Определение № 1164 от 10.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4345/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Водоснабдяване и канализация“ ЕООД, [населено място], срещу решение №283 от 3.6.2025 г., постановено по в.гр.д. №81 по описа за 2025 г. на Благоевградския окръжен съд, втори въззивен граждански състав, с което е потвърдено решение №303 от 30.09.2024 г. по гр.д. №456 по описа за 2023 г. на Районен съд-Разлог, II граждански състав. С първоинстанционното решение „Водоснабдяване и канализация“ ЕООД, [населено място], е осъдено да заплати на Д. Н. Д. на основание чл.200 от КТ 44148,38 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 25.02.2020 год., като искът над тази сума до пълния предявен размер от 100 000 лв. е отхвърлен.

Касаторът твърди, че решението на Благоевградския окръжен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване касаторът сочи очевидна неправилност и т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:

1. От кой момент се счита, че правото, предмет на иска по чл.200 от КТ е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено, респективно, от кой момент тече срокът по чл.358, ал.1, т.3 от КТ за предявяване на иск по чл.200 от КТ?

2. Когато съдът присъжда обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл.200 от КТ, длъжен ли е да приспадне от неговия размер полученото от пострадалия обезщетение и пенсия по общественото осигуряване съгласно чл.200, ал.3 от КТ?

3. Налице ли е нарушение на съдопроизводствените правила, в случай че въззивният съд е основал решението си върху свидетелски показания, които не е обсъдил в тяхната цялост и е тълкувал в смисъл, различаващ се от личното възприятие на свидетеля относно спорното събитие, тоест- като е приписал на свидетелските показания съдържание, каквото нямат?

4. От кой момент следва да се изчисли законната лихва по отношение на обезщетение за неимуществените вреди по чл.200 от КТ-от датата на настъпване на трудовата злополука или от датата, на която е влязъл в сила административният акт на осигурителния орган, с който злополуката се признава за трудова?

Д. Н. Д. застъпва становището, че няма основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва касационната жалба и по същество.

Касационната жалба е подадена в срок по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Д. Н. Д., работник в ответното дружество, по време на боядисване на козирката на резервоар за вода, находящ се в [населено място], поради отчупване на част от козирката, към която се придържал, е паднал от три метра височина и е получил травматични увреждания, наложили продължителен престой в болница и оперативни интервенции. За причинените от трудовата злополука неимуществени вреди е предявил иск срещу дружеството за заплащане на 100 000 лв. обезщетение.

В отговора на исковата молба дружеството е повдигнало възражение за изтекъл давностен срок за предявяване на иска, за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, който е допуснал груба небрежност, за намаляване размера на обезщетението с обезщетението за временна неработоспособност и за прекомерност на претендираното обезщетение.

Първоинстанционният съд е счел за неоснователно възражението за погасяване по давност на вземанията, тъй като е приел, че тригодишният давностен срок започва да тече от момента, в който злополуката е призната за трудова, което в случая е станало с влизане в сила на разпореждане на ТП на НОИ Благоевград на 16.04.2020 г. и до завеждане на иска на 18.4.2023 г. този срок не е изтекъл. Неоснователно според съда е и възражението за съпричиняване на вредоносния резултат поради допусната груба небрежност, тъй като е установено по делото, че към момента на злополуката ищецът е извършвал възложената му работа, а работодателят не е доказал, че той е нарушил правилата на безопасност на труда, допускайки груба небрежност. Първоинстанционният съд е отказал да приспадне от размера на определеното обезщетение за неимуществени вреди обезщетението по обществено осигуряване, понеже е възприел практиката на ВКС, според която това обезщетение компенсира имуществените, а не неимуществените вреди. Върху обезщетението за неимуществени вреди от 44 148,38 лв. съдът е присъдил законната лихва от момента на трудовата злополука съгласно чл.84, ал. 3 от ЗЗД.

Във въззивната си жалба срещу осъдителната част на първоинстанционното решение ответното дружество е повдигнало същите възражения, като е оспорило и присъждането на законна лихва върху главницата, считано от момента на увреждането. Въззивният съд също е приел, че давностният срок за предявяване на иска не е изтекъл. Посочил е, че дори да се възприеме тезата на работодателя за начало на давностния срок от момента на трудовата злополука-25.02.2020 г., то съгласно чл.3, т.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на НС от 13.03.2020 г. и параграф 13 от ЗИД на същия закон, за периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. /69 дни/ давностният срок спира да тече. При това положение към тригодишния давностен срок от 25.02.2020 г. до 25.03.2023 г. следва да се прибавят 69 дни и срокът изтича на 5.5.2023 г., тоест към момента на завеждане на исковата молба/18.03.2023 г./ този срок все още не е изтекъл. По същите съображения е приел, че не е погасена по давност и претенцията за законната лихва, която съгласно чл.84, ал.3 от ЗЗД се дължи от момента на увреждането. Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е достигнал до извода, че подпирането с ръка върху козирката от бетон, който материал предполага здравина да издържи ищеца, не представлява проява на груба небрежност и няма данни за допуснати от ищеца нарушения на правилата за безопасност. Споделил е и съображението на първоинстанционния съд, че от обезщетението за неимуществени вреди не следва да се приспада обезщетението по обществено осигуряване. Ето защо е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната от дружеството осъдителна част.

Касаторът претендира, че така постановеното въззивно решение е очевидно неправилно, мотивирайки се на първо място с неправилна преценка на фактите по делото в контекста на справедливото определяне на размера на неимуществените вреди, защото основната причина за по-дългото им понасяне е генетичното заболяване на ищеца, а и това заболяване представлява възражение за съпричиняване, което не е обсъдено в цялост. На второ място въззивният съд според касатора не е взел предвид установеното от доказателствата по делото обстоятелство, че оздравителният процес е продължил общо 150 дни, или от 4 до 6 месеца според вещото лице. На трето място въззивният съд неправилно е приел, че от обезщетението не следва да се приспада сумата от 2 550 лв., платена от работодателя, без да има оспорване от страна на ищеца на основанието, на което е получена. Всички тези твърдения представляват всъщност оплаквания за наличие на касационни основания по чл.281, т.3 от ГПК, които предполагат преценка на събраните по делото доказателства и съпоставянето им с изводите на въззивния съд. Такава преценка може да се извърши само след допускане на касационно обжалване. Тъй като основателността на оплакванията на касатора не може да се установи само от съдържанието на обжалваното решение, не се касае за очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предложение последно от ГПК. Ето защо на това основание касационно обжалване не следва да се допуска.

От анализа на мотивите на въззивния съд не се констатират и основания за допускане на касационно обжалване по повдигнатите от касатора въпроси. Разрешението на първия въпрос на касатора от кой момент тече давностният срок за предявяване на иска по чл.200 от КТ-от момента на настъпване на трудовата злополука, или от момента на установяването и с влязло в сила разпореждане на ТП на НОИ, няма в случая значение за изхода на спора. Както е посочил въззивният съд, дори да се приеме желаният от касатора отговор на въпроса, че давностният срок започва да тече от настъпването на трудовата злополука, искът не е погасен по давност. Трудовата злополука е настъпила на 25.02.2020 г., а исковата молба е заведена на 18.04.2023 г., но тригодишният давностен срок по чл.358, ал.1, т.3 от КТ не е изтекъл, защото по силата на чл.3, т.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците и параграф 13 от ПЗР към Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето (ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.) давностният срок не е текъл за периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г.

Даденият от въззивния съд отговор на втория въпрос съответства на разрешението, съдържащо се в ТР №1 от 5 март 2026 г. по тълкувателно дело №1/2023 г. на ОСГК на ВКС. В тълкувателното решение е прието, че когато съдът присъжда обезщетение за търпени неимуществени вреди по чл.200 КТ, не следва да приспада от неговия размер полученото от пострадалия обезщетение и/или пенсия по общественото осигуряване съгласно чл.200, ал.3 КТ.

Третият въпрос на касатора е формулиран заради възражението, че на ищеца не е било възлагано да боядисва козирката на резервоара. В този смисъл според касатора са показанията на свидетеля В., ръководител на ищеца, който е заявил, че работата е следвало да се извърши от земята, без качване на съоръжението. Въззивният съд се е позовал обаче на показанията на свидетеля К., според който козирката е част от съоръжението. Въззивният съд е приел, че възражението на работодателя не само е опровергано от свидетеля К., но е и житейски нелогично. При обосновката на въпроса касаторът твърди, че по този начин въззивният съд е преиначил свидетелските показания и е вложил в тях различен от действителния смисъл, което противоречи на практиката на ВКС. Настоящият състав не констатира процесуално нарушение при обсъждане на свидетелските показания. Напротив, разсъжденията на въззивния съд съответстват на свидетелските показания и на логическите правила, тъй като козирката като част от съоръжението следва да бъде поддържана по същия начин, по който се поддържат стените. Нещо повече, дори да не е имало изрично възлагане на боядисването на козирката, тази работа е предприета от ищеца в интерес на работодателя, поради което той носи отговорност за последиците от злополуката съгласно чл.200, ал.2 от КТ.

По четвъртия въпрос на касатора е налице практика, според която законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука се дължи от момента на настъпване на увреждането/ решение № 221/16.03.2021 г. по гр.д. № 3869/2019 г. на IV ГО на ВКС, № 578/19.10.2010 г. по гр.д. № 603/2009 г. на III ГО на ВКС, № 289/10.09.2012 г. по гр.д. № 809/2011 г. на IV ГО, № 217/25.07.2013 г. по гр.д. № 1038/2012 г. на IV ГО и много други/. Следователно решението на въззивния съд е съобразено с практиката на ВКС, поради което и по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.

Претендираните от Д. Д. разноски в размер на 2 000 лв. за касационното производство не следва да се присъждат поради липса на данни за тяхното извършване.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение