Определение № 5349 от 21.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2979/2025 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба Е. У. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Х. против въззивно решение № 42 от 14.01.2025г. по в.гр.д. № 2194 по описа за 2023г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 900148 от 10.03.2023г. по гр.д. № 191/2014г. на ОС Благоевград като по предявения иск с правно основание чл.135 ЗЗД, е прогласена относителната недействителност спрямо „Балмакс“ ЕООД на извършени между него и Е. У. и Н. У. на сделки, осъществени с н.а. № ..., т..., рег.№ ..., д.№ ... от ... ... ... за дарение, с който Н. У. е дарил на майка си описаните в акта имоти по пунктове 10 и 11,общо пет на брой, сделката, обективирана в н.а. № ..., т..., рег.№ ..., д.№ ... от ... ... ... за дарение, с който Н. У. е дарил на майка си четири броя поземлени имоти и сделката, обективиран в договор за безвъзмездно прехвърляне на дружествен дял по чл.129 ТЗ, с нотариална заверка на подписите, с рег. № ... от ... ... ...г., с който Н. У. е прехвърлил на майка си собствения си един дружествен дял с номинална стойност 50 372лв. от капитала на „Средореко“ООД [населено място] и са присъдени разноски. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от „Балмакс“ ЕООД, представлявано от управителя Б., чрез процесуалният представител адвокат П., с който изразява становище за липса на посочените специални предпоставки за допустимост. Отделно счита постановеният въззивен акт за правилен, във връзка с което излага доводите си. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3 000лв., реалното извършване на които удостоверява с представени: списък, договор за правна защита и съдействие от 29.04.2025г., пълномощно, фактура от 9.05.2025г. и преводно нареждане от 12.05.2025г. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел за основателен предявения иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД, поради наличие на изискуемите предпоставки за уважаването му: 1. „Балмакс“ ЕООД е кредитор на ответника У., защото У. е бил съдружник с друго лице в дружеството „Спорт Европа Банско“ ООД, с което дружество е сключил договор със смесен характер, сходен на договор за наем на 8.10.2024г., по силата на който то да експлоатира негова сграда, без да има право да я преотдава под наем, като дружеството се е задължило да оборудва помещението със спортни стоки. Договорът от 8.10.2024г.е прекратен с покана от ответника У., но не е върнал стоките и оборудването. Въззивният съд е приел, че от момента, в който е възникнало задължението на У. спрямо „Балмакс“ ЕООД за връщане на наличните стоки, ищецът е придобил качеството на „кредитор“спрямо ответника. Доколкото връщане не е последвало, това задължение се е трансформирало в искане за заплащане на стойността на тези стоки и оборудване, което искане е уважено от съда с постановяване на осъдително решение по гр.д.№ 184/2014г.на ОС Благоевград, с което е осъден У. да заплати на „Балмакс“ ЕООД, на основание чл.59 ЗЗД, сумата от 696 373лв., парична равностойност на конкретно изброени вещи. 2. Налице е установено увреждане за кредитора с прехвърляне на притежавано от него имущество и 3. Наличие на законоустановена презумция по чл.135, ал.2 ЗЗД, за знание, пред вид обстоятелството, че надарената е майка на прехвърлителя. За ирелевантни въззивният съд е приел е приел възраженията, че изпълнителното дело, по което е събирано вземането е било прекратено на основание чл.433, ал.2 ГПК, първо защото не се установява постановлението за прекратяване на ЧСИ да е влязло в сила и второ, тъй като съгласно установената практика – съдът, разглеждащ иск по чл.135 ЗЗД може да приеме, че ищецът няма качеството на кредитор само ако неговото вземане е отречено със сила на присъдено нещо, а настоящият случай не е такъв. В представеното изложение, касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните пет поставени въпроса, от които първите три се поставят на основание чл.280, ал.1, т-.3 ГПК, а последните два – по чл.2801 ал.1, т.1 ГПК: 1. При предявен иск по чл.135 ЗЗД следва ли съдът да изследва въпроса за съществуване на вземането и към момента на постановяване на решението в случай, че по делото има данни за пълно погасяване на задължението?, 2. При уважаване на иск по чл.135 ЗЗД, обезпечаващ едно несъществуващо вземане, има ли длъжникът правна възможност да се защити?, 3. Нарушава ли се принципът на установяване на истината и справедливостта, когато съдът по обуславящото дело за установяване на вземането е определил неговия размер съобразно датата на възникването му, но съдът по иска по чл.135 ЗЗД не зачита тази дата, а приема друга, по-ранна дата, на която ищецът е придобил качеството на „кредитор“?, 4. При наличие на връзка на преюдициалност, по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, между производството по установяване на вземането и предявения иск по чл.135 ЗЗД за защита на това вземане, следва ли съдът по обусловения иск да спре производството до изясняване на въпроса за действителното съществуване на вземането, за което има данни, че е изцяло погасено? и 5. Следва ли съдът по обусловеното дело по чл.135, ал.1 ЗЗД да изследва на какъв етап е изпълнителното производство по събиране на установеното със сила на присъдено нещо вземане по обуславящото дело? Отделно, касаторът се позовава и на основанието по чл.280, ал.2 ГПК, считайки че при постановяване на съдебния акт, съдът е нарушил правилата на формалната логика, възприемайки различна фактическа обстановка от тази по предявения иск с правно основание чл.59 ЗЗД, приключил с влязъл в сила акт. Настоящият съдебен състав намира, че по поставените въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, доколкото никой от тях не е свързан с решаващите доводи на съда и не е от значение за изхода на делото, т.е. поставените въпроси не отговарят на изискването за общо основание за допустимост, посочени в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г.н ОСГТК на ВКС. Отделно – не е налице посоченото от касатора специално основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с установената съдебна практика по приложението на чл.135, ал.1 ЗЗД, а наличието на установена съдебна практика изключва и второто специално основание, посочено от касатора, а именно - по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Всички поставени въпроси /без въпрос № 3/ са относно значението на воденото изпълнително производство относно вземането, поради което следва да се разгледат съвместно. Първият поставен въпрос е ирелевантен, защото съдържа условие /че е налице пълно погасяване на задължението/, което – видно от гореизложените мотиви на въззивния съд – не е установено по делото. Това е така, защото въззивинят съд е посочил, че по делото не са представени доказателства, установяващи че постановлението на ЧСИ за прекратяване на изпълнителното дело е влязло в сила. Независимо от това и във връзка с петият и четвъртият поставени въпроси, следва да се посочи, че съдът няма задължение нито да изследва на какъв етап е изпълнителното производство, нито са спира производството по иска по чл.135 ЗЗД, за да изчаква започналото изпълнение. Дори и да е налице изпълнение и вземането вече да не съществува, това обстоятелство не би довело до промяна в крайния извод на съда. Това е така, защото обявената, по реда на чл.135 ЗЗД, относителна недействителност е от значение само в отношенията между кредитор и длъжник и между кредитора и лицето, с което длъжникът е договарял. По отношение на всички останали лица, действието на сделката се запазва и имуществото се счита собственост на приобретателя. Поради това – нито длъжникът се нуждае от допълнителна защита /в какъвто смисъл е вторият поставен въпрос/, нито приобретателят, с когото длъжникът е договарял, защото той като титуляр на правото на собственост върху имуществото може да разполага с него. Третият поставен въпрос също по никакъв начин не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд, които са свързани с установяване на наличие на вземане. Освен, че е невярно – съдържащото се във въпроса условие /че съдът по иска по чл.135 ЗЗД не е зачел датата на възникване на вземането, установена в приключилото производство по иска по чл.59 ЗЗД, а приема друга, по-ранна дата за такава, на която ищецът е придобил качеството на „кредитор“/, още е и без значение за изхода на спора. Това е така, защото съгласно разясненията, дадени с ТР № 2 от 9.07.2019г. по т.д.№ 2/2017г.на ОСГТК на ВКС, едно от условията за уважаване на иска по чл.135 ЗЗД е наличието на действително вземане, но само то не е предмет на производството, а „потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда“. Не е налице и специалното основание за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК. За да е очевидно неправилен въззивния акт, същият следва да страда от особено тежък порок /да е постановен contra legem, extra legem или при груби нарушения на правилата на формалната логика/, който да може да бъде констатиран от касационната инстанция пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без извършване на присъщата за касационния контрол проверка за обоснованост и съответствие със закона на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените съдопроизводствени действия, а в случая нищо подобно не се установява. С оглед изхода на спора, направеното искане, на основание чл.78, ал.3 ГПК и при липса на направено възражение по чл.78, ал.5 ГПК, в полза ответната страна следва да се присъдят установените като реално извършени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3 000лв. за изготвяне на отговор на касационната жалба. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд