Определение № 175 от 20.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2462/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. И. М. против определение № 1120 от 14.07.2020 г. по в. ч. гр. д. № 1348/2020 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 5240/01.06.2020 г. по гр. д. № 4320/2020 г. на Пловдивския районен съд. Касаторката счита обжалваното определение за неправилно и иска да бъде отменено. Твърди, че е налице интерес от предявяване на иска за признаване на право на задържане, тъй като собственикът на имота имал намерение да го продаде и по този начин смутил владението ѝ, а в имота били извършени подобрения от нея. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторката е посочила, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следния въпрос: Допустимо ли е акцесорно право на задържане до заплащане на подобрения да се упражни в нарочно самостоятелно исково производство, като предмет на самостоятелна искова претенция, съпътстваща предявяването на осъдителен иск за самите подобрения, или следва да се упражни само като защитно възражение на ответника по вече предявен срещу него ревандикационен иск. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил определение № 5240 от 01.06.2020 г., Пловдивския районен съд, с което е върната исковата молба на Д. И. М. в частта ѝ относно направеното искане за признаване на право на задържане и е прекратено производството по делото в тази му част. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че правото на задържане по чл.72, ал.3 ЗС е акцесорно, обезпечително право на владелеца - кредитор срещу собственика-длъжник – ТР № 48/3.04.1961 г. на ОСГК на ВС. Съществуването му е обусловено от наличието на непогасено вземане за подобрения или разноски, а последиците от упражняването са две: отлага изпълнението на задължението за връщане на вещта до заплащане на цялото съдебно признато вземане и дава привилегия по чл.136, ал.1, т.4 ЗЗД за предпочтително удовлетворяване от стойността на задържаната вещ. Посочено е, че правото на задържане като защитно средство може да бъде упражнено от ответника по ревандикационен иск, с който се претендира отнемане на владението му върху имота, а преди това не е налице правен интерес от право на задържане и искането е недопустимо. Допустимостта на касационното обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. В случая така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане не са налице. Поставеният правен въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС, а в съответствие с нея. С посоченото от касатора определение № 854 от 27.12.2012 г., по ч. гр. д. № 696/2012 г. на ВКС е прието, че няма пречка искът за заплащане на подобрения да бъде предявен в отделно производство при налична друга претенция на собственика на вещта за предаване на владението ѝ, а правото на задържане да се упражни и при отделно предявен по волята на ищеца иск за реализиране на вземането, тъй като само обезпечава събирането на вземането и не цели оборването на правото на собственост. С решение № 37 от 11.02.1988 г. на ВС, IV г.о., е приета възможността добросъвестният подобрител да предяви иск за подобрения и признаване на право на задържане не само срещу собственика на имота, но и срещу негов недобросъвествен приобретател. Съдът е уважил иска за заплащане на подобрения, като е посочил, че до изплащането на присъдената сума ищците имат право на задържане върху ползваните от тях две стаи и кухня, които са предмет на уважения срещу тях ревандикационен иск от първоначалния собственик. Следователно и в двете хипотези е прието, че правото на задържане може да са упражни при наличие на предявена, макар и в друго производство, претенция на собственика на вещта за предаване на владението ѝ, каквато в настоящия случай не е налице. С оглед на това поставеният въпрос не е разрешен в противоречие с посочената практика на ВКС и ВС. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, които не се и релевират от касатора. Предвид изложеното обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.,