Определение № 50120 от 09.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 2237/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ПРИМА – ПРОДУЦЕНТСКА, РЕКЛАМНА, ИНФОРМАЦИОННА И МЕДИЙНА АГЕНЦИЯ АД с ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуални пълномощници, против решение № 362/16.06.2021 г., постановено по в. т. д. № 381/2021 г. по описа на Апелативен съд - София, ТО, 6-ти състав, с което е потвърдено решение № 260023/07.01.2021 г. по т. д. № 2731/2017 г. на Софийски градски съд, ТО, 15 състав, в обжалваните му части - за осъждане на касатора да заплати на СОФИЙСКИ ИМОТИ ЕАД сумата 112 560.76 лв. – част от месечните наемни вноски по договор от 22.10.1999 г., дължими за ползването на 26 бр. рекламно-информационни елементи в периода от 01.10.2014 г. до 30.09.2015 г., на основание чл.232 ал.2 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от 20.09.2017 г. до изплащането на сумата, на основание чл.86 ал.1 ЗЗД, както и сумата 5 574.67 лв. – част от лихвите за забава, изтекли върху главните вземания за месечни наемни вноски в периода от падежа на всяко от вземанията до 16.10.2015 г.; както и за отхвърляне на предявените от касатора срещу СОФИЙСКИ ИМОТИ АД насрещни искове за: заплащане на сумата 165 620 евро – обезщетение за вреди от неизпълнение на задължения на ответника по касация по договора от 22.10.1999 г., представляващи пропуснати ползи в периода от 01.09.2013 г. до 22.10.2015 г. от невъзможността касаторът да получи възнаграждения по договори от 15.03.2005 г. и 02.09.2005 г., сключени с АГЕНЦИЯ ПРИМА АД, на основание чл.79 ал.1 ЗЗД; заплащане на сумата от 15 104 лв. – обезщетение за вреди от неизпълнение на задължения на ответника по касация по договора от 22.20.1999 г., представляващи разноски за обжалване на административни актове, издадени за премахване на рекламно-информационните елементи по договора от 22.10.1999 г., на основание чл.79 ал.1 ЗЗД; и за връщане на сумата от 19 538.55 лв. – платени месечни наемни вноски по договора от 22.10.1999 г. за ползване на пет рекламно-информационни елемента в периода от 01.01.2014 г. до 30.09.2014 г., на основание чл.55 ал.1 ЗЗД. В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно, поради материалноправна и процесуалноправна незаконосъобразност и необоснованост, за което се развиват подробни съображения. Според касатора, апелативният съд неправилно е приложил постановките на ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк.д.№ 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, като не е допуснал събиране на своевременно поискани доказателства във връзка със заявените правоотлагащи възражения на ответника; неправилно е определил обхвата на силата на пресъдено нещо на решението по частичния иск, предмет на т.д.№ 6582/2015 г. на СГС, ТО, 8 състав, като е включил в нея и предявените насрещни искове. Твърди се, че направеното от него възражение за неизпълнен договор е правоотлагащо по своя характер и противно на приетото от въззивния съд не следва да се преклудира от положително решение по частичен иск, поради което съдът незаконосъобразно – в нарушение на чл.266 ал.2 и ал.3 ГПК, е препятствал неговото доказване. Моли се атакуваното решение да бъде отменено и делото да се върне за ново разглеждане на друг състав на Софийския апелативен съд за събиране на поисканите от страната доказателства. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване са поставени следните въпроси, като разрешени в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, а именно: 1/ Формираната сила на пресъдено нещо на решението по частичен иск преклудира ли възраженията на ответника срещу съществуването на спорното право, претендирано в пълния му размер в отделно производство. По този въпрос се твърди противоречие с ТР № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 183/2019 г. по гр.д.№ 61088/2016 г. на ІІІ г.о., като според посочените актове с положителното решение по частичния иск се формира СПН относно основанието на вземането и квалификацията му, както и че се преклудират правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника, но не и правопогасяващите и правоотлагащите такива. 2/ Формираната сила на пресъдено нещо по частичен иск преклудира ли възражение срещу правопораждащ факт, относим към възникването на признатото с влязло в сила решение по частичен иск право, съответно ползват ли се със СПН съдебно установените в производството по частичен иск правопораждащи факти, относими към възникването на спорното право. Твърди се, че по въпроса въззивното решение противоречи на решение № 89 от 11.07.2011 г. по гр.д.№ 716/2010 г. на І т.о. 3/ Длъжен ли е въззивният съд на основание чл.266 ал.2 ГПК да допусне събирането на поисканите с въззивната жалба относими доказателства, които не са били събрани пред първата инстанция, въпреки положените от страната усилия. Поддържа се, че този въпрос е разрешен в противоречие с цитираните от касатора - решение № 9/26.02.2019 г. по гр.д.№ 1449/2018 г. на ІІ г.о., решение № 186/23.01.2019 г. по гр.д.№ 1149/2018 г. на І г.о., решение № 137/09.07.2019 г. по гр.д.№ 3037/2018 г. на ІІІ г.о. и др. 4/ Преклудират ли се заявените в насрещната искова молба основания на претенцията от СПН на предходно влязло в сила решение по уважен частичен иск и следва ли да бъдат допуснати своевременно заявените от страната доказателствени искания във връзка с установяване на наведените в насрещната искова молба фактически твърдения. По въпроса се сочи противоречие с решение № 472 от 12.01.2012 г. на ІV г.о. на ВКС по гр.д.№ 1712/2010 г. Ответникът по касационната жалба СОФИЙСКИ ИМОТИ ЕАД, чрез процесуален пълномощник, с писмен отговор в срока по чл.287 ГПК изразява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липса на противоречие със задължителната практика на ВКС, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид доводите на страните и материалите по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в законоустановения срок по чл.283 ГПК, против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. За да достигне до обжалвания краен резултат, съставът на въззивния съд е приел следното: Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на „Софийски имоти“ ЕАД, с която срещу „Прима - Продуцентска, рекламна, информационна и медийна агенция“ АД при условията на обективно кумулативно съединяване са предявени: 1) осъдителен иск с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД за сумата 112 560,76 лв. – месечни наемни вноски, дължими по договор от 22.10.1999 г. за ползването на 26 броя рекламно-информационни елементи в периода от 01.10.2014 г. до 30.09.2015 г.; 2) осъдителен иск с правно основание чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за сумата 5 574,67 лв. – лихви за забава, изтекли върху главните вземания в периода от падежа на всяко от вземанията до 16.10.2015 г. Исковете са били предявени като частични за суми, представляващи разликата между общите твърдяни от ищеца размери на вземанията и размерите, за които са предявени частични искове по т.д. № 6582/2015 г. на СГС, ТО, VІ-8 с-в. Ответникът в срока за отговор на исковата молба е оспорил исковете с възражения за неизпълнен договор, мотивирани с твърдения, че в периода, за който претендира плащане на наемни вноски, ищецът не е осигурил спокойното и несмущавано ползване на наетите рекламно-информационни елементи, като е допуснал демонтирането им по нареждане на органи на Столична община - едноличен собственик на капитала на ищцовото дружество. За обезщетение на вредите от неизпълнението на посочените задължения на ищеца с насрещна искова молба е предявил следните обективно кумулативно съединени искове: 1) с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за сумата 165 620 евро – обезщетение за вреди на „Прима - Продуцентска, рекламна, информационна и медийна агенция“ АД, представляващи пропуснати ползи в периода от 01.09.2013 г. до 2.10.2015 г. от невъзможността да получи възнаграждения по договори от 15.03.2005 г. и 02.09.2005 г., сключени с „Агенция Прима“ АД, за експлоатация на процесните рекламно-информационни елементи; 2) с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за сумата 15 104 лв. – обезщетение за вреди на „Прима – Процудентска, рекламна, информационна и медийна агенция“ АД, представляващи разноски, направени за обжалване на административни актове, издадени за премахване на процесните рекламно-информационни елементи, както и 3) иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата 19 538,55 лв. – част от платените от „Прима - Продуцентска, рекламна, информационна и медийна агенция“ АД месечни наемни вноски по договора от 22.10.1999 г. за периода от 01.01.2014 г. до 30.09.2014 г., които подлежат на връщане от „Софийски имоти“ ЕАД, тъй като пет от процесните рекламно-информационни елементи не са ползвани в посочения период. От фактическа страна въззивният съд е намерил за установено следното: Между страните не се спори, че на 22.10.1999 г. е сключен договор за съвместно изграждане и експлоатация на система от рекламно-информационни елементи, по силата на който за ответника е възникнало задължение да изработи и предаде на ищеца 26 броя специализирани съоръжения - рекламно-информационни елементи, след което същите по силата на чл.3 т.2 и чл.4 от договора да бъдат преотдадени „за оперативно управление“ на ответника, срещу което последният се е задължил да заплаща постоянна месечна парична сума (първоначално уговорена в размер на 150 щатски долара, а с допълнително споразумение от 18.09.2009 г. - окончателно определена на сумата от 205 евро без ДДС). Съгласно т.4 от допълнителното споразумение, цената за отстъпеното оперативно управление се актуализира всяка календарна година, с официалния индекс на инфлацията по данни на НСИ. По силата на § 3 от договора под „оперативно управление“ по смисъла на чл.3 от договора страните са определили, че се разбира извършването от свое име на всички фактически и/или правни действия, свързани с изграждането, както и всички правни и/или фактически действия, свързани с използването на свой търговски риск на изградените рекламно-информационни елементи, предмет на договора. По силата чл.9 от договора страните са приели да се счита, че ищецът е собственик на всяко от изградените от ответника рекламно-информационни съоръжения, а съгласно § 1 ответникът се счита за държател на съоръженията за срока на договора. В чл.4 т.2 е уговорено задължение на ищеца да не пречи на ответника за използването на съоръженията. Между страните не се спори, а и от представените по делото писмени доказателства - Аналитични справки и Споразумения, се установява, че за периода от сключването на договора от 22.10.1999 г. до 2006 г. ответникът е изградил общо 26 броя рекламно-информационни елементи, които са преминали в собственост на „Софийски имоти“ АД, след което са отдадени от него за „оперативно управление“ на ответника, съобразно предвиденото в договора предназначение. Срокът на договора първоначално е бил 10-годишен, като със Споразумение от 28.05.2007 г. страните са приели срокът на договора автоматично да се подновява за още три години при липса на изрично отправено писмено предизвестие от която и да е от страните в шестмесечен срок преди изтичането на договора. В посочения срок и преди изтичането на съответния 3-годишен срок на договора, т.е до 22.10.2015 г., от страна на „Софийски имоти“ ЕАД с писмо № СИ-03-036/19.01.2015 г. е било отправено предизвестие до ответника за прекратяване на договора, считано от 22.10.2015 г., като предизвестието е било получено от последния на 21.01.2015 г. С решение от 08.08.2016 г. по т.д. № 6582/2015 г. на СГС, ТО, VІ-8 с-в, влязло в сила на 28.05.2018 г., са уважени изцяло предявените от „Софийски имоти“ ЕАД срещу „Прима - Продуцентска, рекламна, информационна и медийна агенция“ АД предходни частични осъдителни искове с предмет вземанията за вноски по процесния договор, дължими за процесния период от 01.10.2014 г. до 30.09.2015 г., както и вземанията за лихви за забава върху главните вземания, дължими за периода до 16.10.2015 г., за чийто остатък са предявени последващите частични искове на „Софийски имоти“ ЕАД по настоящото дело, съответно в размер на 50 000 лв. – главница и 2 475,78 лв. – лихви за забава, изтекли върху месечните наемни вноски от падежа на всяка от тях до 16.10.2015 г. Съдът е обсъдил подробно приетата и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза относно дължимата наемна цена за ползването на рекламно-информационните съоръжения /РИЕ/ в процесния период, като е установил, че общата наемна цена с ДДС за 26 броя РИЕ за периода от октомври 2014 г. до септември 2015 г. възлиза на 164 239,02 лева, съответно остатъкът от вземанията с ДДС по процесния договор, след приспадане на присъдените суми за месечни наемни вноски съгласно решение № 1416/08.08.2016 г. по т.д.№ 6582/2015 г. на СГС, ТО, 8 с-в за времето от 01.10.2014 г. до 30.09.2015 г. е в размер на 114 239,02 лева, а остатъкът от вземането за законна лихва върху месечните наемни вноски за периода от 01.10.2014 г. до 30.09.2015 г., изчислена до 16.10.2015 г. – в размер на 5 626,25 лева. От правна страна въззивният съд е посочил, че споделя изцяло мотивите на обжалваното първоинстанционно решение, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. В допълнение, съгласно изискването на чл.269 ГПК съдът е изложил и следните съображения: Договорът за наем в конкретния случай съдържа следните основни елементи - задължение за „Софийски имоти“ ЕАД да предостави за временно ползване изградените рекламационни елементи, в което и с оглед предмета и характера на дължимата престация безспорно е включено и задължението му да осигури на наемателя спокойно и несмущавано използване на наетите движими вещи, срещу което „Прима“ се е задължила да заплаща уговорената наемна цена за всяко предоставено за възмездно ползване рекламно съоръжение. С предходното влязло в сила решение по т.д. № 6582/2015 г. на СГС, ТО, VІ-8 с-в са уважени изцяло предявените от „Софийски имоти“ ЕАД срещу „Прима - Продуцентска, рекламна, информационна и медийна агенция“ АД частични осъдителни искове с предмет вземанията за вноски по същия договор и за същия период, като в това производство ответникът не е правил възражения за неточно изпълнение на задълженията на наемодателя, вкл. и такива, че наемодателят не е осигурявал спокойното и безпрепятствено ползване на вещите, предмет на договора. Такива правоизключващи възражения са направени за пръв път едва с отговора на исковата молба по настоящото дело. Съгласно приетото в т.2 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, силата на пресъдено нещо на решението в производството по уважен частичен иск се разпростира и върху установените от съда в това производство правопораждащи факти, относими към възникване на спорното право. Формираната СПН на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, поради което съдът, разглеждащ претенцията за останалата част от вземането, не може да се произнася по такива възражения. След като с влязло в сила решение, с което е уважен предявеният частичен иск, са установени фактите, релевантни за съществуването на претендираното субективно материално право, то позоваването в последващ процес по иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото правоотношение, на факти, осуетяващи възникването на субективното материално право или опорочаващи правопораждащите правоотношението факти и водещи до унищожаването му, е преклудирано. В контекста на горното не се считат за преклудирани единствено правопогасяващите възражения на ответника за останалата част от вземането, тъй като е допустимо за разликата, която не е била предмет на първоначалния частичен иск, вземането да е погасено чрез плащане, прихващане, давност или по друг допустим начин, както и за правоотлагащите възражения, тъй като е възможно за разликата да се твърдят факти, които да отлагат нейната изискуемост. С оглед горното, съдът е приел, че силата на пресъдено нещо на съдебното решение, с което е бил уважен предявеният като частичен иск по чл. 232 от ЗЗД за същия период от време, се разпростира върху: Наличие на валидно възникнали наемни правоотношения между страните по договора от 22.10.1999 г., по силата на които ищецът се е задължил да предостави на ответника ползването на процесните 26 броя рекламно-информационни елементи; изпълнение на задълженията на ищеца за осигуряване на ползването на рекламно-информационните елементи от ответника в периода от 01.10.2014 г. до 30.09.2015 г., вкл. и едно от основните произтичащи от чл.228 ЗЗД задължения на наемодателя да осигури на наемателя спокойно и безпрепятствено ползване на наетите вещи, и забава на ответника за изпълнение на задълженията му за плащане на вноските за ползване на елементите в посочения период, която е продължила до 16.10.2015 г. Следователно очертаните обективни предели на силата на пресъдено нещо на решението по т.д. № 6582/2015 г. на СГС, ТО, VІ-8 с-в предпоставят, че възраженията на ответника за неизпълнение на задълженията на ищеца да осигури ползването на процесните 26 броя рекламно-информационни елементи в процесния период от 01.10.2014 г. до 30.09.2015 г. са преклудирани с влизането в сила на решението по частичния иск и е недопустимо да бъдат разглеждани по същество в последващ процес между страните. Предвид горните съображения съдът е приел, че предметът на настоящия правен спор е ограничен единствено до установяване размера на останалата част от предявения частичен иск, като е недопустимо да бъдат разглеждани правоизключващите по своя характер възражения на ответника, които са могли да бъдат сторени и разгледани в производството по предходния частичен иск. По тази причина въззивният съд е заключил, че първоинстанционният съд правилно е отказал събирането на поисканите от въззивника писмени и гласни доказателства за установяването на твърдяното от него неточно изпълнение. Същевременно силата на пресъдено нещо на решението по т.д.№ 6582/2015 г. на СГС, ТО, 8 с-в обхваща както спорния предмет на исковите претенции на „Софийски имоти“ ЕАД, така и този по насрещните искове на „Прима“, тъй като те произтичат от едни и същи правопораждащи факти - наличие на неточно изпълнение на задължението на наемодателя да осигури спокойно и безпрепятствено ползване на наетите вещи, вследствие на което наемателят е претърпял претендираните от него вреди – претърпени загуби и пропуснати ползи вследствие неизпълнението на това иначе съществено и главно задължение на наемодателя по договора за наем. Поради това съдът, разглеждащ насрещния иск, е длъжен да откаже всякакво преразглеждане и пререшаване на въпроса, разрешен със СПН, тъй като той обуславя отговора на въпроса, който е предмет и на частичния иск - налице ли е или не изпълнение на задължението на наемодателя по договора за наем, от което неизпълнение да са произтекли вредите, предмет на насрещния иск. В случая, както е видно от изложеното в отговора на исковата молба и изложеното в обстоятелствената част на насрещната искова молба, доводите на въззивника се основават изцяло на твърдения за неизпълнение на договора от страна на „Софийски имоти“ ЕАД в процесния период, които възражения се явяват преклудирани от силата на пресъдено нещо по частичния иск. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, по следните съображения: Съгласно задължителните указания на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос в хипотезата на чл.280 ал.1 ГПК, по който може да се допусне касационно обжалване, следва да бъде ясно формулиран и да има значение за изхода по делото – да е включен в предмета на спора и да е обусловил решаващата правна воля на съда, както и да касае тълкуването и приложението на общовалидна правна норма, а не обосноваността и правилността на конкретния съдебен акт, с оглед фактите по делото. При наличието на правен въпрос, отговарящ на горните общи изисквания, подлежат на изследване допълнителните предпоставки за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК, които следва да бъдат съответно доказани. Първите два процесуалноправени въпроса от изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК удовлетворяват общия селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК, но не са разрешени в противоречие с посочената от касатора задължителна практика. При постановяване на въззивното решение съдът коректно е цитирал и приложил Тълкувателно решение № 3/2016 г. от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС. Всъщност касаторът оспорва дадената правна квалификация на защитните му възражения, представляващи и част от основанията на насрещната искова молба, като твърди, че същите са правоотлагащи (съгласно чл.90 ЗЗД), а не правоизключващи, както е приел съдът. Горното е изцяло относимо към извършената от съда преценка по същество, т.е. към правилността на обжалвания съдебен акт, поради което е извън предметния обхват на производството по чл.288 ГПК, съответно няма отношение към поставените правни въпроси относно обхвата на СПН, формирана по уважен частичен иск, съобразно задължителните указания на цитираното по-горе тълкувателно решение. Изцяло свързан с правилността на обжалваното решение е и формулираният от касатора четвърти въпрос - преклудират ли се заявените в насрещната искова молба основания на претенцията от СПН на предходно влязло в сила решение по уважен частичен иск и следва ли да бъдат допуснати своевременно заявените от страната доказателствени искания във връзка с установяване на наведените в насрещната искова молба фактически твърдения. Третият процесуалноправен въпрос за задълженията на въззивния съд по чл.266 ГПК, в случая – в хипотезата на ал.3, е обусловил правната воля на съда, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС по приложението на посочената правна норма, доколкото събирането на ангажираните от ответника доказателства не би се отразило върху резултата от правния спор. Доказателствените искания на касатора са свързани с установяване факта на демонтирането, въз основа на заповеди за налагане на принудителни административни мерки по ЗУТ от страна на Столична община, на всички РИЕ, предмет на договора. Освен приетото от въззивния съд по този въпрос следва да се посочи, че съгласно договора, РИЕ е следвало да бъдат поставени в имоти на „Софийски имоти“ ЕАД, а не в имоти – публична собственост, като ответникът е този, който е отговарял за разполагането, демонтирането и преместването на РИЕ, при спазване на законовите изисквания. Следователно, конкретното разположение при ползването на същите не е елемент от договора за наем, респективно и демонтирането на поставените рекламно-информационни съоръжения по нареждане на общинските власти не може да представлява неизпълнение на договора от страна на ищеца. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение намира, че не се установява приложното поле на касационното обжалване, поради което и