Определение № 5125 от 10.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 791/2025 г.

Производство по чл.274, ал.1, т.2, във вр. с чл.248, ал.3, изр.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на И. Г. Б. и П. Д. Р., чрез адв. М., срещу определение № 671/14.01.2025г. по въззивно гр. д. №1901/2023г. на Софийския градски съд, с което без уважение е оставена молбата им по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта му за разноските. Жалбоподателите считат обжалваното определение за неправилно поради което молят за неговата отмяна. Излагат, че погрешното разглеждане на исковете като кумулативни от първоинстанционния съд не следва да води до възлагане на разноски в тяхна тежест нито за първоинстанционното, нито за въззивното производство. Твърдят, че размерът на адвокатското възнаграждение от по 1 500 лв. за всеки от тях /общо 3 000 лв./ е съобразен с фактическата и правна сложност на делото. Този размер не е прекомерен и съответства на разумното възнаграждение за положения труд, доказателствения материал по делото, и на Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа, поради което неправилно е бил редуциран от въззивния съд по възражението на насрещната страна при постановяване на решението. По изложените съображения молят обжалваното определение да бъде отменено, като вместо него бъде постановено друго, с което ответникът бъде осъден да им заплати пълния размер на претендираното адвокатско възнаграждение от 3 000 лева, както и да не бъдат възлагани разноски в тяхна тежест на посочените основания. Към частната жалба е подадено изложение, в което са формулирани 7 въпроса, по отношение на които се твърди наличието на основанието по чл. 280, ал.3 ГПК. Срещу частната жалба е постъпил отговор от ответната страна, в който се изразява становище за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС определение на въззивен съд по чл. 248 ГПК. Съгласно разясненията в т. 24 на Тълкувателно решение №6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК ако за първи път въззивният съд се произнася по направените разноски, неговото определение ще подлежи на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, т.е. съдът дължи директно произнасяне по неговата правилност и законосъобразност, а не следва да преценява допустимост на касационното обжалване по смисъла на чл. 274, ал. 3 вр. чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК. Разгледана по същество частната жалба е частично основателна по следните съображения: Първоинстанционното производство е образувано по предявени от двамата ищци в условията на евентуално съединяване искове по чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС. Както е посочено на стр. 7 от исковата молба, ищците молят, в случай, че искът им по чл. 108 ЗС бъде счетен за неоснователен, то съдът на осн. чл. 109 ЗС да осъди ответникът да преустанови неоснователните си действия препятстващи техния достъп до общите части на сградата. С първоинстанционното решение са били уважени и двата иска, въпреки, че по волята на ищците, те са били предявени в условията на евентуалност. С второинстанционното решение, въззивният съд е обезсилил решение №20064467/31.10.2022г., постановено по гр. д. № 62809/20 г. по описа на СРС, в частта, в която са уважени исковете с правно основание чл. 109 ЗС, предявени в условията на евентуалност. В тази връзка е изложил, че несбъднатото процесуално условие, под което исковете са съединени, а именно – отхвърляне на исковете с правно основание чл. 108 ЗС, води до недопустимост на решението в частта, в която са уважени исковете с правно основание чл. 109 ЗС, тъй като съдът не е имал право да пристъпи към разглеждането им. Предвид частичното обезсилване, въззивният съд е осъдил всеки от ответниците да заплати на ищеца сума в размер на по 825.51 лв., включваща разноски за първоинстанционното и въззивното производство. Предвид неоснователността на въззивната жалба, и след като е счел за частично основателно възражението за прекомерност, е осъдил въззивникът К. М. да заплати на въззиваемите – настоящите жалбоподатели сума от по 1000лв. –разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство. В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК въззиваемите са депозирали искане за изменение на решението в частта за разноските, като им бъде присъдено адвокатско възнаграждение в пълния претендиран размер от 3000.00 лв., както и да не бъдат възлагани разноски в тяхна тежест. С обжалваното определение, въззивният съд е оставил без уважение молбата на И. Г. Б. и П. Д. Р. за изменение на постановеното решение на осн. чл.248 ГПК, като е счел, че не са налице основания за ревизиране на изводите му, че възнаграждението следва да се намали от 1500 лв. на 1000 лв. за всеки от ищците. Позовал се е и на приложението на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК при частично уважаване, съответно отхвърляне на исковете. За да се произнесе, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното: Според еднопосочната константна съдебна практика / определение №284 от 06.04.2012 г. по ч. гр. д. №238/2012г. на ВКС, определение №70 от 5.02.2018г. на ВКС по ч. т. д. №257/2018г., определение №477/04.11.2016г. по ч. т. д. №1218/2016 г. на ВКС/, когато между едни и същи страни са предявени алтернативно или евентуално съединени искове, дължимата държавна такса е една, едно е и адвокатското възнаграждение, доколкото последното е уговорено за защита на едно благо. При евентуалното съединяване на искове срещу един ответник съдът дължи разглеждане и произнасяне с решението си по главния иск, и ако го уважи, той изобщо не се произнася по евентуалния иск, като в тези случаи право на разноски има само ищецът, съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК, като ответникът му дължи разноските, направени както по повод уважения главен иск, така и по повод неразгледания евентуален иск. В тези случаи ответникът няма право на разноски, тъй като евентуалният иск нито е отхвърлен, нито производството по него се прекратява /той остава неразгледан, без да е налице непълнота на решението по смисъла на чл. 250 от ГПК, тъй като съгласно чл. 271, ал. 2 от ГПК в тези случаи висящността по евентуалния иск се възстановява пред въззивната инстанция, ако тя отмени решението по главния иск/. По евентуалния иск съдът дължи разглеждане и произнасяне с решението си, само ако се сбъдне процесуалното условие, при което той е предявен – отхвърляне на главния иск, както и когато производството по главния иск бъде прекратено. В тези случаи произнасянето по претенциите за разноските зависи от изхода на спора по евентуалния иск – ако той бъде уважен, право на разноски отново има само ищецът, съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК, а ако евентуалният иск бъде отхвърлен, право на разноски има само ответникът, съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК, като ищецът му дължи разноските, направени както по повод главния иск, така и по повод евентуалния иск. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 4 от ГПК, ответникът има право на разноски при прекратяване на производството, и по главния иск, и по евентуалния иск. Когато производството бъде прекратено само по евентуалния иск, ответникът няма право на разноски на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, а съдът следва да се произнесе по претенциите на страните за разноски в зависимост от изхода на спора по главния иск – съобразно разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК. Следователно, за разлика от случаите на частично прекратяване на производството по един от кумулативно съединените искове, когато съдът следва да осъди на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК ищецът да заплати направените от ответника разноски по повод този иск, при частично прекратяване на производството по един от евентуално съединените искове, съдът следва да се произнесе по претенциите на страните за разноски, в зависимост от изхода на делото по главния иск – съобразно разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК. Възприемането на друго разрешение относно разноските би заличило разликата между кумулативното и евентуално обективно съединяване на искове срещу един и същи ответник /определение №3413 от 8.11.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4456/2023г./, Предвид изложените съображения, които изцяло се споделят от настоящия състав, неправилен се явява извода на въззивния съд, че ищците -въззиваеми във второинстанционното производство следва да бъдат осъдени да заплатят разноски на ответника, при условие, че като основателен е бил уважен първия евентуално съединен иск. Недопустимото произнасяне на районния и по двата предявено в условията не на кумулативно, а на евентуалност искове не следва да има за последица възлагането на разноски в тежест на ищците, чиито главни искове са уважени. По изложените съображения частната жалба се явява основателна в тази част. Неоснователна е в останалата част, касаеща присъждането на адвокатско възнаграждение в пълния, претендиран от жалбоподателите размер. Правилно въззивният съд, след като е разгледал възражението за прекомерност е определил възнаграждение в размер на по 1000лв. за всеки от тях. Преценката за основателността на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е винаги конкретна и се свежда до съпоставяне на цената на адвокатската защита с фактическата и правна сложност на делото и обема на извършените от процесуалния представител действия. В случая правилно въззивният съд е съобразил, че възнаграждение в така редуцирания размер съответства на извършената от пълномощника на страните процесуална дейност, изразяваща се в изготвянето на един писмен отговор от двамата въззиваеми /с идентичен правен интерес/ и явяване в едно съдебно заседание, проведено във въззивната инстанция, в което не са събирани нови доказателства. С оглед изложеното, настоящият състав счита, че искането за изменение на въззивното решение в тази част е неоснователно. Въпреки частичната основателност на частната касационна жалба, разноски за настоящото производство по чл. 248 ГПК, не следва да се присъждат, тъй като то не е самостоятелно, а е продължение на делото по повод дължимостта и размера на направените от страните разноски в съответната инстанция. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,