Определение № 76 от 03.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2569/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Еко Енерджи мениджмънт“ ООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. А. срещу решение № 150 от 23.02.2021 г. по гр. д. № 2426/2020 г. на Апелативен съд - София, ГК, 4-ти състав.

Ответникът Г. Д. С. не е подал отговор по чл. 287, ал.1 ГПК и не ангажира становище по жалбата.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Жалбата има за предмет горното въззивно решение, с което е отменено решение № 1446/21.02.2020 г. по гр. д. № 386/2019 г. на Софийски градски съд, ГО, I-17 състав и е осъдено „Еко Енерджи мениджмънт“ ООД да заплати на Г. Д. С. сумата от 40 000 лева на основание чл. 240 ЗЗД, ведно със законната лихва върху нея, считано от 22.04.2019 г. до окончателното изплащане и са присъдени на ищеца разноски за две съдебни инстанции.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че Г. С. е приет за съдружник в ответното дружество на преведено извънредно общо събрание на съдружниците от 07.11.2013 г. С нотариално заверено пълномощно от 23.11.2013 г. ищецът С. е упълномощен за редица действия свързани с дейността на дружеството, включително и с правото да оперира с банковите му сметки. На 10.01.2014 г. ищецът е превел по банков път по сметка на дружеството сумата 40 000 лв., а като основание за превода е посочено „заем по договор“. Обсъдено е заключението на назначеното във въззивното производство вещо лице, според което в счетоводството на ответника е отразена счетоводна операция по дебита на сметка 503.3. „Разплащателна сметка“ и по кредита по сметка 499 „Други кредитори“, партида „Г. С.“ за посочената по - горе сума, като в баланса му към 31.12.2014 г. сумата е вписана като задължение в пасива на баланса, група „Други задължения“. Съобразени са и банковите извлечения за изтеглени от ищеца от банковата сметка на търговското дружество суми в брой – 12 пъти, за периода от 14.01.2014 г. до 13.12.2014 г., възлизащи общо на 40 980 лв. и е прието, че тази сума е била на разположение за ползване от търговеца (като счетоводно отразена за внасяне в касата му) в противен случай (ако не са внесени в касата или са използвани за погасяване на задължение на лицето към дружеството), е следвало да се отрази счетоводно намалението на този дълг. Кредитирани са и свидетелските показания на И. П. – бивш съдружник с дружеството, според който е било практика всички съдружници да внасят средства под формата на краткосрочни заеми в дружеството, някои от които са били върнати на партньорите, а други не, като не всички плащания са извършвани след решения на общото събрание, както и че ищецът е осъществявал такива през 2013-2014 г. При горните факти инстанцията по същество е направила решаващ извод, че между страните е доказано съществуването на правоотношение по заем (предвид извършеният банков превод на сумата на 10.01.2014 г. и счетоводното му отразяване в търговското дружество в пасива на баланса, по партида с името на ищеца и група „други задължения“), по което ищецът е предоставил на ответника паричен заем от 40 000 лв. и която сума не е установено да е била върната на заемодателя, затова и предявения осъдителен иск по чл. 240 ЗЗД е основателен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя въпроси, които твърди, че за значими за изхода на делото и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа се и довода, че въззивното решение е очевидно неправилен съдебен акт.

Повдигнатите в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпроси (уточнени и конкретизирани от касационния съд съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) са следните.

1. „Налице ли са изключения от правилото на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК в настоящия случай, които да обосноват кредитирането на дадените свидетелски показания?“;

По този въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 169/31.01.2013 г. по т. д. № 664/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 187/24.01.2013 г. по т. д. № 436/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 218/05.07.2011 г. по гр. д. № 775/2010 г. на ВКС, III г.о.

2. „При изключване на недопустимите и кредитирани от САС свидетелски показания за наличието на договор над 5 000 лв. (пет хиляди лева), може ли само единствено банковото извлечение за заплатена сума да представлява годно основание за установяването на съществуващ договор за заем?“.

По този въпрос се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 274/19.12.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 390/20.05.2010 г. по гр. д. № 134/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 37/25.06.1969 г. по гр. д. № 32/1969 г. на ОСГК на ВС и решение № 218/14.02.2003 г. по гр. д. № 2451/2002 г. на ВКС, V г.о.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Повдигнатите въпроси не удовлетворяват общо основание за селекция на касационната жалба. Те не притежават характеристиката на правен въпрос по смисъла на разрешението, дадено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а произтичат от становището на страната по съществото на спора и изразяват несъгласието й с извода на въззивния съд за съществуваща правна връзка по заем. Въпроси, които са поставени с оглед становище на страната по правилността на обжалваното решение и са свързани с преценка на доказателства не осъществяват обща предпоставка (правен въпрос по чл. 280, ал.1 ГПК) за селекция на касационната жалба. По естеството си питанията съставляват оплаквания срещу правилността на въззивния съдебен акт, по чл.281, т. 3 ГПК, които обаче са релевантни в производството по разглеждане на касационната жалба (чл. 290 ГПК), което се развива едва след допускане на касационно обжалване по чл. 288 ГПК. Във фазата по допускане на касационен контрол обаче доводите по съществото на спора нямат предвиденото в процесуалния закон значение и не обосновават достъп до касация. Съгласно мотивите към разясненията по т. 1 от цитирания по – горе тълкувателен акт непоставянето на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно да не се допуска касационен контрол без да е необходимо да се установяват сочените допълнителни основания за това. Ето защо на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените въпроси касационно обжалване не може да допусне.

Липсват предпоставки за достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради заявената очевидна неправилност на въззивното решение.

Касае се за самостоятелен фактически състав за допускане на касационен контрол – в отклика от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, който се прилага при квалифицирани пороци на въззивния съдебен акт. За да е налице очевидна негова неправилност като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Такава характеристика носи и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание. Наред с изложеното, разглежданото основание за допускане на касационен контрол изисква да бъде обосновано от страната, а не предполага служебното му установяване от съда. В случая жалобоподателят се е задоволил само формално да посочи, че обжалваното решение страда от очертания по – горе порок без обаче да мотивира каквито и да било аргументи в подкрепа на наличието му.

В обобщение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

Поради изложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,