Определение № 823 от 20.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2190/2024 г.

за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. С. Г. и И. К. Т., чрез адв. В. Т. от АК- гр.Русе, против решение № 373/11.10.2023 г. на Окръжен съд – Плевен, постановено по гр.д. № 441/2023 г., допълнено с решение № 57/09.02.2024 г. и поправено с решение №95/27.02.2024 г. С въззивното решение частично е отменено решение №260531/15.07.2021 г. по гр.д. №5127/2020 г. на Районен съд – Русе и като краен резултат е уважен предявеният от К. Й., починал след последното съдебно заседание пред въззивния съд и заместен от наследниците си по закон: Т. И. Й., В. К. Й. и А. К. Й., от Р. Й. и Д. Й. иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договор от 28.12.2018 г., с който техният наследодател В. М. А. е прехвърлил на касаторите срещу задължение за гледане и издръжка по ½ ид.ч. на всеки от приобретателите апартамент в гр. Русе, подробно индивидуализиран в решението, поради виновно неизпълнение от страна на приобретателите, както и същите са осъдени да предадат владението върху същия имот. Решението е потвърдено в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от К. Й., Р. Й. и Д. Й. против касаторите искове за прогласяване за нищожен на процесния договор за гледане и издръжка като противоречащ на закона и/или заобикалящ закона, както и като накърняващ добрите нрави, а също и при липса на основание, както и като представляващ по същността си привиден договор. Въззивното решение е постановено, след като с решение № 47/13.06.2022 г. по гр.д. №3788/2022 г. на ВКС, *** г.о. въззивното решение по в.гр.д. № 325/2022 г. на Окръжен съд - Плевен е било отменено поради неправилна преценка относно родовата подсъдност и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Касаторите считат, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Молят същото да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искови претенции да бъдат отхвърлени. В изложението към касационната жалба се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставят следните въпроси: 1/ Кои са правилата за оценка на свидетелските показания, от които съдилищата по същество на възникналия материалноправен спор, следва да се ръководят? 2/ Следва ли въззивния съд да изложи мотиви, когато не споделя аргументите на първоинстанционния съд, с които последният не е дал вяра на показанията на ищцовите свидетели? 3/ Задължен ли е решаващият съд при преценка на гласните доказателства да изложи подробни мотиви защо дава вяра на показанията на едни от заинтересованите свидетели пред тези на други? и 4/ Какъв е обемът на дължимите издръжка и грижи при отчитане на потребностите на кредитора-прехвърлител и неговата способност да се справя сам? По първите три въпроса сочи противоречие с решение №800/2011 г. по гр.д.№776/2009 г. на ВКС, IV г.о. и решение №20/2019 г. по гр.д. № 2298/2018 г. на ВКС, I г.о. По четвъртия въпрос твърди противоречие с решение №15/2010 по гр.д. №46/2009 г. на ВКС, *** г.о. и решение №863/2010 г. по гр.д.№1534/2009 г. на ВКС, IV г.о. Позовават се и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответниците по касационната жалба Т. И. Й., В. К. Й. и А. К. Й., Р. Й. и Д. Й., чрез адв.С. В. от АК-Русе, вземат становище в писмен отговор за нейната неоснователност. Претендират разноски по делото. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че наследодателят на К. Й., Р. Й. и Д. Й. и техен първи братовчед В. М. А. е работил по трудов договор, сключен с работодателя „Щ. ***“ ООД със седалище в гр. Русе, на длъжност „охранител“ през периода от 01.10.2018г. до 01.05.2019г., когато е съкратен. Установил е, че на 28.12.2018г. между В. А. и касаторите С. С. Г. и И. К. Т., живеещи в условията на фактическо съпружеско съжителство, е сключен договор за гледане и издръжка, обективиран в нотариален акт № *** том ***, рег.№ ***, дело № ***, по силата на който А. прехвърлил на касаторите по ½ идеална част на всеки един от тях, от собствения си недвижим имот срещу задължение касаторите да поемат гледането и издръжката му, заедно и поотделно, лично и чрез трето лице, като му осигурят спокоен и нормален живот, какъвто е водил до момента на сключването на договора. С договора А. си е запазил безвъзмездно правото на ползване върху прехвърления недвижим имот, докато е жив. Прието е, че след сключването на горната сделка прехвърлителят А. е продължил да живее в прехвърления жилищен имот. Същият е починал на 11.09.2020 г. в болнично заведение в гр. Русе, в резултат на изгаряния, причинени от пожар, възникнал предния ден в прилежащата към прехвърленото жилище маза, където се е намирал. Във връзка със смъртта му е образувано досъдебно наказателно производство –ДП №69182020 по описа на Първо РУ при ОДМВР Русе за престъпление по чл.127, ал. 1 от НК (подпомогане или склоняване другиго към самоубийство и последва такова), което с влязло в сила прокурорско постановление е прекратено поради липса на престъпление, без да е привлечено лице като обвиняем. Прието е, че спорни по делото са въпросите относно поведението на касаторите (приобретатели по материалното правоотношение) във връзка със сключването на договора за издръжка и гледане с наследодателя на ищците - К. Й., Р. Й. и Д. Й., и с изпълнението на задълженията на ответниците по него. За да уважи предявените с правно основание по чл. 87, ал. 3 ЗЗД искове, въззивният съд е приел, че приобретателите не са изпълнявали точно и в пълен обем договорното задължение да се грижат и издържат прехвърлителя. За да стигне до този извод, съдът е обсъдил подробно събраните свидетелски показания в хода на съдебното дирене, проведено в първата инстанция по делото. При техния анализ е приел, че са налице две групи свидетелски показания, които не са взаимноизключващи се, доколкото всеки от свидетелите установява своите впечатления за различни относими обстоятелства. Свидетелите, посочени от ищците/ А. и Т., съседи и домоуправител в сградата/ имат непосредствени впечатления от състоянието на прехвърлителя и условията при които е живял в гр.Русе, а свидетелите на ответниците-за посещенията му на вилата на приобретателите в кв.“Ч.“. Въз основа на съвкупна преценка на гласните доказателства е установил, че прехвърлителят на ответниците /сега касатори/ и наследодател на ищците В. А. е поддържал добри отношения, както с ищците, като негови най-близки роднини – първи братовчеди, така и с ответниците като семейни приятели. Същият е имал силно развито чувство за ред и хигиена и е притежавал изключително поддържан външен вид въпреки някои свои здравословни проблеми. Установил е, че А. е получавал от ответниците И. Т. и С. Г. отделни жестове на внимание и уважение, доколкото са го вземали на вилата си, а И. понякога му е носела храна. След съкращаването му от работа обаче през м. май 2019 г. материалното и здравословното състояние на А. рязко се е влошило. Доколкото няма данни да е получавал обезщетение за безработица от НОИ, А. е изпитвал остра нужда от средства, с каквито не е разполагал и каквито не са му били осигурявани от приобретателите. От събраните по делото доказателства се установява, че същите не са му доставяли редовно храна, не са се грижили за реда и хигиената в жилището, не са му осигурявали медицинско обслужване, от което очевидно се е нуждаел. Прехвърлителят А. е живеел в мизерия, получавал е храна и цигари единствено от съседите, поради което в последните месеци преди смъртта му е бил крайно отслабнал и е занемарил външния си вид. Приел е, че през последните месеци от живота си А. е пребивавал често в мазата на жилището, където се намирали и запалими вещества, в резултат на които настъпил пожар, довел до смъртта му. По отношение на предявените искове за прогласяване на нищожност на процесния договор въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция за тяхната неоснователност и недоказаност. След като е приел, че алеаторния договор, сключен между наследодателят на ищците от една страна и ответниците- от друга страна, е действителен, въззивният съд с оглед на изложеното е приел за основателни предявените по чл. 87, ал. 3 ЗЗД искове за разваляне на договора, доколкото от събраните доказателства се установява, че прехвърлителят през последните си дни е живеел при изключително тежки условия, което по никакви житейски и правни критерии не може да бъде определено като „незначително неизпълнение“ от страна на приобретателите. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: Първите три въпроса обобщено се свеждат до задължението на въззивния съд да обсъди свидетелските показания и да направи анализ на същите. Същите са обусловили изхода на спора, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В посочената от касатора практика, както и в множество решения, служебно известни на настоящата инстанция - решение № 79/12.07.2017 г. по гр.д. № 3244/2016 г. на ВКС, IV г.о., решение № 297/22.12.2014 г. по гр.д. № 4004/2014 г. на I г.о. на ВКС, решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на IV г.о. на ВКС и др., е прието, че съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, всички събрани доказателства, които са относими към конкретния казус и допустими за установяване на съответния факт или обстоятелство съгласно законовите изисквания. Гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Съдът следва да обсъди установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки свидетел, а оттам и да прецени казаното от кои свидетели да приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите събрани доказателства факти и обстоятелства. При изслушани противоречиви групи свидетели той следва да изложи мотиви защо кредитира показанията на едните, а не кредитира показанията на другите, при съобразяване с нормата на чл. 172 ГПК и съпоставяйки свидетелските показания с останалия доказателствен материал по делото. По отношение на заинтересоваността на свидетелите следва да се отбележи, че с доказателствена стойност се ползват и показанията на лицата по чл. 172 ГПК, доколкото не съществува забрана въз основа на показанията на заинтересовани свидетели да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страна. В този смисъл решение № 22/04.02.2019 г. по гр.д. № 2644/2018 г. на ВКС, IV г.о., решение № 159/22.02.2016 г. по т.д. № 1871/2014 г. на ВКС, II т.о. и др. Следователно, съдът не може да игнорира допустимите и относими към фактите от спорното право показания на свидетеля само поради неговата заинтересованост, а е длъжен да подходи към такива показания със засилена критичност и да прецени достоверността им чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по делото. Следва да се отбележи, че основното оплакване на касаторите е, че съдът безкритично е възприел показанията на свидетелите на ищците и в частност на свидетелката Й., която е заинтересована от изхода на делото, като същевременно не е кредитирал показанията на свидетелите на ответниците Пенев и Георгиев, които пряко са общували с покойния прехвърлител. В действителност въззивният съд, като се е съобразил с посочената по-горе съдебна практика, подробно е обсъдил всички свидетелски показания, като ги е съпоставил както помежду им, така и със събраните по делото писмени доказателства, без да дава предимство на показанията на един свидетел за сметка на други. В решението си въззивният съд е проследил състоянието на А. от сключването на договора за гледане и издръжка с касаторите до неговата смърт, като е обсъдил, че след съкращаването му от работа и когато същият се е нуждаел от средства и грижи, не е получил такива от приобретателите и в пълен обем, а напротив – същите са се дезинтересирали от него и не са му осигурили уговорения обем от грижи и издръжка. С оглед на изложеното, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационно обжалване не може да се допусне и на поставения от касаторите четвърти въпрос. Така формулираният въпрос обуславя изхода на делото и изводите в обжалваното решение, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с практика на ВКС. Трайно в практиката на ВКС (решение № 60170/30.07.2021 г. по гр.д. № 124/2021 г. на ВКС, III г.о. и др.) се приема, че насрещните престации по договор за издръжка и гледане се определят от конкретното постигнато между страните съгласие. Ако не са уговорени ограничения в обема на дължимата издръжка и грижи, дължи се цялата необходима издръжка и всички необходими грижи. Поемането на други задължения, напр. да се живее в общо домакинство, не може да се предполага, но е възможно да бъде изведено от обстоятелствата, при които е сключен той. Ако в договора задължението на приобретателя е описано като издръжка и гледане, издръжката включва изцяло храна, режийни разноски, дрехи и други, според нуждата на прехвърлителя (без оглед на възможността му да се издържа сам от имуществото и доходите си), и полагане на грижи за здравето, хигиената и домакинството на прехвърлителя според неговата нужда и възможностите му да се справя сам. В случая въззивният съд е анализирал процесния договор за гледане и издръжка, както и събраните по делото доказателства за състоянието на А. при сключването на договора и преди смъртта му и въз основа на съвкупната си преценка е приел, че е налице съществено неизпълнение на уговорените договорни задължения, доколкото прехвърлителят в последните дни преди смъртта си не е могъл да се справя сам, живеел е в изключително тежки условия, поради което се е нуждаел от средства и грижи, но същите не са му били предоставени от приобретателите. Неоснователно се явява искането за допускане на касационното обжалване по същите поставени въпроси на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да се посочи, че е недопустимо касаторът да се позовава по едни и същи въпроси едновременно на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, доколкото се касае за самостоятелни фактически състави, които се прилагат при определени предпоставки и имат свое самостоятелно приложно поле. След като по въпроса се твърди отклонение с практика на ВКС, не е допустимо същото питане да се отнася за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която намира приложение, когато по правния въпрос е създадена неправилна съдебна практика, която се нуждае от промяна или от осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. когато е налице неясна, непълна или противоречива правна уредба – за да се създаде съдебна практика по прилагането ѝ или да бъде тя осъвременена. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. При тези съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК всеки един от касаторите следва да заплати на ответниците по касация Т. И. Й., В. К. Й., А. К. Й., Р. Й. и Д. Й. сторените разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред касационната инстанция за всеки от тях с оглед на депозиран писмен отговор на касационната жалба и приложените към него договори за правна защита и съдействие с разписка и удостоверяване на заплащането им и както следва: на първите трима от ответниците от по 750лв. на всеки /общо от 1 500лв. на всеки/, както и на четвъртия и петия от ответниците по 1 250лв. /общо от 2500лв. на всеки/. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,