Определение № 550 от 12.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2229/2022 г.

Производството е по чл. 274 ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. Г. М., С. Г. М. и А. К. М. и частна касационна жалба на „Лион Трейдинг„ООД против определение № 5835/20.06.2022г. по ч.г.д.№ 5773/2022 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение от 15.04.2022г. по гр.д.№ 18316/2021 г. на Софийски районен съд. С потвърденото определение е прекратено производството по предявени от касаторите против „Първа инвестиционна банка„ АД и „С.Г.Груп„ООД, искове за прогласяване нищожност на сключените между ответниците два договора за цесия, с които „Първа инвестиционна банка „АД е цедирала в полза на „ С.Г.Груп“ ООД вземанията си към ищците, произтичащи от два договора за кредит. Жалбоподателите поддържат идентични доводи за неправилност на извода на въззивния съд, че нямат правен интерес от предявяването на исковете, тъй като правните последици от евентуално позитивно за тях решение не биха засегнали правната им сфера. Считат, че определението е постановено в нарушение на принципа за правната сигурност и свързания с него принцип за защита на оправданите правни очаквания, като се позовават на влязло в сила предходно определение по гр.д.№ 18316/2021 г. на Софийски районен съд, потвърдено с определение от 03.09.2021 г. по ч.гр.д.№ 8418/2021 г. на Софийски градски съд, с което е допуснато обезпечение на така предявените искове, очевидно преценени като допустими. Според жалбоподателите съществуването на противоречиви разрешения относно правния им интерес създава състояние на правна несигурност, което намалява общественото доверие в правната система. Намират, че при това противоречие тук атакуваното определение следва да бъде отменено, като по-късно постановено, при липса на промяна в релевантните за преценка на правния интерес обстоятелства. Оспорват извода на съда, че репутацията на цесионера / колекторска фирма / не би могла да обоснове правен интерес от завеждането на исковете, като акцентират на липса на национална правна уредба, регулираща дейността на колекторските фирми, съгласно Директива / ЕС / 2021/2167 на Европейския парламент и Съвета относно лицата, обслужващи кредити и за купувачите на кредити. Твърдят, че липсата на законова регламентация на дейността на колекторските фирми създава у тях несигурност относно действията, които цесионерът би предприел за събиране на дълга спрямо тях, като поръчители, обезпечили задълженията си и с ипотека на недвижим имот на значителна стойност. Акцентират и на липсата на гаранции за удовлетворяването си, в случай на причинени вреди от незаконосъобразни действия и бездействия на колекторската фирма – ответник. Довода на съда, че „ избягването или отлагането във времето на изпълнението на съдебно установеното вземане не представлява правно защитен интерес„, доколкото ищците не оспорват задълженията си към цедента - „Първа инвестиционна банка„АД, жалбоподателите оспорват с фактите, на които основават самите си искове за нищожност на договорите за цесия – значително несъответствие между цедираните и надлежно обезпечени, вкл. от тях, като поръчители, вземания / при преминаване и на обезпеченията към цесионера / и договорената цена на цесиите. Навеждат съществено процесуално нарушение на принципа на диспозитивното начало в процеса, доколкото въззивният съд се е позовал на обстоятелства, извън подлежащите на преценка за допустимост на настоящите искове – „ че при липса на наведени доводи за недължимост на вземанията по договорите за кредит, те ще продължават да подлежат на принудително изпълнение, но в полза на друг кредитор „ / в смисъл на първоначалния – цедента /. Позовават се на създадена от ВКС практика, допускаща и евентуален правен интерес, като удовлетворяващ тази процесуална предпоставка за допустим съдебен процес. Жалбоподателите считат, че противно на заявените за правния си интерес обстоятелства в исковата молба – че с прогласяване нищожността на договорите за цесия ще бъде отречена отговорността им спрямо цесионера - съдът се е позовал на невъведени от тях обстоятелства, касаещи целесъобразността на търсената защита. Засягането на правната си сфера жалбоподателите обосновават именно с вече предприетите от цесионера действия по принудително събиране на вземанията - наложени запори върху банкови сметки и трудови възнаграждения, изнесен на продан ипотекиран недвижим имот. Същевременно обосновават правен интерес и като твърдят, че ако биха платили на цесионера, при последващо прогласяване нищожността на договорите за цесия, биха били осъдени да платят и на цедента. Оспорват относимостта на цитираната от въззивния съд съдебна практика и навеждат от своя страна относима такава. Акцентират на липсата на ограничение в същата относно вида на договора, чиято нищожност е допустимо да атакува трето за сделката лице. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частните жалби са подадени в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Производството / след присъединяване на гр.д.№ 19265 / 2021 г. на СРС, за общо разглеждане и решаване с гр.д.№ 18316/2022 г. на СРС / е образувано по предявени от И. Г. М., С. Г. М., А. К. М. и „Лион Трейдинг„ООД против „Първа инвестиционна банка„ АД и „С.Г.Груп„ ООД, искове за прогласяване нищожност на сключени между ответниците два договора за цесия, с които „Първа инвестиционна банка „АД е цедирала в полза на „С.Г.Груп“ ООД вземанията си към ищците, произтичащи от два договора за кредит, по които дружеството – ищец е кредитополучател, а физическите лица негови поръчители. Ищците не оспорват съществуването на цедираните вземания, нито уведомяването си за цесиите. Заявяват, че спрямо тях са предприети принудително изпълнителни действия, с което обосновават засягането на правната си сфера от сключените договори за цесия. С предявените искове целят да оборят материално-правната легитимация на цесионера като техен кредитор. Позовават се и на липсваща законодателна уредба за дейността на колекторските фирми, каквато се явява цесионера, което отваряло поле за злоупотреби, срещу които превантивно целят да се защитят. Нищожността на цесиите обосновават с нееквивалентност между размера на прехвърлените вземания, при това с надлежно обезпечение и цената на цесиите, което, според ищците, обосновава нищожност поради противоречие с добрите нрави. С влязло в сила определение на съда е допуснато обезпечение на предявените искове, предполагащо и преценена тяхната допустимост, с оглед всички процесуални предпоставки за това, вкл. правен интерес. Спрямо последния, първоинстанционният съд не е изложил съображения, като се е позовал единствено на съществуването на спор с въведения предмет, подлежащ на разрешаване. Въззивният съд е обосновал правния интерес с отпадането на материално-правната легитимация на цесионера, като кредитор спрямо когото дължат изпълнение. По същество това е очакваният правен резултат, а не правния интерес от предявяването на исковете, преценим с оглед всички значими обстоятелства. За да потвърди определение от 15.04.2022г. по гр.д.№ 18316/2021 г. на Софийски районен съд, за прекратяване производството поради липса на правен интерес от предявените искове, въззивният съд, с тук атакуваното определение е изходил от липсата на засегнато от договорите за цесия защитимо материално право на ищците, доколкото не оспорват съществуването на самите вземания, нито уведомяването си за цесията. Съдът изрично е посочил, че интересът на ищеца не е задължително да е непосредствен, като е достатъчна дори косвена полза от уважаването на претенцията му, нито е преценявал недопустимост с оглед качеството му на трето спрямо сделките лице. Цитирайки решение по гр.д.№ 3590/ 2020 г. на І. г.о. на ВКС, въззивният съд е посочил, че единствената промяна за длъжника, в резултат на цесиите, е промяна на кредитора. Законът,обаче, не е вменил задължение на длъжника да извършва проверка дали новият кредитор е придобил валидно, като е достатъчно да изпълни спрямо него, след уведомяването си за цесията. За валидността на изпълнението е без значение валидността на цесията. Съдът се е позовал и на решението по гр.д.№ 2499/2020 г. на ІV г.о. на ВКС, в което е посочено,че въпроси относно цената на цесията, начина на плащането й и дали изобщо е платена, касаят единствено правоотношението цедент – цесионер,поради което правен субект, който не е страна по цесията, не може да се позове на нищожност, поради нарушение на добрите нрави, предвид нееквивалентност на престациите по договора за цесия. Съдът е приел, че съображения относно репутацията на цесионера / колекторска фирма / са неотносими, доколкото дейността по придобиване и събиране на просрочени задължения не е забранена от закона и сама по себе си не поставя ищците в по-неизгодна позиция. Ирелевантни са, според състава, и предпочитанията на ищците – длъжници спрямо кого да дължат, тъй като правната уредба на цесията не предвижда даване на съгласие от страна на длъжника за прехвърляне на вземането. Отречен е и интерес, изводим от образуваното срещу ищците изпълнително дело с взискател – цесионера, като е споделено, че избягването или отлагането във времето на изпълнението на съдебно – установените вземания срещу тях не представлява правно-защитим интерес. Тъй като договорите за цесия са сключени при уговорени цени съответно от 2 778,94 лева и 23 996,72 лева, въззивният съд е посочил необжалваемост, на основание чл. 274 ал. 4 ГПК вр. с чл. 280 ал. 3 т. 1 пр. второ ГПК, на определението си, в частта по потвърждаване определението за прекратяване на производството по субективно съединените искове с предмет договора за цесия с цена 2 778,94 лева. В изложението по чл.274 ал.3 ГПК жалбоподателите и по двете частни касационни жалби формулират идентични въпроси: 1/ Подлежи ли на касационно обжалване определението на въззивния съд за прекратяване на делото, когато общия размер на предявените по делото искове, като сумарна парична оценка надхвърля 5 000 лева ?; 2/ Спазен ли е от съда, спрямо ищците, принципа за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, когато в един и същи спор по отношение на правния интерес по предявен от тях иск съдът, като въззивна инстанция, веднъж признава съществуването му, а втори път, без да са налице нови релевантни обстоятелства, го отрича ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, поради противоречие с решение на Конституционния съд на Република България по конст. дело № 14/2020 г. и решения на СЕС по дело С – 43/75, С – 566/2014 г., Т – 50/2006 и Т-69/2006; 3/ Кои са критериите, въз основа на които се преценява наличие или отсъствие на правен интерес от предявяване на установителен иск от трето лице ? Критерий ли е последващата, извънпроцесуална цел на провежданото съдебно производство ? При установяване на правния интерес следва ли съдът да се ограничи спрямо конкретните и непосредствени цели на ищеца, които той е заявил в исковата си молба ? – допълнителният селективен критерий е обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, с решения по гр.д.№ 1526/2009 г., т.д.№ 1069/2011 г. на І т.о. и определение по ч.гр.д.№ 447/2011 г. на І г.о. на ВКС; 4/ Налице ли е правен интерес от предявяване на установителен иск за нищожност на договор от лице, което не е страна по договора, но с този иск цели постановяването на положително за него решение, с което, със сила на пресъдено нещо да бъдат отречени правните последици на атакувания договор ? – допълнителният селективен критерий е обосноваван в идентична хипотеза, с определение по ч.гр.д. № 6097/2014 г. на І г.о. на ВКС. Касаторите поддържат и очевидна неправилност по чл. 280 ал. 2 пр. трето ГПК, която обосновават с противоречие на въззивното определение с принципи на правото на Европейския съюз – на правната сигурност и за защита на оправданите правни очаквания. Първият от въпросите касае допустимостта на касационното обжалване с оглед цената на исковете и съобразно чл. 280 ал. 3 т.1 пр. второ ГПК. Тази проверка се извършва служебно от сезирания съд и не предпоставя формулиране и обосноваване на правен въпрос. Частната жалба е частично допустима, в частта, с която се атакува въззивното определение, в частта му, с която е потвърдено прекратяването на исковото производство по иска за установяване нищожност на договора за цесия с цена 2 778,94 лева. При атакуване на възмезден договор за цесия, каквито са настоящите, цената на иска се формира от уговорената възмездност / в този смисъл подробни съображения в определение по ч.т.д. № 2946/2013 г. на І т.о. на ВКС /.Обективирането на две отделни продажни цени предпоставят два самостоятелни договори за цесия, всеки от тях - самостоятелен обект на спор, независимо от идентичността на обстоятелствата по предмета им. В тази й част частната касационна жалба следва да бъде оставена без разглеждане. Вторият въпрос по същество се свежда до това, независимо от правилността на атакуваното въззивно определение, следва ли същото да се отмени на формално основание, с оглед вече преценена от първоинстанционния съд, вкл. потвърдена от въззивен съд, допустимост на исковете, при преценка на основателността на молбата за тяхното обезпечаване. Подобна хипотеза няма нищо общо с принципите за правна сигурност и защита на оправдани правни очаквания. Преди всичко, влязлото в сила определение за допускане на обезпечителни мерки не създава сила на пресъдено нещо по предмета на спора, задължителна за друг съд. От наложените обезпечителни мерки не възникват последици, идентични с тези от търсената защита, респ. същите не се конфронтират взаимно, за да би се считало налице противоречиво разрешаване на предявените за защита права. Принципът на правната сигурност има множество проявления, но в основата си предпоставя законовите разпоредби да са ясни, точни, непротиворечиви, достъпни, разбираеми, прецизни, недвусмислени и взаимносвързани, цели да осигури предвидимост на правните положения и отношения, свързани с правото на Съюза. Последното предпоставя институциите да зачитат неизменността на приетите от тях актове. Но както многократно СЕС е имал повод да посочи в решенията си / вкл. и в цитирано от жалбоподателите решение по съединени дела С -42 и С - 49-59 /, „принципът на правната сигурност, колкото и да е важен, не би могъл да се прилага по абсолютен начин…неговото приложение трябва да се съчетава с принципа на законосъобразността ". Този принцип не изключва възможността за противоречиви решения, още повече абсолютизирайки правилността на постановеното първо по ред, а предпоставя законодателно уреден механизъм за защита в такива случаи, какъвто е извънинстанционното средство за контрол – отмяната по Глава 24-та на ГПК. Преди всичко, обаче, в случая не е налице обвързващо противоречиво разрешаване на един и същ правен въпрос, касаещ предявеното за защита материално право на ищците. Правото за позоваване на принципа за защита на оправданите правни очаквания предполага, че компетентни органи на Съюза са предоставили на заинтересованото лице конкретни, безусловни и непротиворечиви уверения, произтичащи от оправомощени и достоверни източници.Това право принадлежи на всеки правен субект у когото институция, орган, служба или агенция на Съюза е породила основателни надежди, като му е предоставила конкретни уверения / така решения по дела С 349/17, С 630/11 – С-633/11и др. /. Но и този принцип се прилага спрямо дадени от публичния орган уверения, съобразени с приложимите норми. Следователно, и двата принципа е невъзможно да бъдат дори формално приспособени към настоящата хипотеза. Доколкото не могат да противостоят на преценката за законосъобразност на даденото от съда разрешение, позоваването на същите е несъстоятелно. Последното изключва и обоснованост на допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280 ал. 2 пр. трето ГПК – очевидна неправилност. Третата група въпроси са предпоставени от аргумент на съда, в обосноваване липсата на правен интерес, а именно – че прогласяване нищожността на цесиите не би довела до отпадане задължението на ищците, а единствено до смяна на кредитора, с първоначалния им такъв – цедента „Първа инвестиционна банка„ АД. Този аргумент е пряко свързан с извода за недопустимост на иска, тъй като евентуално позитивно решение не би рефлектирало върху правната сфера на ищците – ще продължат да дължат, както и с аргумента, че законодателят – за разлика от смяната на длъжника - не предвижда съгласие на последния при смяна на кредитора, а единствено уведомяване кому следва да плати. Въпросите са нелогично формулирани и в разрив със смисъла на принципа за диспозитивното начало / за нарушение на който е въведен касационен довод /, който принцип задължава съда да се произнесе в рамките на спора, с който е сезиран. Посоченото от съда съображение не касае обстоятелство, относимо към предмета на друг спор, различен от процесния, който съдът недопустимо да е преценявал. Страната очевидно не прави разлика между предмет на спора и правни аргументи относно допустимостта на иска с този предмет. В този смисъл, третата група въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като са напълно чужди на касационния довод за неправилност, във връзка с който са формулирани – нарушение на принципа за диспозитивното начало. По начало е невъзможно изчерпване на критериите за преценка наличието на правен интерес от предявяването на един иск. Те винаги изхождат от спецификата на иска и конкретиката на обстоятелствата по същия. Четвъртият въпрос е неадекватно формулиран, тъй като въвежда предпоставка, изрично отречена от въззивния съд и на която е основан решаващият му извод за недопустимост на исковете - че за ищците и в случай на уважаването им не биха настъпили защитими от закона материалноправни последици, тъй като законодателят не е предвидил защита на длъжника срещу смяна на кредитора, ограничена до личността на новия кредитор. Това е достатъчно да изключи характеристиката му на правен въпрос, кореспондиращ с действителен решаващ мотив на въззивното определение.Въпросът е неадекватно формулиран и предвид това, че не включва значими за отговор относно правния интерес в конкретния случай обстоятелства: конкретната легитимация на ищците, като трети, спрямо атакуваните договори, лица и съдържанието на правните последици от прогласяване нищожността на договорите за цесия, спрямо тази им легитимация – на длъжници на цедента. Въззивният съд не е отрекъл възможността трето за сделка лице да атакува нейната действителност, но само когато последното би имало законово признати, макар опосредени, а не преки, правни последици за същото това лице. Такива в конкретния случай съдът не е установил, доколкото и самите ищци, видно от обосноваването на исковете им, не се защитават срещу съществуването или изискуемостта на самите вземания, а срещу личността на кредитора, осъществяващ тяхното принудително събиране въз основа на годен изпълнителен титул. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение