Определение № 135 от 15.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 253/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Н. С., ЕГН: [ЕГН] срещу въззивно решение № 412 от 25.06.2024 г., постановено от Апелативен съд - София по в.т.д. № 298 по описа на съда за 2024 г., поправено с решение по същото дело № 522 от 23.10.2025 г., в частта му с която след отмяна на решение № 165 от 19.12.2023 г., постановено от Окръжен съд – Благоевград по т.д. № 184 по описа на съда за 2021 г. в неговата част, с която „Инверсия“ ООД, ЕИК:[ЕИК] е осъдено да заплати на основание чл. 125, ал. 3 във вр. с чл. 127 ТЗ на касатора разликата над сумата 1 500 лв. до сумата 26 000 лв., предявена като частичен иск от 57 500 лв., представляваща паричната равностойност на дружествения му дял, съобразно баланса на дружеството в края на месеца на напускане на съдружника - 30.06.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.11.2021 г. до окончателното й изплащане, вместо това е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора иск за осъждане на ответника да му заплати на основание чл. 125, ал. 3 във вр. с чл. 127 ТЗ разликата над сумата 1 500 лв. /хиляда и петстотин/ лева до сумата от 26 000 /двадесет и шест хиляди/ лева, предявена като частичен иск от 57 500 лв., представляваща паричната равностойност на дружествения му дял, съобразно баланса на дружеството в края на месеца на напускане на съдружника - 30.06.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.11.2021 г. до окончателното й изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт поради постановяването му в противоречие с материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Твърдят се допуснати от страна на въззивния съд процесуални нарушения, както следва: въпреки изричната констатация на въззивния съд за липса на първични счетоводни документи, същият съд неоснователно е приел за достоверен баланса към 30.06.2021 г., изготвен и представен от дружеството-ответник, без да става ясно на какви първични документи се основава този баланс; неназначаване на повторна съдебно-счетоводна експертиза въпреки оспорването от страна на ищеца на счетоводните записвания, отразени в баланса от 30.06.2021 г., представен от дружеството. Твърди се вътрешна противоречивост на въззивното решение в частта му относно определяне стойността на дружествения дял на ищеца. Цитира се задължителна съдебна практика на ВКС, съгласно която при оспорване на редовността и верността на междинния баланс следва задължително да бъде назначена съдебно-счетоводна експертиза, включително и служебно, съгласно указанията в т. 11 от ТР № 1/17.07.2001 г. ОСГТК на ВКС, която да даде заключение за стойността на дяловете към релевантния по смисъла на чл. 125, ал. 3 ТЗ момент, при спазване нормативните разпоредби на чл. 13 ЗСч, § 1, т. 3 от ДР на същия закон и съответните приложими счетоводни стандарти, действащи по това време, която практика се твърди че в случая въззивният съд е нарушил. Иска се отмяна на обжалвания съдебен акт в цялост, ведно с всички законови последици от това. Претендират се разноски за въззивната и касационна инстанции. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и по ал. 2 ГПК. Поставят се следните въпроси, които според касатора са от значение за изхода на делото: 1/ Обобщено: За задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото, вкл. събраните доказателства и доводите и възраженията на страните и да изложи мотиви въз основа на тяхната обща преценка. По този въпрос се сочи приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди противоречие със следните съдебни актове: т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 50027/28.02.2023 г. по гр.д. №2353/2022 г. на ВКС, решение № 19 от 05.02.2021 г. по гр.д. № 1680/2020 г. на 3 ГО на ВКС, решение № 89 от 30.09.2020 г. по гр.д. № 3827/2019 г. на 4 ГО на ВКС, решение № 113 от 17.10.2019 г. по т.д. № 2820/2017 г. на 2 ТО на ВКС, решение № 141 от 04.01.2021 г. по гр.д. № 478/2020 г. на 1 ГО на ВКС, решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр.д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV-то г.о. 2/ При определяне на чистата стойност на активите на дружеството за целите на определяне равностойността на полагащия се дружествен дял на напусналия съдружник при условията на чл. 125, ал. 3 ТЗ следва ли да бъдат взети предвид счетоводните записвания, за които има данни, че не отразяват точно и обективно действителната стойност на активите на дружеството и в резултат на извършена преоценка на тези активи стойността е завишена, респективно - занижена, обобщено отнасящ се до това, как следва да бъде определена равностойността на дружествения дял по чл. 125, ал. 3 ТЗ при данни за нередовност на счетоводните записвания относно балансовата стойност на активите на дружеството? По този въпрос се твърди наличието на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради противоречие с решение № 71 от 18.12.2017 г. по т.д. № 2899/2015 г. на ВКС, 2-ро т.о. 3/ По каква цена следва да се определи стойността на дълготрайните материални активи от имуществото на ООД при определяне на стойността на дружествения дял при прекратяване на участието на съдружник в него, съгласно чл. 125, ал. 3 ТЗ? Твърди се противоречие със следната съдебна практика /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК/: решение № 87/06.06.2012 г. по т.д.№ 468/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО; решение № 224/10.09.2010 г. по т.д. № 765/2008 г. на ВКС, II ТО; решение № 96 от 04.10.2023 г. по гр. д. № 4696/2022 г. на ВКС, 3-то гр.отд.; решение № 206 от 06.08.2018 г. по т.д. № 1108/2017 г. на ВКС, 2-ро т.о.; решение № 211 от 14.12.2023 г. по гр. д. № 937/2023 г. на ВКС, 4-то гр.отд. Не са формулирани конкретни въпроси, нито са изложени съображения във връзка с твърдяното приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Като допълнително основание за допускане на касационно обжалване се посочва очевидната неправилност на атакувания съдебен акт, съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК във връзка с въпроса за начина на изготвяне на междинния баланс на дружеството с оглед определяне стойността на дяловете към релевантния по смисъла на чл. 125, ал. 3 ТЗ момент. Твърди се, че в настоящия случай е налице грубо нарушение на основни начала на гражданския процес, задължаващ съда да обсъжда доказателствата по делото и твърденията на страните и въз основа на тяхната обща и комплексна оценка да направи изводи по спора. Според касатора е налице явна необоснованост на съдебния акт, който противоречи и на формалната логика по въпроса за достоверността на приетия от съда баланс. Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски в производството по чл. 288 от ГПК. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалвания съдебен акт Софийски апелативен съд e приел в частта от мотивите си към обжалваното решение, относими към оплакванията в касационната жалба и съдържанието на изложението на основания за допускане на касационно обжалване, че прекратяването на членственото правоотношение на ищеца с ответното дружество е настъпило през м. юни 2021 г., по баланса на дружеството към края на който месец следва да се определи и стойността на дружествения му дял. Съдът е отчел, че спорът между страните относно посочения релевантен размер се отнася до това съдържанието на кой от представените баланси към посочената дата - този от ищеца или този от ответника е достоверно и отразява обективно финансовия резултат на дружеството, най-вече в частта относно счетоводното отразяване на задължение на дружеството към съдружниците като неразпределена печалба за сумата 250 346,24 лв. и впоследствие - отписването на задължението за изплащането й, поради погасяването му по давност. Въззивният съд е подчертал, че пълна счетоводна документация, при това от независим източник - водещия счетоводството на дружеството, не е била предоставена на вещото лице, изготвило изслушаната пред първоинстанционния съд експертиза, поради което и последното е било в обективна невъзможност самостоятелно да изготви такъв, с оглед на което експертизата е дала два варианта - всеки един основан на представените от насрещните страни документи. Въззивният съд е намерил за основателни оплакванията във въззивната жалба за това, че първоинстанционният съд не е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, а като последица от това и не е изложил никакви мотиви защо възприема като достоверни счетоводните записвания в документите, представени от ищеца, а не тези от ответника при условие, че експертизата е дала заключение в два варианта /основан на представените документи от всяка една от страните/, а в о.с.з. е изразила обосновано съмнение относно достоверността на счетоводните записвания, отразени в балансите, представени от ищеца. С оглед достигането до обективен отговор на спорния въпрос за действителното състояние на баланса на дружеството към релевантния момент въззивният съд е преценил, че следва да се анализират поотделно и в тяхната съвкупност ангажираните и от двете страни доказателства, както и да се извърши преценката/съпоставянето им във връзка с останалите безсъмнено установени по делото факти. Във връзка с това въззивният съд е акцентирал върху безспорните факти по делото: размерът на капитала на ответното дружество възлиза на 6 000 лв., като е бил изцяло внесен при учредяването му и всеки един от четиримата съдружници е внесъл по 1 500 лв.; по партидата на ответното дружество в ТР са били обявени три ГФО - за 2008 г., за 2009 г. и за 2016 г. От анализа на посочените ГФО въззивният съд е заключил, че има разминаване между обявения в тях собствен капитал на дружеството - 5000 лв. и действително посочения в дружествения договор и внесен такъв - 6000 лв., което е довело до извода му, че счетоводството на дружеството не е било водено редовно. Според съда това следва да породи основателно съмнение и относно обективността на останалите съдържащи се в него данни относно финансовото състояние на дружеството. Като допълнителен безспорен факт съдът е отбелязал и закупуването на два недвижими имота от дружеството, съответно на 19.03.2007 г. и 19.03.2006 г. на цена съответно от 90 000 лв. и 140 000 лв. След подробно обсъждане на доказателствата по делото съдът е заключил, че за закупуването на тези два недвижими имота от името и за сметка на дружеството всеки един от съдружниците е внесъл лични средства по открита на името на дружеството банкова сметка в размер на по 62 586,56 лв. - факт, който не е бил оспорен от страните в хода на производството. Съдът е изтъкнал обаче, че по делото не се е твърдяло, нито са били ангажирани доказателства на какво основание съдружниците са сторили това. Подчертано е в мотивите на въззивното решение, че при всички случаи информацията относно постъпилите парични суми следва да е налична в счетоводния баланс на дружеството съгласно изискванията на чл. 26, ал. 1 ЗСч и чл. 54 ТЗ, а такава в случая, видно от обявените ГФО по партидата на дружеството към релевантния момент /на плащане на вноските/ - 2007 г.-2008 г., не е налична. С оглед на това съдът е заключил, че и по отношение на този факт е налице непълнота в представените баланси /финансови отчети/ към 2008 г., 2009 г. и 2016 г., обявени в ТР по партидата на дружеството, т.е. последните не съдържат отразяване на тези парични суми по вид и стойност нито като приходи, нито като разходи. Посочено е, че счетоводно отразяване същите суми са намерили частично в представените от ищеца И. Н. С. и оспорени от насрещната страна два броя оборотни ведомости за синтетични сметки и подсметки на дружеството за периодите от 01.01.2021 г. до 30.06.2021 г. и 01.01.2022 г.-30.04.2023 г., мемориален ордер и извлечение от счетоводни сметки на дружеството - всички документи подписани от самия И. С.. Съдът е извършил подробен анализ на посочените документи, достигайки до извода, че при изготвянето на представения от И. Н. С. баланс на дружеството към 30.06.2021 г. е било допуснато нарушение на изискванията на чл. 26, ал. 1, т. 2 и т. 5 от ЗСч. и на чл. 54 от ТЗ, доколкото при сравняване на публично достъпните ГФО на дружеството от предходни периоди и представения от И. Н. С. баланс се установява, че е налице разминаване относно приходите и разходите в баланса, както и несъответно голям размер извънредни разходи в този за 2021 г., съпоставени с предходния период /2008 г. - 2016 г./, което според съда се дължи на отписване като погасени по давност на задължения на дружеството спрямо съдружниците му с посочено основание - чл. 110 ЗЗД, респ. - последващо увеличаване с основание „за неразпределена печалба“. Такова несъответствие не е констатирано от съда по отношение на представения от ответното дружество баланс. С оглед на това въззивният съд е заключил, че съвкупният анализ на всички обсъдени доказателства води до извод, че именно представеният от ответното дружество баланс към 30.06.2021 г. отразява обективно и достоверно финансовия резултат на дружеството, като същият е съобразен с три от безсъмнено установените по делото факти: точния размер на наличния собствен капитал и превеждане от страна на всеки един от съдружниците в дружеството в полза на последното по наличната му банкова сметка по 62 586,56 лв. в периода 2007 г. - 2008 г., както и придобиване от страна на дружеството в собственост на недвижими имоти. Въззивният съд обобщава, че при тези безсъмнени факти в представените баланси към 30.06.2021 г. и 30.04.2022 г., изготвени от самото дружество, е било отразено финансовото задължение на последното в размер на 224 000 лв., съответстващо в голяма степен на общия сбор от паричните вноски, направени от всеки съдружник, което според съда сочи, че същите отговарят в най-голяма степен на принципите на счетоводството, установени от чл. 26, ал. 1 ЗСч и чл. 54 ТЗ за разлика от балансите, представени от И. Н. С., които не отговарят на принципите, залегнали в чл. 26, ал. 1 от ЗСч, съответно в: т. 2 - последователност на представянето и сравнителна информация; т. 4 - начисляване ефектите от сделки и други събития да се признават в момента на тяхното възникване, независимо от момента на получаването или плащането на паричните средства или техните еквиваленти и да се включват във финансовите отчети за периода, за който се отнасят; т.т. 5 - 9. Счетено е, че това е така, тъй като представените от ищеца баланси не държат сметка за данните на наличните от предходни години финансови отчети, при спазване изискването резултатът в началото на текущия отчетен период да съвпада с данните в края на предходния отчетен период /ГФО от 2016 г./; компенсирането въз основа на мемориален ордер от предходен период - 2013 г. е било извършено с този баланс без да са били налице основания за отписването на задълженията на дружеството към съдружниците му, предвид липса на първични счетоводни документи за тяхното възникване, а от там - и за погасяването им по давност. В допълнение към гореизложеното въззивният съд е изложил подробни аргументи в защита на направения от него правен извод, че представените от И. Н. С. счетоводни документи и основаните на тях записвания, вкл. в междинния баланс към 31.12.2021 г. са били изготвени в несъответствие с принципа на истинност на счетоводството и неговата документална обоснованост, установен от чл. 24 и чл. 4, ал. 3 от ЗСч, поради което същите не следва да се вземат предвид от счетоводна гледна точка при преценка на размера на дела на напускащия съдружник. По изложените съображения въззивният съд е приел, че при определяне стойността на дяловете на прекратилия участието си съдружник в дружество с ограничена отговорност следва да се вземе предвид счетоводния баланс към 30.06.2021 г., представен от дружеството-ответник. Съдът е посочил, че с оглед данните от него от актива по баланса трябва се вземе стойността на дълготрайните материални активи на дружеството (земя), а от пасива - задълженията на дружеството (без собствения капитал, резервите и финансовия резултат), които в случая са били посочени счетоводно в размер на 224 000 лв. Съдът е уточнил, че при съпоставяне на двете величини сумата на активите се явява по-висока от задълженията с 6 000 лв., която именно се явява т.нар. „чист актив“ и чиято стойност се разделя на броя на дяловете, формиращи капитала на дружество. В обобщение се сочи, че паричната равностойност на дяловете на прекратилия участието си съдружник И. Н. С. се равнява на произведението от броя на притежаваните дялове и определената стойност на един дружествен дял, което вещото лице е изчислило на 1 500 лв. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В случая твърденията на касатора в обосноваване претендираната очевидна неправилност са относими не към същата, като основание за допускане на касационно обжалване и в смисъла, изложен непосредствено по-горе, а към неправилността на решението като касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последната, съответно – и твърденията на касатора в тази им част, не са предмет на преценка в настоящото производство по чл. 288 от ГПК, а само на последващо такова по чл. 290 от ГПК и след евентуалното допускане на касационно обжалване, доколкото изискват задълбочена преценка на процесуалните действия на въззивния съд по събирането и оценката на релевантните за спора доказателства и на становището му по насрещните твърдения и възражения на страните, като инстанция по съществото на спора. Не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Второто от тях не е обосновано с конкретни твърдения в смисъла, разяснен с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., поради което и за касационния състав не съществува възможност за извършване на обоснована преценка за наличието му. По отношение основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК: Първият въпрос на касатора, макар и неформулиран в именно въпросителна форма, но по съдържанието си е правен и отговорът му е от естество да обуслови изхода на всеки правен спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, като относим към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда /включително и на въззивния съд, като такъв по съществото на спора/ да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. По отношение на въпроса обаче не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Относно задължението на съда, включително и на въззивния такъв, като инстанция по съществото на спора да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си и да мотивира актовете си - особено тези, приключващи производството в съответната инстанция е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата, съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година и формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция, обективирана примерно, но не само в определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр.д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о., изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Това задължение на съда следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, само частично възпроизведени и в настоящите мотиви, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС по поставения процесуалноправен въпрос. В подробните мотиви на въззивния съд в напълно достатъчна степен за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му досежно спорните по делото факти и тяхното правно значение, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства, поради което по този въпрос на касатора касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне. Същото се отнася до втория и третия въпроси на касатора. Въззивното решение не разкрива противоречие с приложимата практика на ВКС, включително цитираната от касатора, напротив – решението е постановено в съответствие с постоянната и еднопосочна такава, формирана в конкретната материя и по поставените въпроси. При изложената от съда липса на първични счетоводни документи, ясно и безпротиворечиво обосноваващи записванията в представените по делото от двете страни в производството, също два различни баланса на ответното дружество към релевантния момент във времето, съответно – невъзможността назначеното ВЛ да даде еднозначен отговор на поставените му въпроси, съдът подробно и обосновано е анализирал записванията и в двата баланса и също обосновано е дал предпочитание на единия от тях, съобразявайки съответствието, респ. – и несъответствието на всеки от тях с останалите събрани по делото доказателства, приетите за безспорни между страните обстоятелства по делото и приложимата нормативна уредба. При това равностойността на процесния дружествен дял на ищеца е определена от съда не в противоречие, а в съответствие с еднозначно установените в практиката като релевантни за спорния в производството въпрос, счетоводни записвания и правила. При този изход на делото касаторът няма право на разноски в производството, а ответникът по касация има право на действително извършените такива. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение