Определение № 2833 от 10.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 837/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Кемира“ ООД (н) и по касационна жалба на „Хедж инвестмънт България“ АД, чрез упълномощения и от двете дружества адв. С. С., против решение № 691 от 14.11.2023г. по в.т. д. № 1026/2021г. на Апелативен съд – София в частта, с която е потвърдено решение № 1320 от 11.09.2020г. по т.д. № 3107/2017г. на Софийски градски съд, а именно: за признаване за установено по искове с правно основание чл.422 ГПК, предявени от „Корпоративна търговска банка“ АД (н) срещу „Хедж инвестмънт България” АД и „Кемира” ООД (н), че „Хедж инвестмънт България” АД и „Кемира” ООД (н) дължат солидарно на „Корпоративна търговска банка“ АД (н) следните суми: на основание чл.430, ал.1 ТЗ сумата в размер на 7 000 000 евро, представляваща неплатена и предсрочно изискуема част от главното задължение за връщане на предоставения кредит, възникнало по договор за кредит, сключен на 17.04.2014г. между „Корпоративна търговска банка“ АД (н) и „Хедж инвестмънт България” АД и съгласно договор за встъпване в дълг, сключен на 06.11.2014 г., между „Хедж инвестмънт България” АД и „Кемира” ООД (н), което вземане е било прехвърлено в хода на процеса в патримониума на „Държавна консолидационна компания“ ЕАД по силата на договор за прехвърляне на вземане, сключен на 18.09.2017 г. между „Корпоративна търговска банка“ АД (н), като цедент, и „Държавна консолидационна компания“ ЕАД, като цесионер, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 04.09. 2017 г. - датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, до окончателното й изплащане; на основание чл.430, ал.2 ТЗ сумата в размер на 136 500 евро, представляваща неплатена възнаградителна лихва, начислена за периода от 25.08.2014 г. до 13.11.2014 г., дължима съгласно чл.10 от договор за кредит, сключен на 17.04.2014 г., между „Корпоративна търговска банка“ АД (н) и „Хедж инвестмънт България” АД и съгласно договор за встъпване в дълг, сключен на 06.11.2014 г., между „Хедж инвестмънт България” АД и „Кемира ООД (н), което вземане е било прехвърлено в хода на процеса в патримониума на „Държавна консолидационна компания“ ЕАД по силата на договор за прехвърляне на вземане, сключен на 18.09.2017г. между „Корпоративна търговска банка“ АД (н), като цедент, и „Държавна консолидационна компания“ ЕАД, като цесионер; на основание чл.92, ал.1 ЗЗД сумата в размер на 1 495 274,36 евро, представляваща неустойка за забавено плащане на главницата по кредита, начислена за периода от 25.07.2015г. до 31.08.2017г., дължима съгласно чл.12 от договор за кредит, сключен на 17.04.2014г. между „Корпоративна търговска банка“АД (н) и „Хедж инвестмънт България АД и съгласно договор за встъпване в дълг, сключен на 06.11.2014 г. между „Хедж инвестмънт България” АД и „Кемира” ООД (н), което вземане е било прехвърлено в хода на процеса в патримониума на „Държавна консолидационна компания“ ЕАД по силата на договор за прехвърляне на вземане, сключен на 18.09.2017г. между „Корпоративна търговска банка“ АД (н), като цедент, и „Държавна консолидационна компания“ ЕАД, като цесионер; на основание чл.92, ал.1 ЗЗД сумата в размер на 86 551,67 евро, представляваща неустойка за забавено плащане на дължимата възнаградителна лихва, начислена за периода от 04.09.2014г. до 31.08.2017г., дължима съгласно чл.13 от договор за кредит, сключен на 17.04.2014г. между „Корпоративна търговска банка“ АД (н) и „Хедж инвестмънт България” АД и съгласно договор за встъпване в дълг, сключен на 06.11.2014г. между „Хедж инвестмънт България” АД и „Кемира” ООД(н), което вземане е било прехвърлено в хода на процеса в патримониума на „Държавна консолидационна компания“ ЕАД по силата на договор за прехвърляне на вземане, сключен на 18.09.2017г. между „Корпоративна търговска банка“АД (н), като цедент, и „Държавна консолидационна компания“ ЕАД, като цесионер; на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата в размер на 35 000 евро, представляваща комисионна за управление и обработка на кредита, дължима съгласно чл.14 от договор за кредит, сключен на 17.04.2014г., между „Корпоративна търговска банка“ АД (н) и „Хедж инвестмънт България” АД и съгласно договор за встъпване в дълг, сключен на 06.11.2014 г., между „Хедж инвестмънт България” АД и „Кемира” ООД (н), което вземане е било прехвърлено в хода на процеса в патримониума на „Държавна консолидационна компания“ ЕАД по силата на договор за прехвърляне на вземане, сключен на 18.09.2017 г. между „Корпоративна търговска банка“АД (н), като цедент, и „Държавна консолидационна компания“ ЕАД, като цесионер; както и в частта, с която след отмяна на първоинстанционния съдебен акт в частта, в която е отхвърлен искът с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.92, ал.1 ЗЗД за признаване за установено дължимостта на неустойка за забавено плащане на главницата по кредита за разликата над сумата от 1 495 274,36 евро до сумата от 1 948 333,33 евро, въззивният съд е признал за установено, че „Хедж инвестмънт България” АД и „Кемира” ООД (н) дължат солидарно на „Корпоративна търговска банка“ АД (н) на основание чл.92, ал.1 ЗЗД сумата от 453 058,97 евро, представляваща неустойка за забавено плащане на главницата по кредита, начислена за периода от 25.07.2015 г. до 31.08.2017 г., дължима съгласно чл.12 от договора за кредит, сключен на 17.04.2014 г., между „Корпоративна търговска банка“ АД (н) и „Хедж инвестмънт България АД и съгласно договор за встъпване в дълг, сключен на 06.11.2014 г., между „Хедж инвестмънт България” АД и „Кемира” ООД (н), което вземане е било прехвърлено в хода на процеса в патримониума на „Държавна консолидационна компания“ ЕАД, по силата на договор за прехвърляне на вземане, сключен на 18.09.2017 г. между „Корпоративна търговска банка“ АД (н), като цедент, и „Държавна консолидационна компания“ ЕАД, като цесионер. Същото е постановено при участието в процеса на „Държавна консолидационна компания“ ЕАД, като трето лице-помагач на страната на ищеца.

В подадената от „Кемира“ ООД (н) касационна жалба са изложени подробни съображения за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на въззивното решение в обжалваните части, с оглед на което се претендира обезсилване, съответно – отмяна в посочените части.

Допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, както и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси, релевантни към сочените допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК:

1. „ Следва ли съдът, пред който е предявен иск по чл.422 ГПК, във вр. с чл.417 ГПК спрямо ответник, за който в хода на делото е открито производство по несъстоятелност, да съобрази разпоредбата на чл.694 ТЗ и нововъзникналото производство по несъстоятелност спрямо ответника, включително, да изясни несъответствията между първоначално предявения иск и заявеното от кредитора в несъстоятелността - с молбата му за предявяване на вземанията до съда ?“;

2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички наведени доводи и възражения на страните и да изготви самостоятелни правни изводи за тях ?“;

3. „Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по съществото на спора, при съобразяване на ограниченията на непълния въззив, да се произнесе по всички своевременно наведени доводи и възражения на страните, както и по относимите доказателства за правилното решаване на спора?“;

4.„Длъжна ли е въззивната инстанция, дори когато се възползва от възможността по чл. 272 ГПК, да изложи собствени пълни и задълбочени мотиви по съществото на правния спор?“;

5.„Има ли право управителят на дружество-ответник, за което е открито производство по несъстоятелност - да продължи да го представлява в производството по чл.422 ГПК, след откриване на производство по несъстоятелност, вкл., и когато ех lege производството се е трансформирало в такова по чл.694 ТЗ?“;

6.„Длъжен ли е да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, дори и без да е направено възражение от заинтересованата страна, когато нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства?“;

7.„Необходимо ли е извлечението от счетоводните книги да индивидуализира вземане и от встъпилото по договора за кредит лице, в хипотезата на чл.101 ЗЗД (солидарният длъжник)?”;

8.„Следва ли въззивният съд да се произнесе по въззивните жалби на ответниците срещу решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлена молбата им за поправка на очевидни фактически грешки в същото?”;

9.„Ползва ли се частен документ с обвързваща доказателствена сила относно датата на съставянето му, въпреки оспорването й от страната, чийто бивш органен управител се твърди да го е подписал след прекратяване на представителното правоотношение, както и че тежестта за доказване е за страната, оспорваща датата, а не на лицето, което е представило и се ползва от представения по делото документ?“;

10.„Неустойка в размер на 10 % годишно върху възнаградителна лихва от 9 % - излиза ли извън присъщите на същата обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции?”;

11.„Дължи ли се възнаградителна лихва и след като заетата сума не се ползва от заемателя?“;

12.„Обявяването на кредита за предсрочно изискуем, трансформира ли вече падежиралите отделни вземания за възнаградителна лихва в едно единствено вземане, за което да се прилага петгодишна давност, считано от предсрочната изискуемост?“;

13.„Приложим ли е преклузивният двугодишен срок по чл.62, ал.1 ЗБН спрямо иска по чл.422 ГПК, предявен от несъстоятелна банка?“;

14.„Може ли да се цедира вземането само срещу един от солидарните длъжници, а другият да отговаря спрямо стария кредитор (цедента) и може ли да има солидарни задължения при няколко различни кредитори? Може ли споразумението, с което се отлага действието на цесията по отношение на един от солидарните длъжници, да породи действие - без съгласието на самия солидарен длъжник, който да се задължи самостоятелно спрямо новия кредитор?“;

15.„Приложим ли е преклузивният двугодишен срок по чл.62, ал.1 ЗБН спрямо иска по чл.422 ГПК, предявен от несъстоятелна банка ?“;

16.„Необходимо ли е извлечението от счетоводните книги на банка по смисъла на чл.417, ал.1, т.2 ГПК - да индивидуализира вземане и от встъпилото по договора за кредит лице, в хипотезата на чл.101 ЗЗД (солидарния длъжник) или такова задължение следва да има отразено само за главния длъжник, съответно за поръчителя по договора за кредит ?”;

17.„Необходимо ли е да се изпрати изявление за предсрочна изискуемост до встъпилото по договора за кредит лице или такова следва да се изпрати единствено до главния длъжник ? Дължи ли встъпилият в дълга наказателна неустойка и лихви за забава, и от кой момент, ако покана за предсрочна изискуемост не е изпратена до последния, а единствено до главния длъжник ?”.

Допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е обоснована със съществуващо противоречие между изводите на въззивната инстанция и практиката на ВКС, намерила израз в: по въпрос № 1 - Определение № 483 от 11.07.2014г. по ч.т.д. № 1827/2014г. на ВКС, II т.о. и Определение № 684 от 01.12.2015 г. по ч.т.д. № 2634/2015г. на ВКС, II т.о.; по въпрос № 2 – т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и Решение № 149 от 28.12.2017 г. по гр. д. № 1604/2016 г. на ВКС, II т.о.; по въпроси № 3 и № 4 - Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; ППВС № 1/1953 г.; ППВС № 7/1965 г.; ППВС № 1/1985 г. и Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и множество решения, постановени по чл.290 ГПК, съответно посочени; по въпрос № 5 - Определение № 483 от 11.07.2014 г. по ч.т.д. № 1827/2014г. на ВКС, II т.о. и Определение № 684 от 01.12.2015г. по ч.т.д. № 2634/2015г. на ВКС, II т.о.; по въпрос № 6 – Тълкувателно решение № 1 от 2020г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС; по въпрос № 7 - Определение № 492 от 12.07.2013 г. по ч. т. д. № 1805/2013 г. на ВКС, I т. о.; по въпрос № 8 - Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; по въпрос № 9 - Решение № 748 от 17.02.2011 г. по гр.д. № 801/2009г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 197 от 23.12.2014г. по гр.д. № 7364/ 2013 г. на ВКС, III г.о.; Решение № 213 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 856/2017 г. на ВКС, III г. о.; Решение № 32 от 03.08.2020г. по т.д. № 423/2019г. на ВКС, I т. о.; Решение № 122 от 06.04.2021 г. по т.д. № 1439/2019 г. на ВКС, II т.о.; по въпрос № 10 - Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС; по въпрос № 11 - Тълкувателно решение № 3/2017г. от 27.03.2019 г. по тълк. дело № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС; по въпрос № 12 - Тълкувателно решение № 3/21.11.2024г. по тълк. дело № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС;

Допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е отнесена към въпрос № 13, като наличието на същата е обосновано с противоречие между приетото от въззивния съд и Решение № 8 от 27.05.2021 г. по к. д. № 9/2020 г. на Конституционния съд на Р България (обн. ДВ, бр. 48/08.06.2021 г.).

Селективният критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е заявен по последните четири правни въпроси № 14, № 15, № 16 и № 17, с довода, че отговорът по тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Изложени са подробни съображения за обосноваване на самостоятелните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК.

Подадените от „Хедж инвестмънт България“ АД касационна жалба и изложение по чл.284, ал.3,т.1 ГПК са с идентично съдържание на тези, подадени от касатора „Кемира“ ООД (н).

Ответниците по касационните жалби „Корпоративна търговска банка“ АД (н) и „Държавна консолидационна компания“ ЕАД (трето лице-помагач) в срока по чл.287, ал.1 ГПК представят отговори, с които изразяват становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване и по двете жалби. Изложени са и съображения за неоснователност на касационните жалби.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – изхождат от надлежни страни, подадени са в срока по чл. 283 ГПК и са насочени срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да достигне до обжалвания резултат, Апелативен съд - София е изложил, че страните не спорят по установеното от фактическа страна от Софийския градски съд, че: На 04.09.2017г. ищецът е подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, каквато била издадена в негова полза; Между „Корпоративна търговска банка” АД (н) и „Хедж инвестмънт България“ АД възникнали облигационни отношения въз основа на сключен между тях договор за банков кредит от 17.04.2014 г., по силата на който банката поела задължението да предостави на кредитополучателя „Хедж инвестмънт България“ АД кредит в размер на 7 000 000 евро, а последният се задължил да върне предоставената му в заем парична сума на 20 равни месечни вноски, всяка една от които платима на 15-то число на всеки месец в периода от 10.03.2015г. до 10.10. 2016г.; С разпоредбата на чл.10 от сключения договор за кредит кредитополучателят поел задължение, наред с главницата, да заплаща на банката и възнаградителна лихва върху предоставените му за ползване средства в размер на 9 % годишно върху фактически ползваните суми по кредита, която се начислява ежедневно върху дебитното салдо по заемната сметка на кредитополучателя, платима на 25-то число на съответния месец; На 17.04.2014г. договореният кредит бил усвоен от „Хедж инвестмънт България“ АД в пълния му размер от 7 000 000 евро; На основание чл.42, б.„ж“ от договора за кредит, страните постигнали съгласие, банката да има правото да обяви едностранно за изискуемо преди срока цялото кредитно задължение, когато кредитополучателят е изпаднал в забава при погасяването на главницата или лихвите по кредита; Към датата, на която банката посочила, че главното задължение по договора за кредит е станало изцяло предсрочно изискуемо - 13.11.2014 г., все още не бил настъпил падежът за заплащане на нито една от уговорените 20 броя равни месечни вноски, като към същата дата настъпили падежите на част от задължението за заплащане на месечните вноски, на които трябвало да бъде изпълнено задължението за заплащане на възнаградителна лихва (дължима на 25-то число от месеците април, май, юни, юли, август, септември и октомври 2014 г.); С изпратено от „Корпоративна търговска банка“ АД (н) писмо с изх. № 8492 от 13.11.2014 г. банката е отправила волеизявление до кредитополучателя „Хедж инвестмънт България“ АД за отнемане преимуществото на срока му съгласно уговорената възможност; Писмото било изпратено до кредитополучателя „Хедж инвестмънт България“ АД чрез куриер, на адреса на това дружество, който бил посочен в сключения договор за кредит, който адрес съвпада с вписания в търговския регистър адрес на управление на дружеството; От направените от куриера удостоверявания се установило, че дружеството не може да бъде намерено на адреса и съответно – изпратеният документ не е получен от адресата; С чл.12 от договора за кредит страните уговорили неустойка, дължима от кредитополучателя при забава в плащането на дължимата главница по договора за кредит или при нейната предсрочна изискуемост, която е в размер на 10 % годишно върху просрочената сума за времето на забавата до окончателното й погасяване, а с чл.13 била уговорена и втора неустойка, дължима от кредитополучателя при забава в плащането на съществуващото задължение за възнаградителна лихва, която също е в размер на 10 % годишно върху просрочената сума за времето на забавата до окончателното й погасяване; Кредитополучателят „Хедж инвестмънт България“ АД поел задължението да заплати на кредитодателя такса за управление на кредита, дължима еднократно в размер на 35 000 евро; След образуване на производството предявените вземания, които възникнали от договора за банков кредит, сключен на 17.04.2014г., били прехвърлени от техния носител „Корпоративна търговска банка“ АД (н) на „Държавна консолидационна компания“ ЕАД (договор за прехвърляне на вземания, сключен на 18.09.2017г.); Извършеното прехвърляне на процесните вземания било съобщено от цедента „Корпоративна търговска банка“ АД (н) на длъжниците „Хедж инвестмънт България“ АД и „Кемира“ ООД (н); От сключения на 06.11.2014г. договор било установено, че е постигнато съглашение между длъжника по описаната банкова сделка „Хедж инвестмънт България АД и ответника „Кемира ООД (н) за встъпване на последното дружество по реда на чл.101 ЗЗД във всички задължения на кредитополучателя, възникнали по силата на договора за кредит от 17.04.2014 г.; Представеният договор е бил оспорен от ответника „Кемира“ ООД (н), с въвеждането на правоизключващо възражение, че договорът не е бил валидно сключен, както и че същият е нищожен поради липса на съгласие за сключването му, тъй като съгласие да отговаря наред с кредитополучателя по договора за кредит не било изразено от законния представител на дружеството; Оспорена била и автентичността на договора с твърдения, че същият не е подписан от лицето Б. Л. - посочено като представител на „Кемира“ ООД (н).; От извършената от първоинстанционния съд служебна справка за вписаните обстоятелства в търговския регистър по партидата на дружеството, както и от заключението на приетите в първоинстанционното производство единична и тройна съдебно-почеркови експертизи било установено, че подписът за поемател в оспорения договор е положен от лицето Б. Л., който се явява законен представител на „Кемира“ ООД (н), видно от вписването му в търговския регистър към момента на подписване на договора (от 23.08.2013г. до 31.07.2014г.). Въз основа на заключенията на вещите лица по назначените експертизи, решаващият въззивен състав е споделил изводите на първоинстанционния съд за недоказаност на оспорването. По отношение на въведеното от ответника твърдение за антидатиране на договора Апелативен съд - София е констатирал, че нито пред първоинстанционния, нито пред въззивния съд са били представени годни доказателства, установяващи твърдението, че договорът е бил подписан на дата, различна от посочената в него.; Такива доказателства не са били установени и в изготвените и приети пред първата инстанция заключения по назначените съдебно-счетоводните експертизи.

За безспорно също така е прието за установено, че размерът на неплатената част от задължението на кредитополучателя за връщане на предоставената в заем сума на месечни вноски, за което при условията на солидарност отговаря и ответникът „Кемира“ ООД (н), възлиза на 7 000 000 евро. От заключението по изготвената съдебно-счетоводна експертиза съдът е установил, че кредитът, който е бил отпуснат по силата на процесния договор от 17.04.2014 г., е бил усвоен от кредитополучателя на същата дата до пълния му уговорен размер от 7 000 000 евро; че солидарните длъжници са извършили само две плащания за погасяване на задължения, възникнали по процесната сделка, които били отнесени за погасяване на задълженията за възнаградителна лихва с падежи 25.04.2014 г. и 25.05.2014 г., поради което същите изпаднали в забава относно плащането на тези си задължения - в общ размер от 264 250 евро, и че размерът на възникналото в тежест на ответниците и непогасено задължение за заплащане на възнаградителна лихва, дължима за периода от 25.06.2014г. до 13.11.2014г., възлиза на 292 250 евро.

За да приеме за неоснователни възраженията на въззивника „Кемира“ ООД за недопустимост на обжалваното решение поради недопустимост на исковете, Апелативен съд – София е изложил следните правни изводи: По обоснования с твърдението довод, че исковете са предявени извън посочения в разпоредбата на чл. 62 ал.1 ЗБН преклузивен срок, решаващият съд е акцентирал на това, че предявеният установителен иск по чл.422 ГПК не попада в приложното поле на изрично изброените от законодателя искове в разпоредбата на чл. 62 ал.1 ЗБН. По отношение поддържаните и във въззивната жалба твърдения за липса на активна и пасивна легитимация на страните съдът е посочил, че предмет на производството по предявения иск с правно основание чл.422 ГПК е съществуването на вземането, обективирано в издадената срещу двамата ответници заповед за незабавно изпълнение, поради което същите се явяват пасивно легитимирани да отговарят по този иск; Цитираните от въззивника определения на Софийски районен и Софийски градски съд не са постановени в производство по обжалване на разпореждането за издаване на заповед за изпълнение /каквото обжалавне е недопустимо/, а се отнасят до наличието на предпоставки за спиране на допуснатото предварително изпълнение и незабавното изпълнение, които не могат да обосноват релевантен факт относно съществуването или липсата на пасивна легитимация на ответника. Досежно възражението за липса на активна легитимация на ищеца да предяви искове с правно основание чл.422 ГПК съставът на САС се е позовал на безспорното обстоятелство, че в хода на исковото производство са били прехвърлени предявените вземания, възникнали от договора за банков кредит, от техния носител „Корпоративна търговска банка“ АД (н) в патримониума на „Държавна консолидационна компания“ ЕАД; Същите са били индивидуализирани в договора и са преминали в патримониума на цесионера, като сред прехвърлените вземания са били и тези, възникнали по договора за кредит от 17.04.2014 г., което прехвърляне е било съобщено от цедента „Корпоративна търговска банка АД (н) на длъжниците „Хедж инвестмънт България“ АД и „Кемира“ ООД (н). След съобразяване със задължителните указания, дадени в т.10 б от ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк.дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че при настъпилото след издаване на заповедта за изпълнение частно правоприемство на страната на кредитора, легитимиран да предяви иска по чл.422 ГПК е праводателят – заявител в заповедното производство, на когото съдът е дал указания по чл.415, ал.1 ГПК; исковият процес продължава между заявителя и ответника по правилото на чл.226 ГПК със съответното приложение и на нормите на чл.226, ал.2 и ал.3 ГПК, като в диспозитива на решението се отразява настъпилото правоприемство.

Като неоснователно е преценено и твърдението за недопустимост на първоинстанционното решение, обосновано с оплакването, че съдът не е коментирал представения анекс към договор за продажба на вземания чрез пряко договаряне от 18.09.2017г., и че същият неправилно е приет като доказателство от първоинстанционния съд. В тази връзка, Апелативен съд – София е установил, че процесният анекс е бил представен с допълнителната искова молба във връзка с релевирани от ответниците възражения за подадена информация до ЦКР и правилно е бил приобщен към доказателствата по делото. Доколкото, според съда, този анекс касае уговарянето на отлагателни условия по договора за прехвърляне на вземанията от кредитора към третото лице, то същите са ирелевантни за спора относно съществуването и размера на вземанията, които притежава кредиторът - прехвърлител. Съдът е посочил също така, че в случая първата инстанция не е обосновала изводите си с доказателствената сила на посочения анекс, поради което не е налице процесуално нарушение поради неоткриване на производство по оспорване на същия, обосноваващо незаконосъобразност или недопустимост на постановеното решение. Въведеното едва с въззивната жалба твърдение за нищожност на анекса, според съда, не променя този извод, тъй като действителността на анекса касае отношенията между цедента и цесионера и не може да обоснове твърдяната липса на активна легитимация на ищеца в разглежданото исково производство.

По отношение наведените от въззивника „Кемира“ООД твърдения за незаконосъобразност на първоинстанционния съдебен акт, решаващият съд е изложил следните правни изводи:

За да приеме за неоснователно възражението, че договорът за встъпване в дълг е неистински, антидатиран и неавтентичен и съответно - не е породил правни последици, Апелативен съд – София първо е установил, че цитираната от жалбоподателя практика на ВКС по отношение достоверната дата на частния диспозитивен документ е приложима в случаите на преценка достоверността на датата в такъв документ по отношение на третите лица, докато процесният документ е подписан от страната, която твърди неговата недостоверност. В тези случаи тежестта за установяване на достоверната дата е на лицето, което го е оспорило. Позовавйки се на приетите единична и тройна съдебно-почеркови експертизи въззивният съд е приел за надлежно установено по делото, че лицата, подписали процесния договор, са тези от чието име изхожда същият. Освен това е посочено, че от приетото заключение на техническата експертиза било видно, че по оспорения документ липсват точки и ленти, установяващи техническото устройство и датата на отпечатване.

По отношение на наведените твърдения за незаконосъобразност на изводите относно съществуването на договора за встъпване в дълг, обосновани с дадените показания от разпитите на свидетели в наказателното производство, въззивният е съд е намерил, че представените по делото протоколи не представляват годни доказателства, тъй като касаят свидетелски показания, дадени в друго производство и не установяват неизгодни за страната факти.

Във връзка с възражението, че представеното извлечение от счетоводните книги не съдържа данни въззивникът да е длъжник на банката, съдът е пояснил, че издадените от БНБ въз основа на водения ЦКР справки отразяват само включената в базата данни информация, поради което същата не може да се възприема като достатъчно основание за законосъобразен извод относно съществуването или несъществуването на задължение към банка. За да съществува такова отразяване е необходимо кредитът да е прехвърлен на лице, което не е банкова или финансова институция, и това лице продължава да обслужва кредита и да администрира погашенията по кредита /чл.15 от Наредбата/. Посочено е, че в конкретния случай не се спори, че такова погашение не е извършвано нито от кредитополучателя, нито от встъпилото в дълг лице. За неоснователно е намерено твърдението, че след като банката няма осчетоводено вземане спрямо въззивника, последният не й дължи никакви суми. Няма законова и подзаконова разпоредба, задължаваща банката да разкрива нова сметка на встъпилия в дълг, тъй като задължението, осчетоводено по сметка, е едно, но за него отговарят две лица и погашенията се извършват по сметка на кредитополучателя.

Като неоснователно е счетено и наведеното възражение за липса на доказателства по отношение на задължението на „Кемира“ ООД (н), доколкото в представеното извлечение от сметки дружеството не фигурирало като кредитополучател, нито като солидарен длъжник. По отношение цитираното от въззивника определение № 492 от 12.07.2013г. по ч.т.д. № 1805/13г. по описа на ВКС съставът на САС е установил, че същото е относимо за случаите когато е налице поръчителство по договор за кредит. Според съда, в съдебната практика няма спор за това, че извлечението от счетоводните книги представлява документът, въз основа на който законът допуска издаването на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417, т.2 ГПК, като този документ е необходимо да индивидуализира както вземането на банката към главния длъжник, така и допълнително поетото обезпечително задължение от поръчителите. В конкретния случай е налице встъпване в дълг по реда на чл.101 ЗЗД, което макар и да предпоставя солидарна отговорност на главния длъжник и встъпилото в задължението лице, не представлява поръчителство по смисъла на чл. 138 и следв. от ЗЗД.

По отношение наведените твърдения за липсата на предсрочна изискуемост и от там - незаконосъобразност на атакуваното решение, въззивният съд е намерил същите за неоснователни, позовавайки се на постоянната практика на ВКС, приемаща, че моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредитът за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника - кредитополучател, като от този момент целият или неплатеният остатък по кредита става изискуем както по отношение на кредитополучателя, така и по отношение на солидарните длъжници, чиято отговорност е акцесорна на тази на главния длъжник; Без значение е дали те са уведомени отделно за това или не.

За неоснователни са намерени твърденията за нищожност на уговорената в чл.13 от договора неустойка поради противоречието й с добрите нрави. Изложено е, че с договора за кредит страните са уговорили заплащането на неустойка върху възнаградителната лихва от 10 % годишно, който размер не може да се приеме, че предпоставя неограниченото нарастване на неустойката по размер, доколкото този размер на твърдо уговорената неустойка би могъл да нарасне само и единствено в резултат на отлагането във времето от длъжника на изпълнение на задължението му да заплати дължимата възнаградителна лихва, т.е. същият твърдян голям размер би бил резултат от виновното поведение на кредитополучателя.

Като неоснователно е преценено въведеното от въззивника основание за незаконосъобразност, свързано с изводите на първоинстанционния съд по отношение на погасяване по давност на главните и акцесорните вземания на банката, тъй като вземането за главницата се покрива от изтичането на общия петгодишен давностен срок, а вземането за незаплатената възнаградителна лихва по сключения договор за банков кредит се погасява с изтичането на предвидената в чл.111, б.„в“ тригодишна давност; В конкретния случай вземането за главницата е станало изискуемо от момента на упражняване на правото на банката да го обявяви за предсрочно изискуемо (14.11.2014 г.), като от този момент е започнала да тече общата давност; Искът е бил предявен на 04.09.2017г., на която дата е било подадено заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, и която се приема, че е датата, на която вземането е било предявено. По отношение на претендираното вземане за заплащане на възнаградителна лихва съдът е съобразил, че това вземане е срочно, като съгласно постигнатото съгласие между страните началният момент на давността започва да тече от определения ден (25-то число на всеки месец), като срокът на заплащане на възнаградителна лихва е от усвояването на кредита до крайния срок, до който е уговорено, че паричните средства се предоставят за ползване, съответно до обявяване на кредита за предсрочно изискуем. При установяването на размера съдът се е съобразил както с периода и размера на всяко едно от вземанията, така и с погасяването на част от същите по давност, позовавайки се на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза.

Като неоснователно е намерено от въззивния съд наведеното твърдение за погасяването по давност на претендираното вземане за неустойка по чл.12 от договора. Споделен е изводът на първата инстанция, че тригодишната погасителна давност по чл.111, б.„б”ЗЗД по отношение на същата е започнала да тече от възникване на вземането - на 25.07.2015г., и съпоставена с датата на предявяване на иска - 04.09.2017 г., вземането е било предявено преди изтичане на погасителната давност за която и да е част от него.

Също за неоснователни са приети и наведените твърдения за погасяване по давност на вземането за възнаградителна лихва и неустойка върху същата, спрямо които съдът е приел за приложима предвидената в чл.111, б.„б” ЗЗД тригодишна давност, която, считано от момента на възникване на вземането, не е изтекла за целия претендиран размер.

Частичната основателост на наведените в насрещната въззивна жалба на „Корпоративна търговска банка“ АД (н) доводи за незаконосъобразност на изводите на съда по отношение размера на претендираната неустойка по чл.12 от договора за кредит, е обоснована с допусната от първоинстанционния съд неточност в простото изчисление на размера на неустойката. Съобразявайки това, съдът е установил, че дължимата наказателна надбавка за периода от 25.11.2014г. до 25.08.2017г., съгласно чл.12 от договора за кредит, възлиза на 1 948 333,33 евро. Като неоснователно е счетено наведеното от ответника твърдение, че предявеният иск е погасен по давност, поради което и съобразявайки, че определената от закона давност започва да тече от всеки ден, както и че за целия претендиран период ответниците не са извършвали плащания, то Апелативен съд – София е счел този иск за основателен, но в изчисления горепосочен размер. С оглед на това с въззивното решение е присъдена разликата над 1 495 274,36 евро до 1 948 333,33 евро, представляваща просрочена лихва върху просрочена главница, начислена за периода от 25.07.2015г. до 25.08.2017г.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

В касационната жалба касаторът се позовава на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, предл. второ ГПК за допускане на касационното обжалване поради вероятна недопустимост на въззивното решение, по съображения за: 1. Нередовност на исковете; 2. За лишаване на „Кемира“ ООД /н/ от участие по делото поради нарушение на процесуални правила от въззивния съд; 3. Настъпила преклузия по чл.62, ал.1 ЗБН за предявяване на установителните искове; 4. Липса на активна легитимация на ищеца за предявяване на исковете и липса на пасивна легитимация на „Кемира“ООД да отговаря по същите; 5. Пропуск на въззивния съд да се произнесе по въззивните жалби на ответниците срещу Решение № 260083/15.01.2021г. по т.д. № 3107/2017г. на СГС, постановено по реда на чл.247 ГПК; 6. Оставянето без уважение на искането на ответниците за отвод на съдията-докладчик по въззивното дело.

Съдебното решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. В настоящия случай въззивното решение на Софийски апелативен съд е постановено по допустим иск, надлежно предявен от легитимирана страна при наличието на необходимите положителни процесуални предпоставки и при липсата на отрицателни процесуални предпоставки.

По конкретните възражения на касаторите:

Първото оплакване за нередовност на исковете е обосновано с твърдение за пропуск на въззивния съд да изиска препис от молбата за предявяване на вземането пред съда по несъстоятелността, което е предмет на настоящото дело, с оглед установяване тъждество на вземанията. Възражението е

предпоставено от откритото в хода на въззивното дело производство по несъстоятелност на ответника „Кемира“ ООД, постановено с решение № 260490/04.12.2020г. по т.д. № 1500/2020г. на СГС, в което с определение № 263026/04.06.2021г. по реда на чл. 692 ТЗ съдът по несъстоятелността е изключил от списъка по чл.686, ал.1,т.1 ТЗ предявените от „Държавна консолидационна компания“ ЕАД вземания по договор за банков кредит от 17.04.2014г. и договор за встъпване в дълг от 06.11.2014г. Съгласно разпоредбата на чл.7 ЗТРРЮЛНЦ обявените в ТРРЮЛНЦ обстоятелства, сред които е и Списъкът на приетите вземания на кредиторите на „Кемира“ ООД/н/ - чл. 689 ТЗ, се считат известни на всички трети лица, т.е. не е налице соченият от касаторите пропуск на въззивния съд да изиска препис от молбата за предявяване на вземанията. Поради неконкретизиране в какво се изразява твърдяното в касационните жалби разминаване в основанието и размера на вземанията по двете молби, и доколкото такова се констатира само в частта за законната лихва върху главницата, дължащо се на различие в крайния момент на начисляването й, възражението не може да обоснове искания достъп до касационно обжалване.

Не съответства на данните по делото второто оплакване на касаторите за лишаване на „Кемира“ ООД/н/ от участие по делото поради нарушение на процесуални правила от въззивния съд с оглед постановеното в първото открито съдебно заседание по делото заличаване на дружеството от участие чрез неговия управител. Като съобрази последващите процесуални действия на въззивния съд по призоваване и участие в производството на несъстоятелното дружество чрез управителя му и при липса на твърдения първоначалното заличаване на дружеството от участие чрез управителя му в първото съдебно заседание да е препятствало правото му на защита, съдът намира възражението за бланкетно.

Третото оплакване е обосновано с твърдение за настъпила преклузия по чл.62, ал.1 ЗБН за предявяване на установителните искове, по което въззивният съд е изложил подробни съображения, които се споделят от настоящия състав на ВКС. Разпоредбата на чл.62, ал.1 ЗБН предвижда срок за предявяване на изчерпателно изброени конкретни искове, а именно – чл.59, ал.3 или ал.5, чл.60, чл.60а ЗБН и чл.135 ЗЗД от конкретни лица – синдикът, временния синдик, а при тяхно бездействие – всеки кредитор или Фонда за гарантиране на влогове в банките. Предявеният в случая установителен иск по чл.422 ГПК не попада в обхвата на посочената разпоредба. Следователно, предвидените в посочената разпоредба срокове са неотносими за иск по чл.422 ГПК. Принципно правилно е становището на касаторите, че с предявения иск се цели попълване масата на несъстоятелността и че събирането на вземането от длъжниците е правомощие на синдика. За разлика от посочените в чл.62, ал.1 ЗБН отменителни искове, които се предявяват от синдика, в заповедното производство той действа не като процесуален субституент на кредиторите на несъстоятелността, а като законнен представител на юридическото лице - „КТБ“ АД/н/, което е допълнителен аргумент по това оплакване.

Възраженията по пункт 4, обосновани с множество твърдения за липса на активна легитимация на ищеца за предявяване на исковете и липса на пасивна легитимация на „Кемира“ООД да отговаря по исковете, са по съществото на спора. Освен това, в съдебната практика няма спор по въпроса, че искът по чл.422 ГПК е процесуално обвързан с предмета на издадената в заповедното производство заповед за изпълнение, както и че правен интерес за кредитора /заявител в заповедното производство/ от предявяване на установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК е налице по отношение на длъжник, оспорил вземането чрез възражение. Дали заповедта за изпълнение, която е послужила като основание за предявяването на исковете по чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, е издадена законосъобразно или не, не е предмет на това исково производство. При него съдът служебно проверява само дали са налице предпоставките за сезирането му, т. е. дали е налице заповед за изпълнение, дали срещу същата е постъпило възражение в срока по чл. 414 от ГПК и дали кредиторът е предявил иска си в срока по чл. 415 от ГПК. При заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК длъжникът може да обжалва включеното в нея разпореждане за незабавно изпълнение, но евентуалната отмяна на същото, на каквато в случая се позовават касаторите при обосноваване на възражението, не води до обезсилване на заповедта, а само до това, че тя ще влезе в сила от момента на съдебното решение по исковото производство по чл. 422, ал.1 ГПК. Доколко посочените от касаторите доказателства – „Справки за кредитополучател“, издадени от БНБ; Анекс към договора за продажба на вземания от 18.09.2017г.; Извлечение от счетоводните книги на банката, обосновават търдяната липса на легитимация на страните по делото, е по съществото, а не по допустимостта на спора.

Оплакването по пункт 5 не може да обоснове допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, предл.2 ГПК, доколкотото евентуалният пропуск на въззивния съд да се произнесе по подадена от касаторите въззивна жалба срещу постановено по реда на чл.247 ГПК решение е основание за производство по чл.250 ГПК, а не за обжалване на решението.

Аргументирано с липса на мотиви при произнасянето по искането за отвод на съдията – докладчик, последното възражение също не е годно да обоснове извод за вероятна недопустимост на въззивния акт. Посочените от касаторите причини за искания отвод изхождат от несъгласието на касаторите с правна преценка на съдебния състав и не представляват твърдения за обстоятелства, пораждащи основателно съмнение за безпристрастието на съдията по смисъла на чл.22, ал.1,т.6 ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на самостоятелното основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява единствено основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. Наведените от касатора във връзка с това основание съображения, че съдът, в явно нарушение на процесуалния закон, е приел, че „Кемира“ ООД (н) е надлежен ответник по делото, както и че тежестта за доказване на датата на сключване на антидатирания и оспорен от ответниците договор за встъпване в дълг е за тях, а не за ищеца, който се ползва от този договор, не обосновават нито една от примерно изброените хипотези на очевидна неправилност. Същите по характера си представляват оплаквания за неправилност, които попадат в приложното поле на чл.281 ГПК и по които в настоящата фаза на касационното производство съставът не може да се произнася.

Поставените в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК въпроси също не могат да обосноват искания достъп до касационно обжалване на решението.

Първият формулиран въпрос не удовлетворява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното решение съгласно задължителните указания в ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, а именно да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В хода на въззивното производство касаторът „Кемира“ООД/н/ не е релевирал твърдения за несъответствия между вземанията, предмет на иска по чл.422 ГПК, и предявените в несъстоятелността вземания, които да бъдат обсъдени от въззивния съд. Доколко решаващият съд е дължал произнасяне по тъждеството на вземанията, настоящият състав е изложил съображения при обсъждане на първия от доводите по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК.

Следващите три въпроса №№ 2,3 и 4 от изложението са процесуалноправни и покриват общото селективно изискване за достъп до касация, но липсват каквито и да било данни за допуснато отклонение от посочената от касатора практика и служебно известна на съда такава за задълженията на въззивния съд, а именно – при постановяване на решението си да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Въпросите са обосновани с пропуск на съда да разпредели съобразно закона доказателствената тежест за установяване датата за сключване на договора за встъпване в дълг; несъобразяване с разликата между вземания, предмет на исковото производство по чл.422 ГПК, и на предявените в производството по несъстоятелност на „Кемира“ООД/н/ вземания; необсъждане на кореспонденция между кредитополучателя и банката през 2014г. и 2015г., от която се установявало, че договор за встъпване в дълг не съществува. Очевидно е, че въпросите изразяват несъгласието на касаторите с решаващите мотиви на съда при обосноваване на извода за действителност на договора за встъпване в дълг и достоверност на датата му, поради което не са годни да удовлетворят изискването за допускане на касационно обжалване.

По петия поставен от касаторите въпрос въззивният съд не е излагал съображения, доколкото не е бил предмет на спора, поради което не отговаря на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Досежно постановеното от въззивния съд заличаване участието по делото на несъстоятелния ответник чрез неговия управител настоящият състав е изложил съображения при обсъждане на точка втора от възраженията за евентуална недопустимост на решението, към които препраща.

Изхождащ от задължението на съда служебно да следи за нищожност на сделка, дори и без направено възражение, в случаите когато нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства, така поставен, шестият въпрос не кореспондира с обосноваването му, основано на неправилно произнасяне от въззивният съд по възраженията за нищожност на Договора за встъпване в дълг и на Анекса към договора за продажба на вземания. Следователно, въпросът е предпоставен не от пропуск на съда да следи служебно за нищожност на сделката, а от несъгласието на касаторите с изводите на съда по възраженията срещу действителността на договорите, което обаче е относимо към правилността на решението, преценката на която не е предмет на производството по селектиране на касационното обжалване. Освен това, по отношение на анекса въззивният съд е изложил, че касае уговарянето на отлагателни условия по договора за прехвърляне на вземанията от кредитора към третото лице, които са ирелевантни за спора относно съществуването и размера на вземанията, които притежава кредиторът - прехвърлител. Действителността на анекса касае отношенията между цедента и цесионера и не може да обоснове твърдяната липса на активна легитимация на ищеца в исковото производство. Следователно, и за правна яснота следва да се посочи, че дали анексът е нищожен или не, е въпрос, без значение за изхода от настоящия спор, доколкото искът по чл.422 ГПК се счита за предявен към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, която дата предхожда сключването на договора за продажба на вземания, съответно анекса към същия.

Седмият въпрос е насочен директно към правилността на направения от решаващия съд извод за това, че за банката липсва разписано задължение да води отделна или обща сметка на солидарните длъжници. Освен че е по правилността на обжалвания акт, която не се преценява в настоящата фаза на касационното производство, въпросът няма нужното за спора значение и поради факта, че извлечението от счетоводните книги е основание за издаване на заповедта за изпълнение по чл.417, ал.2 ГПК, законосъобразността на която не е предмет на исковото производство по чл.422 ГПК. Освен отсъствието на общата предпоставка за искания достъп до касационна проверка по този въпрос, не е налице и специалната такава, тъй като цитираната от касаторите съдебна практика е относима към различен от настоящия случай поемане на солидарна отговорност, а именно от поръчител.

Следващият осми въпрос е реторичен и няма характерстиките на правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК съгласно изискванията на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът е обусловен от недоволството на касаторите от липсата на произнасяне от състава на САС по жалбите им срещу постановеното по реда на чл.247 ГПК решение, за което, както се посочи по-горе, съществува друг път за защита.

Деветият въпрос е предпоставен от несъгласието на касаторите с приетата от въззивния съд неоснователност на възражението за антидатиране на договора за встъпване в дълг на „Кемира“ООД/н/. Първата част от въпроса обаче не съответства на обективираната в обжалвания акт правна воля на съда, който не е формирал извод за обвързваща доказателствена сила на частен документ относно датата на съставянето му. Напротив, разпределена е тежест за установяване недостоверността на датата, а именно на лицето, което го е оспорило и е страна по договора. Тоест, приложено е общото правило на чл. 193, ал.3 ГПК и последиците от недоказване на оспорването. Втората част на въпроса касае директно правилността на извършеното от инстанциите по същество разпределяне на доказателствената тежест с оглед заявеното от ответниците, настоящи касатори, оспорване на датата на частния документ, без отчитане на установеното от съда, че оспорващият е страна, а не трето лице, по правоотношението, обективирано в частния документ. Следователно, въпросът не може да обоснове искания достъп до касационно обжалване, тъй като не отговаря на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК съгласно указанията на посочения акт на нормативно тълкуване.

Десетият правен въпрос е включен в предмета на спора и е намерил разрешение във въззивното решение с оглед произнасянето от въззивния съд по възражението на ответниците за недействителност и недължимост на неустойка в размер на 10 % годишно върху възнаградителната лихва, поради което осъществява общото основание за достъп по чл.280, ал.1 ГПК. Не се установява обаче допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, тъй като въззивното решение не противоречи на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, на което касаторите се позовават. Първо, с посочената задължителна практика са дадени разрешения на въпроси, относими към приватизационните договори, на които е отречено естеството на търговска сделка. Доколкото в т.3 от тълкувателния акт са посочени възможни критерии за нищожност на неустое чна клауза, приетото от въззивния съд, че договореният размер на неустойката би могъл да нарасне само и единствено в резултат на отлагането във времето от длъжника на неизпълнение на задължението му да заплати дължимата възнаградителна лихва, поради което не противоречи на добрите нрави, съответства на дадените с тълкувателното решение разяснения.

Като несъответстващи на обективираната в обжалваното решение правна воля на въззивния съд се преценяват следващите въпроси №№ 11 и 12. Не е налице и допълнителният критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, тъй като решението е постановено в съответствие с посочената от касаторите задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 3 от 2019г. по тълк. дело № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което след настъпване на предсрочната изискуемост възнаградителна лихва не се дължи /по първия от въпросите/, както и с ТР № 3/2024г. по тълк.дело № 3/2024г., постановяващо, че давностният срок за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска / по втория от въпросите/.

Досежно приложимостта на преклузивните срокове по чл.62, ал.1 ЗБН спрямо искът по чл.422 ГПК, от които изхожда въпрос № 13, настоящият състав е изложил съображения при обсъждане на основанията по чл.280, ал.2,предл.2 ГПК, към които препраща.

Въпрос № 14 не е въвеждан в предмета на спора и не е обсъждан от въззивния съд. От изложеното при обосноваването му е видно, че същият е относим към евентуално, според касаторите, отлагане действието на цесията спрямо единия солидарен длъжник по силата на оспорения анекс. Както се установи по-горе, след приемане, че анексът касае промяна в правоотношения, ирелевантни за съществуването и размера на вземанията, които притежава кредиторът – прехвърлител, решаващият съд не е обсъждал действието и правните последици на същия. Следователно, въпросът не удовлетворява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за искания достъп до касация.

Следващите въпроси №№ 15 и 16 са идентични на въпроси № 7 и 13 от изложението, по които настоящият състав е приел отсъствие на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Това прави ненужно обсъждането на поддържаното по отношение на въпросите допълнително основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК.

Независимо че е включен в предмета на делото, последният седемнадесети въпрос от изложението, относим към необходимостта от изпращане на уведомление за предсрочната изискуемост и на встъпилото по договора за кредит лице, отговорът на същия е без значение за изхода от спора, поради следното: Последица от предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем за потребеление или кредит, при който страните са уговорили връщането му на вноски, е отпадане занапред действието на погасителния план, настъпване изискуемост на неплатения остатък от задължението и недължимост на уговореното възнаграждение за ползване на паричната сума за последващ настъпването на предсрочната изискуемост период. Видно от мотивите на въззивното решение, заповедта за изпълнение е постановена на 11.09.2017г.; крайният срок за погасяване задълженията по процесния договор за кредит от 17.04.2014г. е до 10.10.2016г ., като издължаването на главницата по кредита в размер на 7 000 000 евро е договорено да се осъществява чрез изплащането на 20 бр. равни месечни погасителни вноски в размер на 350 000 евро, платими на всяко 15 число на месеца, считано от 10. 03.2015г. до 10.10.2016г.; при нарушаване на сроковете за погасяване на главницата, освен договорна лихва се дължи и наказателна надбавка в размер на 10 пункта върху просрочената главница /чл.12/; уговорената неустойка е в размер на 10 % годишно върху начислената, но неплатена лихва, до окончателното й изплащане /чл.13/; предсрочната изискуемост на дълга е обявена на кредитополучателя „Хедж инвестмънт България АД на 13.11.2014г. При така уговорените периоди за изпълнение на задълженията по договора за кредит, за които се е задължил и встъпилият в дълга солидарен длъжник „Кемира“ ООД /н/, към момента на издаване на заповедта за изпълнение от 11.09.2017г. установените с обжалваното решение вземания са били изискуеми. Тоест, позоваването в настоящия случай от ищеца на обстоятелството, че е обявил кредита за предсрочно изискуем, е без самостоятелно значение за изхода от спора. Съответно, въпросът за необходимостта от изпращане на изявление за предсрочна изискуемост и до встъпилото по договора за кредит лице, също няма нужното за спора правно значение. Следователно и последният въпрос от изложението не може да обоснове искания достъп до касационно обжалване на въззивното решение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК