Определение № 50564 от 17.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1852/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Топлофикация София” ЕАД срещу решение № 600/27.04.2022 г. по в. гр. д. № 3516/2021 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 264831/19.07.2021 г. по гр. д. № 11817/2020 г. на Софийски градски съд за осъждане на касатора да заплати на „Асцедент“ ООД 51 399, 43 лв. на основание чл. 59 ЗЗД, вр. с чл. 137, ал. 2 ЗЕ – цена за ползване на изградени съоръжения за присъединяване към топлопреносната мрежа на жилищна сграда, притежавана в етажна собственост, находяща се в [населено място], м. „Ломско шосе“, УПИ IV-1620, кв. 59, за периода 16.10.2014 г. – 16.10.2019 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба.

В касационната жалба се твърди наличие и на трите основания за касация, регламентирани в чл. 281, т. 3 ГПК. Първото оплакване касае неправилно субсумиране на установените по делото факти под правната норма на чл. 59 ЗЗД, вр. с чл. 137, ал. 2 ЗЕ, което от своя страна е довело до неправилно приложение на правилата, регламентиращи погасителната давност, както и до процесуално нарушение във връзка с разпределение на доказателствената тежест. Според касатора не може да става дума за лишаване от ползване на вещ, която е извън гражданския оборот – собственикът й няма право да я ползва по силата на законови ограничения поради липса на лиценз за производство и търговия с топлинна енергия. Поради тази причина няма как едновременно да се приеме, че същият търпи вреди от неизползването й, за което му се дължи обезщетение. В касационната жалба се заявява становище, че неизпълнение на задължението на топлопреносното предприятие да изкупи изградена от друго лице абонатна станция и присъединителен топлопровод представлява деликт, а не попълва института на неоснователното обогатяване. Прави се извод, че неправилно приложената правна норма е довела и до неправилно приложение на правилата за давността – съдът неоснователно е отказал да приеме, че се касае за периодично плащане, съответно за хипотеза, регулирана от чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Прави се позоваване на ТР № 3/2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС. В касационната жалба се заявява искане атакуваното решение да бъде отменено и върнато за разглеждане от друг състав на апелативния съд.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК от касатора се поставят въпроси, които според него са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и са включени в предмета на спора, а именно:

1. „Какъв е характерът на иска по чл. 137, ал. 2 ЗЕ, с който се въвежда задължение за обезщетение за използването на съоръжение със специално приложение – абонатна станция и присъединителен топлопровод - и по-конкретно проекция на иска по чл. 59 ЗЗД ли е, или се касае за виновно причиняване на вреди от неизпълнение на задължение за сключване на договор – чл. 45 ЗЗД, вр. с чл. 51 ЗЗД, или представлява самостоятелен институт?“

2. „В случай, че искът по чл.137, ал. 2 ЗЕ се характеризира като такъв по чл. 59 ЗЗД, допустимо ли е прилагането на кратката три годишна давност поради обстоятелството, че не се касае за пълна съвместимост между двете обезщетения – това по ЗЗД и това по ЗЕ?“

3. „При определяне на приложимата давност по делата по чл. 137, ал. 2 ЗЕ от характера на правния институт ли следва да се изхожда, или от характера на престацията като периодична?“

4. „В случай, че искът по чл. 137, ал. 2 ЗЕ се характеризира като обезщетение на деликтно основание, прилага ли се правилото на чл. 51 ЗЗД и може ли да се приложи кратката три годишна давност?“

5. „В случай, че искът по чл. 137, ал. 2 ЗЕ представлява самостоятелен правен институт с каква давност се погасява – общата или кратката?“

Поставените въпроси според касатора са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, евентуално са разрешени в противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 3/2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС.

Ответникът по касация „Асцедент“ ООД оспорва жалбата като неоснователна с твърдения, че няма спор в практиката, че вземанията за обезщетение се погасяват с общата петгодишна давност, нито, че законът предвижда това плащане да е периодично. Не е спорно, че обезщетението по чл. 137, ал. 2 от ЗЕ е проявление на принципа за неоснователно обогатяване. Методиката за оценка на КЕВР не се явява нормативен акт и възприетият подход от този административен орган не може да определи правната природа на законово определеното обезщетение. Навежда доводи, че не са налице основания въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол. Претендира заплащане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Предмет на исковото производство е претенция на „Асцедент“ ООД за заплащане на сумата в размер 51 399, 43 лв., представляваща цена за ползване на изградени съоръжения за присъединяване към топлопреносната мрежа на жилищна сграда, притежавана в етажна собственост, находяща се в [населено място], м. Ломско шосе, УПИ IV-1620, кв. 59, в периода 16.10.2014 г. – 16.10.2019 г., ведно със законната лихва.

Въззивната инстанция е възприела изцяло установените от първоинстанционния съд факти, а именно, че ищецът е заплатил изграждането на топлоприсъединително съоръжение, което „Топлофикация София“ ЕАД има право да ползва, но не и безвъзмездно. Била е образувана процедура по изкупуване на съоръжението и одобрена цената. Съставът на апелативния съд е идентифицирал спора между страните като такъв относно правното основание, въз основа на което следва да се заплати стойността на абонатната станция и топлопровода. Приел е, че по делото липсват данни прехвърлянето на собствеността да е било възпрепятствано от неправомерно поведение на ищеца, изразяващо се в непредставяне на необходима документация. Установил е, че топлофикационното дружество е предложило компенсиране на цената на съоръженията срещу цена на доставяната топлинна енергия. Позовавайки се на чл. 137, ал. 3 ЗЕ и чл. 65, ал. 1 ЗЗД, съдът е преценил, че кредиторът не може да бъде принуден да приеме в изпълнение на нещо различно от дължимото. Направил е извод, че в противоречие с изискването за добросъвестност, съдържащо се в чл. 12, ал. 1 ЗЗД, длъжникът „Топлофикация София“ ЕАД, предлагайки изпълнение, различно от предвиденото в закона, е осуетил изкупуването на съоръженията. По възраженията на топлофикационното дружество относно активната материалноправна легитимация на ищеца поради липса на установено право на собственост съдът е приел, че именно ищцовото дружество е изградило абонатната станция и топлопровода. Отделно, съдът е допълнил мотивите си като е посочил, че в хода на процедурата по изкупуване от „Топлофикация София“ ЕАД не са били заявени възражения относно липсата на право на собственост, която да се явява пречка транслиране на собствеността. Счел е за обоснован извода на първоинстанционния съд, че в случая не се касае за периодични плащания, поради което приложение не може да намери разпоредбата на чл. 111, б.“в“ ЗЗД, а става дума за неоснователно обогатяване по смисъла на чл. 59 ЗЗД, при която хипотеза приложим е чл. 110 ЗЗД.

Не са налице твърдените от касатора основания, обосноваващи факултативен достъп до касация.

Поставените от касатора въпроси са обусловени от неправилно поддържаната правна теза, че по отношение на вземането за деликтно обезщетение може да бъде приложена кратката погасителна давност. Тезата е несъстоятелна, тъй като в правната теория и съдебна практика, илюстрация на която е напр. решение № 225/2016 г. по гр. д. № 1359/2016 г. на ГК, IV г.о. на ВКС, липсва спор относно приложението на чл. 110 ЗЗД по отношение на вземането с източник деликт. За вземания от непозволено увреждане давността започва да тече от откриване на дееца и те се погасяват с изтичане на общия петгодишен давностен срок. От друга страна, в обжалваното решение съдът не е излагал мотиви, че правната квалификация на спорното вземане може да бъде отнесена към института на непозволеното увреждане. Ето защо, поставените въпроси не покриват общата предпоставка за селекция по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснена с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г.

Като допълнителен аргумент следва да бъде посочено, че въззивното решение е изцяло съобразено с дадените от касационната инстанция разрешения относно правната квалификация на отношенията, възникващи по повод използване на съоръжения за достъп до регламентираните в ЗЕ енергопреносни системи между преносните предприятия и лицата, изградили ги със собствени средства. В различни свои актове ВКС е застъпвал разбирането, че при липса на договор тези отношения следва да се регулират от правилата за неоснователно обогатяване и специалните разпоредби на ЗЕ /така решение № 91/2009 г. по т. д. № 596/2008 г. на II т.о. на ВКС/. Съставът на Апелативен съд София не се е отклонил и от разрешенията, дадени по задължителен начин в ТР № 3/2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, каквато теза некоректно въвежда касаторът в изложението си. Нито вземането за обезщетение от деликт, нито вземането с източник неоснователно обогатяване имат характеристиката „периодично вземане“, тъй като липсва насрещна престация с трайно изпълнение – продължително /през определен срок от време да се дължи едно и също действие или бездействие/ или периодично /през определени периоди от време да се дължат еднакви по предмет престации/. Само при осъществяването на тези факти е приложима разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Тя регламентира едно изключение от общото правило на чл. 110 ЗЗД и затова не може да бъде тълкувана разширително. В този смисъл са постановени и редица решения, доразвиващи цитираното тълкувателно решение, а именно решение № 147/31.10.2019 г. по т. д. № 50 178/2018 г. на I г.о., решение № 113/23.06.2016 г. по т. д. № 1922/2015 г. на II т.о., решение № 50172/2023 г. по т. д. № 2194/2021 г. на I т.о. на ВКС. Следователно неудовлетворен се явява и селективният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наличието на практика по чл. 290 ГПК по въпроса за приложението на чл. 111, б. „в“ ЗЗД пък не предполага допускането на касационен контрол с цел точно прилагане на закона и развитие на правото /основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/ при липса на твърдения, че сочената практика е неактуална или погрешна.

Неосъществяване на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК води до извод, че достъп до касация следва да бъде отказан.

При изхода на делото и на основание чл. 80 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски в доказания размер от 1 900 лв.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС