видове, и в рамките на съответното отделение /чл. 1, б. „а“ – б. „в“/. Определянето на останалите членове е функция по упражняване на организационно и адинистративно ръководство в съответния съдебен орган, която не е нормативно регулирана. Прилагат се различни практики, съобразно изработените вътрешни правила, прието от общото събрание на съдиите, или утвърдени от административния ръководител на съда. При липса на изричен регламент за случаен подбор на участващите в състава съдии, освен докладчика, е достатъчно тяхното определяне да е извършено по начин, осигуряващ необходимата прозрачност при разпределението, гарантиращ безпристрастност и обективност на правораздаването, които не предизвикват съмнение за специален подбор на съдиите. Разпределението на въззивното дело в Софийски градски съд е подчинено на чл. 9, ал. 1 ЗСВ, Единната методика, утвърдена от ВСС и Правила, утвърдени от административния ръководител при отсъствие на съдия-докладчик, при отвод на съдия-докладчик, съответно определяне на друг съдия, който да поеме тяхната работа, вкл. по вече разпределените му преписки и дела, както и с оглед организацията на работата, съвместима с обучението на младшите съдии. В СГС действат правила Правила за образуване, разпределение, заместване и произнасяне по вече образувани граждански и търговски дела, които са публикувани и на сайта на съда. Съдебните състави в гражданско отделение – председател и членове, се определят със заповед на председателя. Извършва се случаен подбор само на докладчика по въззивното дело, като другите дзвама съдии от съдебния състав са тези, с които докладчикът заседава според заповедта на председателя на съда. Персонални промени в съставите се извършват също със заповед на председателя, като относно младшите съдии е възприет ротационен принцип при разпределението им в отделенията, както и между съставите в самите отделения, с оглед пълноценната им подготовка за бъдещото назначаване като районни съдии. Евентуално нарушение на чл. 9, ал. 1 ЗСВ при определянето на съдия-докладчик или член на съдебния състав не се отразява на валидността на решението /не обуславя и неговата недопустимост/, а може да е предпоставка за търсене на дисциплинарна отговорност или, ако са допуснати нарушения на материалния закон, други съществени процесуални нарушения или необоснованост, да обуслови неговата неправилност /решение № 346 от 30.11.2011 год. на ВКС по гр. дело № 1556/2010 год., ІІ г. о., ГК, решение № 202 от 07.04.2020 год. на ВКС по гр. дело № 2832/2018 год., ІV г. о., ГК/. Видно е от данните по делото, че в случая определянето на съдебния състав, който да го разгледа, е извършено при спазване на изискванията на чл. 9, ал. 1 ЗСВ и Единната методика, утвърдена от ВСС и Правилата, утвърдени от административния ръководител. При образуване на делото в Софийски градски съд за негов докладчик е определена съдия З. Ч.. Към 27.06.2022 год., когато е било проведено подготвителното даседание по делото, тя, съгласно разпределение, извършено по предварително утвърдени правила, заседава в ІV-В въззивен състав на Гражданско отделение в СГС, заедно със съдиите Е. И. /председател/ и Р. Б., което ги определя като членове на съдебния състав по делото, заедно с докладчика. Със заповед № РД-08-6208 от 04.10.2022 год. на председателя на СГС съдия /служебно изискана/ съдия И. А. е определена за член-съдия на ІV-В въззивен състав. Впоследствие за член на съдебния състав е определена младши съдия Т. К., а с разпореждане № РД-11-3137 от 29.05.2023 год. на зам. председателя на СГС младши съдия М. С. е определена да вземе участие в откритото съдебно заседание по делото на 01.06.2023 год., на мястото на младши съдия Т. К. /предвид обстоятелството, че на същата дата последната следва да вземе участие в разглеждането на наказателни дела/. От изготвения протокол от единственото открито съдебно заседание, проведено във въззивното производство на 01.06.2023 год., се установява, че в съдебния състав са участвали следните съдии: Е. И. – председател, И. А. – докладчик и М. С. – член /младши съдия/. Въззивното решение е постановено от същия съдебен състав, съгласно чл. 235, ал. 1 ГПК, като същото е изготвено в изискуемата по чл. 235, ал. 4 ГПК форма, подписано е от всички съдии, участвали в постановяването му, съобразно разпоредбата на чл. 236, ал. 3 ГПК и изразената в нея воля е напълно разбираема. Решението не противоречи и на правовия ред. По основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: При изложените от въззивния съд мотиви първите два формулирани от касаторите въпроси, които са свързани, са от значение за изхода на спора, но по отношение на тях не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тези въпроси са разрешени в съответствие с последователната практика на ВКС, според която въззивният съд дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция и при действащия ГПК, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждането на всички приети доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното производство и въззивното производство в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Нормата на чл. 272 ГПК предвижда възможност въззивният съд да извърши препращане към мотивите на първоинстанционното решение, но изисква, когато го направи да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора. Препращането към мотивите на първоинстанционния съд не следва да е формално, а във връзка с изложените от въззивния съд мотиви при преценката на доказателствата и направените въз основа на тях правни изводи – ППВС № 1/1953 год., ППВС № 7/1965 год., ППВС № 1/1985 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2000 год., ОСГК, т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 96 от 03.12.2020 год. на ВКС по гр. дело № 1076/2020 год., II г. о., ГК, цитираните от касаторите и др. В разглеждания случай при постановяване на решението си въззивният съд е спазил изискването да мотивира решението си – чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е анализирал събраните по делото доказателства и е обосновал кои факти приема за установени, въз основа на кои доказателства и защо, изяснил е от какво произтичат претенциите за неимуществени вреди на ищците /изразяващи се в претеснения, тревоги и стрес от публичната продан на недвижимите имоти/ и се е произнесъл по защитните доводи и възражения на страните, в т.ч. осъществил е преценка на описаното в исковата молба поведение на ответницата – непредприемане на твърдените правно изискуеми действия, като е отрекъл то да има характера на противоправно или да е причинило твърдените вреди, тъй като ответницата не е разполагала с представителна власт да представлява длъжниците в заповедното производство /на длъжника в заповедното производство не се назначава особен представител при връчване на заповедта за изпълнение, тъй като нормата на чл. 47, ал. 7 ГПК препраща само към ал. 1 – ал. 5 на чл. 47, но не и към ал. 6 на същата разпоредба, поради което назначеният в изпълнителното производство особен представител на длъжника не е легитимиран да подава възражение по чл. 414 ГПК /определение № 526 от 15.10.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 443/2009 г., I т. о., ТК, определение № 86 от 24.01.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 567/2009 г., II т. о., ТК, определение № 298 от 31.05.2018 год. на ВКС по ч. гр. дело № 804/2018 год., ІІ т. о., ТК/, сочените от ищците действия на съдебния изпълнител не подлежат на самостоятелно обжалване с жалба пред окръжния съд по реда на чл. 435, ал. 2 и ал. 3 ГПК, а постановлението за възлагане от 27.04.2015 год. няма за предмет сграда в груб строеж. Третият поставен в изложението въпрос е от значение за изхода на спора, но същият не е бил разрешен в противоречие, а в съответствие с претото в цитираното от касаторите решение № 22 от 04.06.2020 год. на ВКС по гр. дело № 3048/2019 год., ІІ г. о., ГК, а именно, че с оглед диспозитивния характер на нормата на чл. 181, ал. 2 ЗУТ, приложима в нотариалното производство и то само в определена хипотеза на учредено право на строеж, при спор между бивши съпрузи и строителство в имот, собственост на единия съпруг, извършен при действието на ЗУТ, моментът на изграждане на сграда в груб строеж, може да се установи с всички доказателствени средства. В частност изводът в обжалваното решение, че сградата в процесния имот не е изградена до етап груб строеж /не е покрита/, е основан на съвкупната преценка на всички събрани доказателства по делото, като въззивният съд не е приел, че единственото допустимо доказателствено средство за установаване на момента на осъществяване на груб строеж на сграда е акт по чл. 181, ал. 2 ЗУТ. Несъгласието на касаторите с фактическите констатации на въззивния съд е довод за неправилност на обжалваното решение, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК. А при твърдението, че неоснователно предприетото принудително изпълнение /от недобросъвестен кредитор/ е първопричина за настъпилите неимуществени вреди и доколкото претендираните правни действия не са били дължими от ответницата, в т.ч. поради липсата на имуществен обект, защитен от несеквестируемостта, то няма основание за ангажиране на отговорността й по реда на чл. 51 ЗА. По основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК: Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Процесното въззивно решение в допустимо обжалваната му част не страда от пороци с такава тежест, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Доводите на касатора, с които се обосновава очевидна неправилност, съдържат анализ на доказателствата и в този смисъл са относими към касационните отменителни основания по чл. 281 ГПК. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд