Определение № 3705 от 06.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4086/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. А. Г., чрез мл. адвокат Д. К., приподписана от адв. Г. И., срещу решение № 51/23.05.2025 г. по възз. гр. д. № 129/2025 г. на Окръжен съд – Търговище, с което е потвърдено решение №46/21.02.2025г., постановено по гр.д. №175/2024г. по описа на Районен съд-Попово, с което е:

• отхвърлен предявеният иск за приемане за установено по отношение на А. М. М. и С. Е. М., че Р. А. Г. е собственик на УПИ *** в кв.8 по регулационния план на [населено място], общ.П., с площ от 658 кв.м., ведно с построената в него стопанска постройка, на основание давностно владение, осъществено в периода от 2003г. до 19.03.2024г.

• отхвърлен предявеният от Р. А. Г. против Г. А. Г., А. М. М. и С. Е. М. иск за приемане за установено в отношенията между страните, че Г. А. Г., като прехвърлител, а А. М. М. и С. Е. М., като приобретатели по нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №192, т. V, дело №989/2017г. не са собственици на УПИ *** в кв.8 по ПРЗ на [населено място], общ.П., с площ от 658 кв.м., ведно с построената в него стопанска постройка.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1.Длъжен ли е въззивният съд при установен със свидетелски показания начален момент на владението да обсъди изрично целия период (2010 - 2024г.) и да приложи правилата на чл. 154 ГПК като възложи на ответниците доказването на твърдяно прекъсване и нарушава ли го, като изобщо не коментира посочения период и отказа да признае непрекъснато владение, въпреки че:

• свидетелските показания са допустимо и достатъчно средство за доказване на факта на владение, когато насрещни доказателства, които да ги разколебаят, липсват;

• доказателствената тежест за наличието на пречка (прекъсване) лежи върху страната, която я твърди;

-задължението на съда да обсъди всички релевантни доказателства и доводи произтича от чл. 121, ал. 2 КРБ, чл. 5, 143, 154, 235 и 236 ГПК ?

Сочи се противоречие с решение № 91/05.07.2019 г. по гр.д. № 4243/2018г. на ВКС, II г.о.; решение № 71/08.07.2021 г. по гр.д. № 3189/2020г. на ВКС, I г.о. и решение № 60293/20.12.2021 г. по гр.д. № 652/2021г. на ВКС, III г.о.

2. Длъжен ли бе въззивният съд при обсъждане на показанията на свидетелки - снаха на ответниците и първа братовчедка и служителка в семейния им магазин, изрично да отчете близкото им родство/зависимост и да приложи засилена критичност по чл. 172 ГПК; да разграничи техните преразкази „по слух” (признати в протокол № 283/26.11.2024 г.) от лични преки възприятия; да съпостави казаното с показанията на независимите свидетели и останалите доказателства и мотивирано да обясни защо приравнява преразкази „по слух“ на заинтересованите лица на преките наблюдения на неутрални свидетели? Сочи се противоречие с решение № 50242/29.11.2022 г. по гр.д. № 117/2022г. на ВКС, IV г.о. и решение № 50036/27.03.2023 г. по гр.д. № 2590/2022г. на ВКС, I г.о.

3. Длъжен ли бе въззивният състав да се произнесе изрично по следните три групи оплаквания, надлежно изложени във въззивната жалба, но изцяло премълчани в мотивите:

• заинтересованост и характер на преразказ на показанията на свидетелите А. Е. (снаха на ответниците) и Ф. Я. (братовчедка и работничка) - довод за приложение на чл. 172 ГПК и критична оценка на достоверността им;

• началният момент (2010 г.) и непрекъснатостта на владението — доказан с независимите свидетели Д., Д. и С.; въззивният съд мълчаливо приема 2018 г. без да обсъди тези показания, нито поканите за прекъсване на давността чак през 2024 г.;

• правната ирелевантност на непредставения и невписан договор за наем, на който ответниците се позовават за „прекъсване“ на владението?

Сочи се противоречие с ППВС № 1/1953 г.; т. 19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, решение № 212/2012г. на ВКС, II т.о. и решение № 63/2015г. на ВКС, II т.о.

4.Длъжен ли беше въззивният съд в съответствие с трайната практика на ВКС /решение № 191/27.04.2011 г. по гр.д. № 776/2010 г., решение № 17/19.02.2016 г. по гр.д. № 4335/2015 г. и решение № 16/07.02.2020 г. по гр.д. № 1246/2019 г./ да приеме, че:

• „непрекъснато владение“ по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС не изисква ежедневна физическа работа върху имота; достатъчни са периодични посещения и действия, сочещи на намерение за своене, доколкото няма смущаване от трети лица и действа презумпцията на чл. 83 ЗС;

• след като началният момент на фактическата власт е доказан (2003 г., а най- късно 2010 г.), непрекъснатостта се предполага; доказателствената тежест за опровержение лежи върху ответниците (чл. 154, ал. 1 ГПК);

• изискването, въведено от въззивния съд — „физическо присъствие във всеки момент“, е в разрез с цитираното задължително тълкуване ?

В срок е постъпил отговор на касационната жалба от А. М. М. и С. Е. М., чрез адв. Р. Р., с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, както и основателността на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, постановено по искове за собственост на недвижим имот, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване.

Неоснователни са доводите на ответниците по касация за нередовност на касационната жалба, като неотговаряща на изискването на чл. 284, ал.2 ГПК – приподписана е от младши адвокат. Тази нередовност е констатирана и на касатора е назначен особен представител за приподписване на касационната жалба, който я е приподписал, с което касационната жалба е приведена в съответствие с изискванията на чл. 284, ал.2 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение. В последното е прието за установено, че ищецът Р. Г. и ответникът Г. Г. са братя – синове на К. Х. Г., починала на 25.06.2010г. По силата на договор за доброволна делба от 10.05.1989г. К. Г. е получила в дял парцел *, в кв.8 по плана на [населено място], а брат й К. Х. К. е получил съседния парцел *, който е и предмет на настоящия спор. През 2002 г. С. К. К. (наследник на К. К.) е продала на ответника Г. Г. процесния УПИ ***, заедно с построената в него паянтова стопанска постройка, като в последствие с нотариален акт № 8, н. д. № 288/2017г. Г. Г. продал този имот на ответницата А. М. М..

Въззивният съд е посочил, че спорно по делото е дали ищецът е придобил собствеността върху спорния имот на основание давностно владение, осъществявано в периода 2003г. -2024г. Въззивният съд е приел, че е в случая събраните по делото доказателства не сочат на установена от ищеца фактическа власт върху имота, нито намерение за своене до 2018г., а в последващия период до 2024г. не е изтекла предвидената в закона 10-годишна давност, предвид на което и искът е неоснователен. За да достигне до този извод, въззивният съд се е посочил, че от приложените писмени и гласни доказателства се установява, че от 2000г. до 2017г. ищецът е живеел и работел в Кралство Испания, завръщайки се окончателно през 2018г., когато започнали споровете му с ответниците М.. Съгласно показанията на свидетелите Д., Д. и С., при идването си от чужбина ищецът косил и почиствал дворното място. Като е съобразил и показанията на свидетелите Е., Я. и А., въззивният съд е приел, че ищецът се е настанил в къщата на родителите си, т.е. в имота, който е бил поставен в дял на майка му при извършената делба, който имот е съседен на процесния, и помежду им няма ограда. Според въззивния съд липсата на отграничаване на двата съседни имота не изключва извода, че спорадичните посещения на ищеца, докато е живеел в чужбина, както и пребиваването му след 2018г., е свързано с ползването имота на родителите му, но не и на спорния имот. Въззивният съд е посочил, че съгласно втората група свидетели ответниците М. обработват процесното място от 2006г. - 2007г. по договорка с бащата на ищеца и на ответника Г. Г.. Съобразено е и установеното от св.С., който при необходимост от влизане в имота преди 5-6 години се обърнал към ищеца, но последният го препратил към действителния собственик- ответникът С. М..

С оглед на тези мотиви на въззивния съд не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

По първия и четвъртия въпрос не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК, защото не са във връзка с решаващите изводи на въззивния съд. Въпросите са поставени във връзка с твърденията на касатора, че е доказано, че е упражнявал владение от 2010г. и липсват данни то да е било прекъснато от ответниците. В обжалваното решение въззивният съд е посочил, че ищецът се позовава на давностно владение, упражнявано в периода 2003г. -2024г., като събраните по делото доказателства не сочат на установена от ищеца фактическа власт върху имота, нито намерение за своене до 2018г., а в последващия период до 2024г. не е изтекла предвидената в закона 10-годишна давност. Въззивният съд не е приел, че ищецът е установил владение през 2010г., но въпреки това да е направил извод за неоснователност на иска, защото владението е било прекъснато, нито пък са изложени мотиви, че за да се приеме, че е налице фактическият състав на чл. 79, ал.1 ЗС се изисква физическо присъствие на владелеца във всеки момент.

По втория поставен въпрос въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС, в която се приема, че законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 от ГПК лица, за възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото. Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му. Приема се още, че гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по дело.

Видно от обжалваното решение, въззивният съд не се е отклонил от тази практика, защото не се основал само на показанията на свидетелите, посочени от ответниците, а ги е преценил в съвкупност останалите събрани доказателства– писмени и гласни. Посочил е, че от представените писмени доказателства се установява, че ищецът до 2018г. е живеел и работил в чужбина, че според свидетелските показания при идванията си в страната е почиствал и косил дворното място, като имотът на родителите на ищеца и спорният имот са съседни и помежду им няма ограда. При формиране на изводите си за липса на установено от ищеца владение въззивният съд е взел предвид и показанията на посочения от ищеца свидетел св.С., според които при необходимост за влизане в имота преди 5-6 години свидетелят бил препратен от самия ищец към действителния собственик- ответникът С. М.. Т.е. решението на въззивния съд не е основано само на показанията на свидетелите, за които касаторът излага съображения, че са заинтересовани, а са преценени всички събрани по делото доказателства.

По третия поставен въпрос също не се установява въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, според която задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. С приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението - изискване, заложено в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК. Изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Видно от обжалваното решение, въззивният съд на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на обжалваното пред него първоинстанционно решение и е изложил и собствени мотиви по предмета на спора, като е приел, че не е доказано ищецът да е установил владение върху имота преди 2018 г., поради което и не се легитимира като негов собственик.

Въпросът е обоснован с твърдения, че въззивният съд не се е произнесъл по следните му доводи: за заинтересованост на свидетелите Е. и Я.; че началният момент на владението е 2010 г. и е било непрекъснато; че непредставеният и невписан договор за наем, на който ответниците се позовават за „прекъсване“ на владението, е ирелевантен за спора. Както вече се посочи, въззивният съд не е ценил единствено показанията на свидетелите, за които са изложени съображения от касатора, че са заинтересовани от изхода на спора, а се е основал на всички събрани по делото доказателства. Неоснователни се поддържа от касатора, че въззивният съд не се е произнесъл по доводите му във въззивната жалбата, че е доказано установяването на владение върху имота през 2010г. Мотивите на въззивния съд са ясни - категорично е прието, че до 2018г. владение не е било установено и съответно и не е обсъждано дали са налице доказателства за прекъсването му. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на въззивното решение, която не подлежи на преценка в производството по чл. 288 ГПК.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

При този изход на спора в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски в размер на 613,55 евро, представляващи равностойността на заплатените от тях 1200 лв.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение