Определение № 263 от 28.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1479/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Мини Открит въгледобив“ ЕАД, [населено място] срещу решение № 70 от 16.02.2021 г. по в. т. д. № 2368/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Пернишки окръжен съд решение № 23 от 30.03.2020 г. по т. д. № 15/2019 г. С първоинстанционния акт изцяло са уважени предявените от „Аналикс“ ООД, [населено място] срещу дружеството-касатор искове: иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 327, ал. 1 ТЗ за сумата 38 192.89 лв. – възнаграждение за извършени услуги по договор от 29.01.2013 г. за периода от м. 10.2015 г. до м. 12.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 26.02.2019 г. до окончателното й изплащане, както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 4 052.89 лв. – обезщетение за забава върху предходната сума в размер на законната лихва за периода от 22.01.2017 г. до датата на исковата молба – 26.02.2019 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, а също и поради необоснованост. Развити са подробни съображения срещу извода за дължимост на сумите по процесните фактури с твърдението, че съдът неоснователно е преценил за надлежно изпълнени задълженията на ищеца по сключения между страните договор. Изрично оплакване е релевирано и във връзка с приетото от решаващия състав, че вземането по една от фактурите не е погасено по давност. Като обосноваващ допускането на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „При неточно изпълнена договорна клауза, отразяваща императивните изисквания на Закона за безопасно използване на ядрената енергия и подзаконовите нормативни актове по прилагането му, и при надлежно направено възражение по реда на чл. 90, ал. 1 ЗЗД от насрещната страна по договора, следва ли тази страна да изпълни корелативното си задължение по договора за заплащане стойността на неточно изпълненото“. Касаторът поддържа, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 1996 от 17.01.2002 г. по гр. д. № 624/2001 г. на V г. о, а също и че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касация – „Аналикс“ ООД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 30.06.2021 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване акт. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от „Аналикс“ ООД, [населено място] срещу „Мини Открит въгледобив“ ЕАД, [населено място] иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 38 192.89 лв. – възнаграждение за извършени услуги по договор от 29.01.2013 г. за периода от м. 10.2015г. до м. 12.2018г., въззивният съд е приел за неоснователно твърдението, че ищецът не е доказал реално изпълнение на задълженията си по сключения между страните договор от 29.03.2013г., с който „Мини открит въгледобив” ЕАД е възложил на „Аналикс“ ООД сервизно поддържане на радиоизотопните пепеломери, инсталирани на транспортни ленти 35 и 151 с управляващ компютър и софтуер командна зала на Централна обогатителна фабрика, както и общ радиометричен контрол /два пъти годишно/ на пепеломерите в съответствие с нормативните изисквания за експлоатация на уреди за технически контрол с източници на йонизиращи лъчения. Фактът, че ищецът е изпълнил надлежно задълженията си по процесния договор е счетен за категорично установен от двустранно подписаните от страните протоколи, независимо от обстоятелството, че са съставени за различен от уговорения в договора период. Като подкрепящи този факт са приети и показанията на разпитаните по делото свидетели-очевидци. С оглед на това е направен извод, че възложителят е прегледал и приел работата без възражения по всеки един от процесните протоколи, поради което същият дължи заплащане на сумите по тях. Въззивният съд е преценил за неоснователно и възражението на ответника, че по отношение задължението по фактура № 1490 от 28.11.2016 г. е изтекъл тригодишният давностен срок. Съобразявайки уговорката по чл. 3.3. от процесния договор, че плащанията се извършват в 30-дневен срок след подписване на протокол за изпълнение и издадена данъчна фактура и с оглед датата на издаване на спорната фактура – 28.11.2016 г., решаващият състав е приел, че изискуемостта на задължението по нея е настъпила на 28.12.2016 г., от който момент до датата на подаване на исковата молба – 26.02.2019 г. предвидената в чл. 111, б. „в“ ЗЗД тригодишна давност не е изтекла. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да обоснове допускане на касационния контрол, поставеният от касатора въпрос материалноправен и/или процесуалноправен трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По отношение на формулирания в изложението въпрос посочените изисквания не са налице. Въпросът съдържа тезата на самия касатор за „неточно изпълнение на договорна клауза“ от страна на ищеца, което не съответства на приетото от въззивната инстанция. Решаващият състав е направил точно противоположен извод, а именно – че ищецът е изпълнил задълженията си по договора и извършената от него работа е приета без възражения от възложителя. Правилността на този извод е предмет на самия касационен контрол, но не може да е основание за неговото допускане. Освен поради отсъствие на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК въпросът да е значим за изхода на конкретното дело, касационното обжалване не би могло да бъде допуснато и поради това, че по отношение на него не са налице заявените основания. Представеното от касатора съдебно решение не доказва твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Направените в двата акта изводи са резултат от извършената от съда преценка на фактите по делото, които са напълно различни. Поради това, не може да се счете, че се касае за аналогични случаи и съответно че е налице противоречие при разрешаването им. Що се касае до второто заявено основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, същото изобщо не подлежи на обсъждане поради бланкетното му заявяване – чрез цитиране на разпоредбата, без да е аргументирано наличието на двете кумулативни предпоставки – значение на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото, което е вменено изрично в задължение на касатора съгласно указанията в цитирания по-горе тълкувателен акт. Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК