Определение № 2658 от 27.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3524/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение от 17.05.2024 г. по в. гр. д. № 8351/2024 г. на Софийски градски съд е отменено решението от 14.05.2020 г. по гр. д. № 56411/2014 г. на СРС, 31 с-в, и вместо него е постановено друго, с което е уважен предявеният от Г. А. Т. Г. и Т. И. Г. срещу „Палено“ ЕООД положителен установителен иск за собственост върху ПИ с идентификатор * по КККР на [населено място], (бивш имот с план. N *, кв. *, кадастрален лист *), съставляващ реална част от УПИ *, * от кв. ***, м. „Ц.“ по регулационен план на [населено място], одобрен със заповед РД-50-1168/13.12.1995 г.

Решението е постановено при участие в производството на трети лица-помагачи – на ищците: Столична община, и на ответниците: ДЗИ-„Животозастраховане“ ЕАД.

Въззивният съд е приел, че главните страни са частни правоприемници на третите лица помагачи и затова основният спор по делото се свежда до това на кое от двете трети лица-помагачи е принадлежал спорният имот към деня на придобиването му от ищците с договор от 2004 г., сключен със Столична община.

Прието е, че както главните страни, така и третите лица-помагачи основават правата си на акт за завземане на имот за държавен с пореден номер 637/07.08.1950 г. В този акт като бивш собственик на имота е посочен „Държавен застрахователен институт“. Със същия акт на основание ПМС 2187/27.08.1950 г. имотът е иззет и е предоставен за стопанисване и управление на ССП „Софжилфонд“, поделение на СГНС, чийто правоприемник е Столична Община. След датата на този акт няма данни и твърдения имотът да е изземван от СГНС и да е предоставян на друго държавно ведомство или предприятие за стопанисване и управление. Напротив от представените от Столична община договори за наем и настанителни заповеди за трети за делото лица, както и от представената от ищцата кореспонденция с общината по освобождаване на имота се установява, че имотът и намиращите се в него сгради (впоследствие съборени) е бил отдаван от общината на наематели за жилищни нужди до средата на 2005 г.

Прието е, че ДЗИ „Животозастраховане“ АД е правоприемник на „Държавния застрахователен институт-ДЗИ“ ЕАД, което е правоприемник на основание Разпореждане на Министерски съвет 95/24.10.1997 г. на бившия Държавен застрахователен институт.

От представения нотариален акт от 1942 г. се установява, че имотът е бил собственост на съществуваща тогава застрахователна компания Народно-осигурително дружество „Балкан-Живот“, придобит на публична продан.

Прието е, че Държавен застрахователен институт /ДЗИ/ е създаден през 1946 г. с влизане в сила на ЗДЗИ (ДВ, бр. 143 от 27.06.1946 г., отменен през 1952 г.), с което имотът, предмет на спора, е станал собственост на държавата, тъй като с чл.6 от този нормативен акт е извършено одържавяване на имота от неговия собственик-посоченото народно осигурително дружество.

Прието е, че ДЗИ има белезите на държавно юридическо лице. Той е създаден със закон, в който е определено, че застраховането е монопол на държавата. Същият закон определя организационната му структура, управление и дейност, както и неговото имущество. Процесният имот е част от средствата, предоставени от държавата, направо с нормативния акт, с който е създадено и юридическото лице с посочения предмет на действие. Съгласно този закон то не може да извършва с имотите други действия, освен на управление и стопанисване – чл.5 от ЗДЗИ от 1946 г.

Със Закона за самоиздръжката на държавните и държавно-автономните стопански предприятия (ДВ, бр. 131 от 1946 г.) държавата предоставя в разпореждане на всяко предприятие имущество, с което то до деня на обособяването му на началата на самоиздръжка е работило и което имущество съставлява неговия капитал – чл.6. От анализа на този текст следва, че средствата на предприятието, с които то осъществява своята дейност, са държавна собственост; те се считат като предоставени му от държавата. Още повече, че съгласно самия ЗДЗИ неговия бюджет се утвърждава от Министерски съвет, т.е. средства са държавни.

Прието е, че Конституцията от 1947 г. установява единството на фонда на държавната собственост, като премахва и разликата между общинската и държавната собственост.

В ЗДИ (ДВ, бр. 300/1948 г.) е изяснено, че държавните имоти се управляват и стопанисват от министерства или подведомствени им учреждения и предприятия, на които са предадени, или от народните съвети.

Направен е извод, че с ПМС 2187 от 27.07.1950 г. държавата (въз основа на което е съставен акт 637 за завземане на имота), като собственик на имуществото, се е разпоредила за какви нужди да бъде използвано то и от кои държавни юридически лица да се стопанисва и управлява, като го е иззела от ДЗИ и го е предоставила на СГНС. С това постановление не е било извършено отчуждаване или одържавяване от ДЗИ и неговият правоприемник не може да се позовава на реституционните закони. Държавата първоначално, след одържавяване на спорния имот през 1946 г. по силата на ЗДЗИ от 1946 г., е упражнявала правото си на собственост чрез ДЗИ, а от 1950 г. - чрез СГНС – в този смисъл решение № 294 от 15.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 33/2009 г., IV г. о.

Съдът се е позовал на режима на държавната социалистическа собственост, регламентиран в Конституцията от 1971 г. и в Закона за собствеността в първоначалната му редакция. Посочено е, че съгласно чл.7 ЗС държавата предоставя на държавните учреждения и предприятия стопанисването на общонародните имоти съгласно законите, плана и предназначението им.

Прието е, че с действащата Конституция собствеността на държавата и общините отново е разделена на публична и частна, като реално разделяне е извършено с измененията в закона за собствеността, направени с § 6 и § 7 от ПР на ЗМСМА, като със Закона за държавната собственост и Закона за общинската собственост през 1996 г. е извършено разделянето на собствеността на държавата и общините на публична и частна.

Прието е, че по делото няма доказателства след 1950 г. процесният имот да е бил иззет от СГНС и предаден на бившия ДЗИ по надлежния нормативен ред, съответно не е бил включен в неговите активи към момента на преобразуване му в ДЗИ-ЕАД и не е станал част от капитала на ДЗИ АД.

Направен е извод, че имотът е останал държавен, а след приемане на Закона за държавната собственост е придобил статут на частна държавна собственост, защото не е между обектите, посочени в чл. 2, ал. 2 от ЗДС. Този статут на имота се е запазил до 1999 г, когато е приет § 42 от ПЗР ЗИДЗОбС /ДВ бр. 96/1999/. По силата на цитираната императивна разпоредба преминават в собственост на общината застроените и незастроените парцели и имоти - частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на този закон подробни градоустройствени планове.

Прието е, че според експертизите и писмените доказателства по делото имотът е отреден за жилищно строителство по плана от 1995 г. До 2005 г. безспорно е бил застроен с двуетажна масивна жилищна сграда. И двете СТЕ са проследили регулационния статут на имота още от 1929 г., когато е първият план за района, и са установили, че няма промени, освен в номерацията на имота. СТЕ във въззивното производство изрично посочва, че имотните и регулационните граници на имотите (пл. *-процесен и пл. *- съседния, бивши № * и № * по плана от 1929 г.) съвпадат от 1929 г. и при обединяването на двата имота в общо УПИ *, * с план от 1994 г. Регулацията е приложена, не е имало основания за обезщетяване, като разликите в площта са няколко квадратни метра и са в рамките на допустимата грешка от страната на улицата. Според вещото лице още от първия план през 1929 г. е налице съвпадане на имотни и регулационни линии и регулацията е приложена. Въз основа на тези данни съдът е приел, че между общината и собствениците на съседния бивш имот пл. * е възникнала съсобственост по регулация върху УПИ *, ***.

Прието е, че според нотариален акт за дарение от 07.08.1995 г. ищцата е станала собственик на 1/3 от бивш имот пл. *** (който преди това е бил с пл. номер 4). Доводите на ответника, че нотариалният акт не бил вписан, не влияят върху неговата действителност и върху вещно-прехвърлителния ефект на договора, обективиран в него. Вписването в имотния регистър на акта за придобиване на недвижим имот не е елемент от фактическия състав на придобиването на вещното право /с изключение на вписването на ипотеката съгласно чл. 166 ЗЗД /. Поради това придобилият имот на валидно правно основание от действителния собственик става собственик на имота, дори и да не е вписал акта си. Вписването има значение за правата на приобритателя само в конкуренция с друг приобритател, придобил по сделка със същия прехвърлител и в този случай поредността на вписванията е от значение. Тази хипотеза в случая не е налице.

Прието е, че ликвидацията на съсобствеността между ищцата и общината е извършена на основание чл.35, ал.5 и чл.36 ЗОС в приложимата редакция, действала до изменението ДВ бр. 101/2004 г. Предвид получената по дарение 1/3 ид. част от имот пл. *, включен в съсобствения УПИ, то ищцата Г. е имала качеството на съсобственик в УПИ *, *** и не е имало нормативна пречка частта на общината да й бъде продадена без търг. Към датата на сключване на договора за продажба между общината и ищцата и доколкото тя е била в брак с другия ищец, то ищците са придобили валидно и от собственик и самите те са станали собственици в режим СИО на процесния имот. Неправилно имотът е бил актуван като частна държавна собственост и нотариалният акт на ответника не е породил права за него, тъй като прехвърлителят не е бил собственик.

Прието е за неоснователно възражението на ответника „Палено“ ЕООД, че е придобил собствеността на имота с кратката придобивна давност. Стопанисването и управлението на имота от Столична община е поне до средата на 2005 г., което се доказва и от представените акт за завземане на имота и протокол-опис към него; договори за наем и настанителни заповеди и кореспонденцията между общината и ищцата. Затова няма как „ДЗИ“ АД да е владяло имота преди закупуването му от ответника през м. 12. 2007 г. С оглед на посочените доказателства съдът не е кредитирал представено конструктивно становище във връзка с твърдението на ответника, че то е изготвено по възлагане от ДЗИ за ажурна ограда на имота. Становището няма достоверна дата, за което има изрично възражение от ищците. В него има описана трасировъчна скица, но такава няма представена по делото. Изложеното изключва възможността за присъединяване на владение и ответникът може да упражнява владение в хипотеза на чл.79, ал.1 ЗС най-рано от 20.12.2007 г., от която датата е неговият нотариален акт за покупка, а с оглед датата на исковата молба от 17.10.2014 г. не са изтекли 10 години от 20.12.2007 г., тъй като с иска давността е спряна и не тече до приключване на делото. Не е доказано и придобиването на фактическата власт върху имота и нейното упражняване спокойно и явно в продължение на 5 г. по смисъла на чл.79, ал.2 ЗС. Относимият период тук е 20.12.2007 г. - 20.12.2012 г. Ответникът е твърдял с отговора на исковата молба, че е поставил ограда 2008 г., м. март; че е ползвал терена за паркинг; че е премахнал в началото на 2008 г. сградите; че е сключил договор за посредничество за продажба. Плащал данък по ЗМДТ. За доказване на твърденията си ответникът е представил; фактура с касов бон за закупуване на мрежа и тръби, договор за посредничество при продажба и приемо-предавателен протокол към него, сключени с трето за спора лице „Сердика пропъртис консулт“ ЕООД, платежни нареждания за данък по ЗМДТ и удостоверения относно премахване на сгради, изслушани са и свидетели. Показанията на свидетеля Б. С. са неотносими за релевантния за кратката давност период-касаят период от м. 10. 2014 г. Действията, които твърди лично да е извършвал в имота, са от м. 10. 2014 г. Същият работи от 2010 г. при ответника, а заявява, че от октомври 2014 г. е получил нареждане да наглежда имота. После заявява, че и преди това бил виждал коли на ответника в имота, но при отговорите на въпросите на ищцовия представител е заявил, че е чувал от негови колеги, че автомобилите са на ответника, но не знае откъде те са разбрали, че колите са на ответника. Не става ясно и по какъв повод твърди да е виждал в имота и служители на ответника преди 2014 г., след като сам сочи, че му е поставена задача, свързана с имота, от октомври 2014 г., още повече, че твърди, че не познава тези лица и не е ясно как знае тогава, че са служители на „Палено“ АД. От друга страна свидетелят сочи да е служител на „Сердика пропъртис консулт“ ЕООД, с което имало и договор за наем на имота, като от публично известните вписвания в търговския регистър се установява, че това дружество (понастоящем заличено 2022 г.) и ответното по делото дружество „Палено“ ЕООД в релевантния период (и до 2022 г.) са имали един и същи действителен собственик-физическо лице (В. О. К.-С.) и с оглед и на чл.172 ГПК показанията на свидетеля не са кредитирани от СГС. От приетата комбинирана скица от ГИС –София, изготвена по сателитна снимка, се установява, че към 11.07.2007 г. сгради в имота няма. Това изключва твърденията на ответника, че през 2008 г. съборил сградите, поради което съдът не е кредитирал и издаваните на ответника удостоверения през 2008 г. за събаряне на сградите, съответно кредитирал е като верни само удостоверенията, издадени на ищцата за същото обстоятелство. Доказателства за поставяне на ограда през 2008 г. от ответника също няма. Фактурата и касовия бон не доказват заграждане на процесния имот. Свидетелите В. С. и Д. Д. сочат, че ограда била поставена от лицето Г. М. -служител на „Сердика пропъртис консулт“ ЕООД, което е свързано лице с ответника по смисъла на ТЗ, а самият Г. М., разпитан в ОСЗ на 04.11.2015 г. заявява, че не знае кога е поставена оградата и изрично е отрекъл да е участвал в поставяне на ограда, като предполага, че била поставена от друга дъщерна фирма, както и че не прави разлика между „Палено“ и „Сердика пропъртис“. Свидетелката Д. Д. сочи, че 2008 г. лично се занимавала с процедури по разчистването на имота от сградите, но с оглед на посочената по-горе скица, установяваща, че сгради не е имало още към 11.07.2007 г., въззивният съд не е кредитирал показанията й. Показанията на тези свидетели се опровергават от тези на К. Д., който заявява, че лично е участвал в отсичане на топола в имота и изготвяне на инвестиционни проекти от ищцата, поставяне на порта. Показанията му са подробни и последователни относно описанието на имота във времето и отговарят на описанията по нотариалния акт от 1942 г. и протокол-описа от 1950 г. Наличието на топола в имота се потвърждава и от протокол-описа от 1950 г. и от показанията на св. А., както и на писмото на л. 222, от което се установява, че е извършвана проверка на тополата. Представените от ответника договор за посредничество с дата 28.05.2009 г. и приемо-предавателен протокол към него, и договор за наем от 2014 г. между ответното дружество и „Сердика пропъртис консулт“ ЕООД са без достоверна дата и между свързани лица и съдът ги е приел за непротивопоставими на ищците, т.е. не могат да послужат за извод за владение от ответника в периода 20.12.2007 г. -20.12.2012 г. Плащането на местен данък за един имот не е действие, което да сочи на явно и необезпокоявано владение на имота. Договорите за наем от 2014 г. между ответника и други трети дружества са ирелевантни във връзка с приложението на придобивната давност по изложените по-горе съображения.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от „Палено“ ЕООД.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Какъв е правният статут на ДЗИ, създаден със ЗДЗИ като автономно предприятие и отделна юридическа личност със седалище С.. Представлява ли ДЗИ „държавно-автономно стопанско предприятие по смисъла на Закона за самоиздръжката на държавните и държавно-автономните стопански предприятия;

2. Приложим ли е по отношение на ДЗИ чл.6 от Закона за самоиздръжката на държавните и държавно-автономните стопански предприятия /отм./, при условие, че преди този закон е приет Закон за ДЗИ /отм./, както и при изричната разпоредба на чл.6 ЗДЗИ, съгласно която имуществата на прекратените застрахователни дружества, сдружения, фондове, каси, преминават по право върху ДЗИ.

3. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и да се произнесе по спорния предмет, отговаряйки на всички доводи и възражения на страните.

Ответниците Г. А. Т.-Г. и Т. И. Г. оспорват жалбата. Считат, че не са налице законните изисквания за допускането й до разглеждане по същество от ВКС. Излагат подробни доводи.

Третото лице-помагач Столична община оспорва жалбата.

Третото лице-помагач „ДЗИ Животозастраховане“ ЕАД счита, че жалбата следва да се допусне за разглеждане от ВКС и че тя е основателна.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първите два въпроса не отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, разяснена в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Действително, в мотивите си въззивният съд е обсъдил и двата закона, както и свързания с тях факт, че процесният имот е станал държавна собственост по силата на чл.6 от Закона за Държавния застрахователен институт от 1946 г. /отм./ и се счита за имущество на ДЗИ както по силата на този закон, така и по силата на чл.6 от Закона за самоиздръжката на държавните и държавно автономните стопански предприятия от 1946 г. /отм./. Същевременно решаващият извод на въззивния съд е друг и той е свързан както с характера на държавната собственост след 1944 г., регламентиран в Закона за държавните имоти от 1948 г., Закона за собствеността от 1951 г. в първоначалната му редакция и Конституцията от 1971 г., така и с настъпил през 1950 г. нов факт – промяна на организацията, на която държавата е предоставила стопанисването и управлението на имота – от ДЗИ на ССП „Софжилфонд“. Този факт е настъпил с ПМС 2178/27.07.1950 г. и е отразен в АДС от 07.08.1950 г. и протокол-опис от 23.08.1950 г. за предаване на имота, подписан от представител на ДЗИ като предаваща страна и представител на СГНС като приемаща страна. От този момент ДЗИ е престанало да упражнява правото на стопанисване и управление върху процесния държавен имот и това право е преминало върху СГНС, което го е упражнявало до настъпилите промени в законодателството, довели до обособяването на общинската собственост като самостоятелен вид собственост и включването на този имот в обхвата на общинската собственост по силата на закона. Този процес е проследен от въззивния съд подробно и именно в това се състоят неговите изводи, обусловили крайния резултат. Ето защо първите два въпроса, макар да са свързани с част от мотивите на въззивния съд, не са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не са свързани с мотиви, обусловили крайния резултат, поради което по тях не може да се допусне касационно обжалване.

По въпрос № 3 въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС, т. е. не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Жалбоподателят свързва въпроса със следните оплаквания за необсъдени доказателства, възражения и доводи:

• че праводателите на ищците не фигурират в разписния лист към регулационния план от 1994 г. – там са посочени имената Р. Г., Л. З..Г. и П. Г. С. – нот. акт № 121/1948 г.;

• че по делото не е установено с кой регулационен план за имот пл. № * и № * е отреден общ УПИ;

• че не са обсъдени оспорванията и възраженията срещу акта за общинска собственост и за неспазването на закона при продажбата на имота от СО на Г. Т.;

• че показанията на свидетелите на ищците касаят съседен, а не процесния имот.

Доколкото правоизключващото възражение срещу материалната легитимация на ищците не е въведено в законния срок, въззивният съд не е бил длъжен да се произнася по него. За пълнота на изложението следва да се посочи, че собствеността на праводателите на ищцата върху процесния имот е проверена в нотариалното производство по прехвърлителната сделка, от която тя черпи права – нот. акт № 59 от 07.08.1995 г. на Елена Ангелова, нотариус при СРС. Пред нотариуса е представен както нотариалният акт, легитимиращ прехвърлителите – нот. акт № 121/1948 г., така и декларация за идентичност на имената на П. З.П., а също и удостоверение за раждане на другата прехвърлителка К. Гр.Т.. След като нотариус е проверил правата на прехвърлителите, тези права не могат да бъдат извеждани инцидентно от съда от отбелязвания в разписни листи към различни планове.

В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е обсъдил данните по делото за регулационните планове от 1929 г. и 1994 г., които са идентични, като е приел, че имот пл. № * /процесният/ и имот пл. *- на СО, бивши № * и № * по плана от 1929 г., са обединени в съсобствен парцел с регулационния план от 1994 г., както и че регулацията е приложена, доколкото разликата в площта на двата обединени имота е само няколко квадратни метра и не е имало основание за изплащане на обезщетения за изравняване на частите в съсобствения парцел. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с тези изводи, не означава, че съдът не е обсъдил всички относими доказателства по делото по този въпрос. Противно на виждането на жалбоподателя, между двете технически експертизи няма никакво противоречие по този въпрос. Правилото на § 8, ал.1 ПР на ЗУТ, на което се позовава жалбоподателят, не намира приложение в случая, тъй като няма заварен от ЗУТ неприложен дворищнорегулационен план за изравняване на частите в двата имота, обединени в общ парцел.

Според практиката на ВКС само необсъждането на допустими и относими доказателства от въззивния съд представлява съществено процесуално нарушение, което може да доведе както до допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, така и до отмяна на въззивното решение. Пак според практиката на ВКС актовете за държавна и общинска собственост не създават права – решение № 486 от 20.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1140/2008 г., I г. о., решение № 403 от 25.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 5024/2008 г., решение № 620 от 16.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1675/2008 г., I г. о., решение № 66 от 18.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 493/2011 г., I г. о., решение № 61 от 26.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7685/2013 г., II г. о. и др. В настоящия случай правата на Столична община върху спорния имот, а оттам и на ищците, се извеждат не от съставения акт за общинска собственост, а от други факти, които въззивният съд е проследил подробно – одържавяването на имота по силата на чл.6 ЗДЗИ 1946 г. /отм./, предоставянето му за стопанисване и управление на СГНС – „Софжилфонд“ въз основа на ПМС 2187/27.08.1950 г. и последващата законодателна промяна - § 42 от ПЗР ЗИДЗОбС /ДВ бр. 96/1999/, по силата на която преминават в собственост на общините застроените и незастроените парцели и имоти - частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на този закон подробни градоустройствени планове. Ето защо необсъждането на акта за частна общинска собственост и критиките на жалбоподателя към този акт не може да доведе до допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения въпрос № 3. Освен това – при установена по делото съсобственост между ищцата и общината върху процесния имот, то изводът на въззивния съд, че продажбата на имота е могла да бъде извършена в полза на съсобственика без провеждане на търг, е направен при спазване на изискването за мотивиране на решението в съответствие с доказателствата по делото.

И на последно място – дори да е вярно твърдението на жалбоподателя, че показанията на свидетелите на ищците касаят съседен имот, а не процесния, то въззивният съд в решението си не се е позовал на тези свидетели, затова и необсъждането на възраженията срещу техните показания не представлява такова процесуално нарушение, което да доведе до допускане на касационно обжалване по третия въпрос в изложението към касационната жалба. Съдът се е позовал само на казаното от свидетеля К. Д., че ищцата е премахнала топола в процесния имот, но в съответствие с практиката на ВКС съдът е съпоставил тези показания с описанията по протокол-описа от 1950 г., показанията на св. А., както и с писмото на л. 222, от което се установява наличието на топола в имота, за която ищцата е поискала разрешение от СО за премахването й.

По разноските:

Ответниците Г. А. Т.-Г. и Т. И. Г. претендират разноски за касационното производство, но не представят доказателства, поради което разноски не следва да им бъдат присъждани.

На третото лице-помагач – Столична община, следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение