Определение № 41 от 28.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 909/2012 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. Д. Г. и Д. Й. Г. против решение от 10.05.2011 г. по гр.д.№ 1977 от 2006 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, II-в състав, с което е отменено решение от 20.04.2006 г. по гр.д.№ 4300 от 2005 г. на Софийския районен съд, 42 състав и вместо него е постановено решение за осъждане на основание чл.108 от ЗС на Г. Г. и Д. Г. да предадат на С. С. Б. владението върху следния недвижим имот: двуетажна вилна сграда със застроена площ от 219 кв.м. и разгърната застроена площ от 567,29 кв.м., заедно с дворно място с площ от 1890 кв.м., съставляващо парцел ... в кв.... по плана на [населено място], вилна зона С.-Д., III част.

В касационната жалба се твърди, че решението на Софийския градски съд е недопустимо и неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК като основания за допускане на касационно обжалване са посочени чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Касаторите твърдят, че обжалваното решение е постановено в противоречие със задължителна и незадължителна съдебна практика и че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото било произнасянето на ВКС по следните въпроси: 1. Може ли да се приеме, че е привидна сделка за покупко-продажба на имот и че тази сделка прикрива съглашение по чл.152 от ГПК, ако сделката е била сключена след сключването на договора за заем, 2. Може ли да се приеме, че щом продажбата е сключена след сключване на договора за заем е налице даване вместо изпълнение, 3.Следва ли въззивната инстанция служебно да обяви недействителността на договора за покупко-продажба, когато сама е констатирала пороците на сделката, 4. Може ли изпълнението на задължение на трето лице да докаже съществуването на договор за заем между страните, когато третото лице е било овластено от заемодателя да получи изпълнението. Като практика, на която решението противоречи, са посочени и представени: Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, т.19, решение № 453 от 20.06.2003 г. по гр.д.№ 990 от 2002 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 132 от 15.05.2003 г. по гр.д.№ 43 от 2002 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 606 от 12.07.2000 г. по гр.д.№ 23 от 2000 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 746 от 28.09.2001 г. по гр.д.№ 129 от 2001 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 399 от 25.05.1994 г. по гр.д.№ 1284 от 1993 г. на ВКС, Второ г.о.

В писмен отговор от 08.08.2011 г. пълномощникът на ответника по касационната жалба С. С. Б. оспорва същата. Моли касационното обжалване да не бъде допускано и да му се присъдят разноските по делото.

Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за уважаване на предявения от С. Б. срещу касаторите ревандикационен иск за собственост, въззивният съд е приел, че процесният имот е собственост на Б., който го е придобил валидно от ответниците Г. по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № ... г. Приел е за неоснователно възражението на Г., че договорът за покупко-продажба е привиден и че действителните правоотношения между страните се изразяват в съглашение по чл.152 от ГПК за предварително обезпечаване на договор за заем чрез прехвърляне на имота, тъй като от доказателствата по делото не било установено между страните да е бил сключен договор за заем. Ответниците и не твърдяли, че ищецът е техен заемодател, а това според тях било трето юридическо лице, чийто представител бил брата на ищеца Я. Б.. Установено било по делото, че Я. Б. не е законен представител на това юридическо лице, а само член на Съвета на директорите. Освен това, Г. твърдели, че договорът за заем бил сключен преди датата на договора за покупко-продажба от 1999 г.- някъде през 1997 г. Ако се приеме, че това е така, договорът за покупко-продажба не бил недействителен, тъй като представлявал даване вместо изпълнение със съгласие на кредитора, което съгласно правилото за свобода на договорянето било допустимо. Представените по делото 10 бр. квитанции не установявали договор за заем, тъй като в 8 от тях не било посочено на кое лице Г. е връщал суми по договор за кредит, а останалите 2 квитанции, макар да носят печата на юридическото лице, установяват плащане на лихви по договор за кредит, а не кредита и неговия размер. Освен това, установеното по делото с разписка получаване от продавачите по договора за продажба на повече от половината от продажната цена не сочело на нежелание от тяхна страна да се породят правните последици на покупко-продажбата, тоест не може да се приеме, че продажбата е била привидна.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение третият и четвъртият поставени от касаторите правни въпроси /следва ли въззивната инстанция служебно да обяви недействителността на договора за покупко-продажба, когато сама е констатирала пороците на сделката и може ли изпълнението на задължение на трето лице да докаже съществуването на договор за заем между страните, когато третото лице е било овластено от заемодателя да получи изпълнението/ са напълно неотносими към конкретното дело и като такива не представляват въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, които биха могли да обусловят допускането на касационно обжалване поради следното: По делото въззивният съд не е констатирал пороци на договора за покупко-продажба /напротив достигнал е до извод за действителност на този договор/, поради което не е стоял за разглеждане въпроса дали следва служебно да се произнесе по недействителността на сделката. Не е било установено и овластяване на трето лице да получи задължението по договор за заем, поради което съдът не се е произнесъл и не бил длъжен да се произнася дали при доказано такова овластяване може да се приеме за доказано, че между страните е бил сключен договор за заем.

Липсва противоречие между решението и посочената от касаторите задължителна и незадължителна практика на ВКС по останалите посочени от касатора правни въпроси. В нито едно от посочените от касаторите решения няма произнасяне на съда по тези два въпроса /може ли да се приеме, че е привидна сделка за покупко-продажба на имот и че тази сделка прикрива съглашение по чл.152 от ГПК, ако сделката е била сключена след сключването на договора за заем и може ли да се приеме, че щом продажбата е сключена след сключване на договора за заем е налице даване вместо изпълнение/, поради което и няма как да е налице противоречие с обжалваното решение:

1. В Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, т.19 е прието, че въззивният съд не е контролно-отменителна инстанция, поради което в решението си въззивният съд следва да направи самостоятелни изводи по съществото на спора, без да се съобразява с решаващата дейност на първата инстанция. Приетото в това ТР не касае нито един от посочените от касаторите в изложението им по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК правни въпроси. Независимо от това, липсва противоречие с обжалваното решение, тъй като в мотивите на същото съдът е изложил самостоятелни изводи по съществото на спора и то такива, коренно противоположни на изводите на първоинстанционния съд, като е обсъдил и всички доводи и възражения на страните по този спор.

2. В решение № 453 от 20.06.2003 г. по гр.д.№ 990 от 2002 г. на ВКС, Второ г.о. е прието, че изхождащата от продавачката по договора за покупко-продажба писмена декларация не представлява нито обратен документ, нито начало на писмено доказателство по смисъла на чл.134, ал.2 от ГПК /отм./, но че такова начало на писмено доказателство представлява признанието на купувача по договора, направено пред съда. В настоящия случай няма нито представена декларация на някоя от страните по договора за покупко-продажба, нито направено пред съда признание от купувача по договора за продажба за симулативността на този договор, поради което и съдът в обжалваното решение не се е произнасял и не е имал задължение да се произнесе относно това дали декларацията и признанието представляват обратен документ или начало на писмено доказателство по смисъла на чл.134, ал.2 от ГПК /отм./.

3. В решение № 132 от 15.05.2003 г. по гр.д.№ 43 от 2002 г. на ВКС, Четвърто г.о. е прието, че за доказване симулативността на договор за покупко-продажба и обстоятелството, че с този договор се обезпечава изпълнението на договор за заем, са допустими свидетелски показания, когато купувачът по договора за продажба е признал тези обстоятелства пред орган на предварителното производство. В настоящия случай по делото не са представяни писмени показания на купувача по договора за продажба С. Б., дадени пред разследващите органи, поради което и съдът в обжалваното решение не се е произнасял и не е имал задължение да се произнесе относно това дали такива писмени показания представляват начало на писмено доказателство по смисъла на чл.134, ал.2 от ГПК /отм./, което би могло да обуслови допустимостта на свидетелски показания по делото за симулативността на сделката. В решението е прието още и че привидността обуславя абсолютна симулация на продажбената сделка поради недействителността на прикритото с нея съглашение за обезпечаване на дълга на продавача. В обжалваното решение по същество е прието същото, но с оглед събраните по конкретното дело доказателства съдът е счел, че тъй като не е доказано покупко-продажбата на процесния имот да прикрива съглашение за обезпечаване на дълга на продавачите по договор за заем, то сделката е действителна. Не на последно място, посоченото по-горе решение на ВКС касае случай, при който между страните е бил сключен писмен договор за заем, в т.4 от който изрично е било уговорено, че за обезпечаването на този договор за заем заемателят се задължава да прехвърли на заемодателя процесния имот, докато в настоящия случай такъв договор не е представен, а и липсват доказателства за сключване на такъв договор между продавачите и купувача по договора за продажба.

4. В решение № 606 от 12.07.2000 г. по гр.д.№ 23 от 2000 г. на ВКС, Второ г.о. е прието, че съгласно чл.152 от ЗЗД съглашение, с което се уговаря предварително, че ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще стане собственик на вещта, както и всяко друго съглашение, с което се уговаря предварително начин на удовлетворяване на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, е недействително. Същото е прието по принцип и в обжалваното решение, но с оглед събраните по делото доказателства съдът е приел, че между страните по договора за покупко-продажба не е било сключено съглашение по смисъла на чл.152 от ЗЗД и няма доказателства, че продажбата на апартамента е обезпечение за изпълнението на сключен между страните договор за заем, докато в разглеждания от ВКС по гр.д.№ 23 от 2000 г. такива доказателства са били налице /имало е писмен договор за заем, сключен преди договора за покупко-продажба, в който договор за заем изрично е бил уговорен такъв противен на закона начин за удовлетворяване на кредитора.

5. Решение № 746 от 28.09.2001 г. по гр.д.№ 129 от 2001 г. на ВКС, Второ г.о. също касае случай, при който между страните в писмен договор изрично е бил уговорен противен на закона начин за удовлетворяване на заемодателя, докато по настоящото дело такъв договор липсва.

6. Решение № 399 от 25.05.1994 г. по гр.д.№ 1284 от 1993 г. на ВКС, Второ г.о. касае необходимостта в диспозитива на съдебното решение да бъде посочено кое е третото лице-помагач по делото. В случая това няма отношение към поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК правни въпроси. Още повече, че с решение от 03.10.2012 г. въззивният съд е отстранил допусната от него очевидна фактическа грешна в решението си като е записал, че решението е постановено и при участието на [фирма] като трето лице- помагач на ответниците.

Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по горепосочените два въпроса поради следното: Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.гр.д. № 1 от 2009 г. на ОСТГК на ВКС, произнасянето на ВКС е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, когато по конкретния спор няма приложима правна норма, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато приложимата правна норма е неясна, поради което се налага нейното тълкуване от ВКС, или когато поради промяна в законодателството или в обществените условия се налага да бъде променено едно вече дадено от ВКС тълкуване на дадена правна норма. В конкретният случай по поставените от касаторите правни въпроси има трайна и последователна незадължителна практика на ВКС /например решение № 277 от 13.07.2009 г. по гр. д. № 1107 от 2009 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 144 от 24.04.2009 г. по гр. д. № 4782 от 2008 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 558 от 23.06.2003 г. по гр. д. № 653 от 2002 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 1200 от 02.12.2008 г. по гр. д. № 1520 от 2008 г. на ВКС, ІІ г. о./, както и вече има формирана задължителна практика на ВКС /например решение № 92 от 06.04.2012 г. по гр.д. № 761 от 2011 Г. на ВКС, Трето г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, в което е прието, че ако прехвърлянето на недвижим имот от длъжника на кредитора по договор за заем е извършено след сключване на договора за заем и след настъпване на падежа на задължението и неговото неизпълнение, то прехвърлителната сделка е валидна и не прикрива съглашение по чл.152 от ЗЗД, тъй като съгласието за продажба на имота не предхожда, нито съвпада по време със сключване на договора за заем, а е постигнато след сключване на договора за заем и след настъпването на падежа на задължението и неизпълнението му. Тази прехвърлителна сделка представлява уговорка за даване вместо изпълнение, каквато уговорка е валидна предвид възможността на страните да уговарят изплълнение на нещо различно от първоначално уговореното/. От постановяването на тази задължителна практика не са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, които да налагат промяната на тази съдебна практика.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 от ГПК във връзка с чл.78 от ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 500 лв.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение