Определение № 20 от 17.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 2421/2020 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. А. С. срещу решение № 100234/21.08.2020г. по в.т.д. № 151/2020г. на Великотърновски апелативен съд. С него е потвърдено решение №517/27.12.2019г. по гр.д. №856/2018г. на Русенски окръжен съд за отхвърляне на предявения от касационната жалбоподателка против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ иск с правно основание чл.511, ал.3 от КЗ за заплащане на сумата от 60 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на сестра й Д. П. К., настъпила вследствие ПТП на 24.05.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.05.2016г. до окончателното плащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационната жалбоподателка счита за неправилен извода на въззивния съд, че ответникът не е пасивно процесуално легитимиран. В тази връзка поддържа, че НББАЗ не е загубило качеството на представител на „Карпатика Асиг“ за България, поради обстоятелството, че последното е обявено в несъстоятелност. Излага твърдение за нарушение на разпоредбите на чл.511 и чл.624, ал.1 от КЗ. Касационната жалбоподателка изразява несъгласие и с извода на въззивния съд относно липсата на активна процесуална легитимация. В тази връзка поддържа, че съдът не й е дал указания относно доказването на особено силна връзка с починалата й сестра и претърпени особено големи вреди - болки и страдания от смъртта й. Твърди, че мотивите към обжалваното решение са схематични, преповтарящи тези на първоинстанционния съд, като въззивният съд не е формирал собствени изводи във връзка с доводите, наведени във въззивната жалба. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК за достъп до касация. Сочи като обуславящи следните въпроси: 1/ Губи ли представителят на едно търговско дружество своите представителни функции само с факта на обявяването на представлявания търговец в несъстоятелност, след като е представител на застраховател от друга страна – член на ЕС по силата на международно споразумение?; 2/ Несъстоятелният търговец съществуващ търговец ли е и има ли/запазва ли той своята мрежа от клонове и представителства след обявяването му в несъстоятелност или ги изгубва автоматично с този факт при наличието на международно споразумение, по силата на което представителят осъществява функциите си?; 3/ Следва ли съдът да укаже на ищеца, респективно на въззивния жалбоподател в рамките на главното и пълно доказване да докаже онези факти и обстоятелства, от които той ще черпи права и ще бъдат основание за уважаване на исковата му претенция, като допусне и възможност за събиране на доказателства пред въззивната инстанция? Съставлява ли противоречие със задължителната практика на ВКС недаването на такива указания от първата и от въззивната инстанция, респективно процесуален порок ли е това?; 4/ Кои са критериите - обективните критерии, по които една връзка между братя и сестри може да бъде определена като особено близка и кога тя е нормална, както и по кои обективни критерии определяме големи неимуществени вреди – болки и страдания и как определяме малки, и има ли изчерпателност на критериите, предвид чисто субективния характер на всяко едно страдание?; 5/ Правилата на справедливостта имат ли значение за определяне на кръга от активно легитимирани лица или важат само за определяне на размера на обезщетението?; 6/ Кой следва да установи липсата на особена близост и преживяна особена болка и страдание в това производство? Кой следва да установи обстоятелствата, които го освобождават от отговорност и сторено ли е това по делото? Счита, че първите два въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Твърди, че третият въпрос е разрешен в противоречие с Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на четвъртия въпрос счита, че са налице едновременно предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, като се позовава на Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. по тълк.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Поддържа, че петият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По шестия въпрос твърди противоречие с Тълкувателно решение № 1/21.06.2018г. по тълк.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Излага съображения и за наличие на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, поради очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ оспорва жалбата, като твърди липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване, респективно неоснователност на жалбата по същество. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за установено, че смъртта на Д. П. К. е настъпила на 24.05.2016г. в резултат на ПТП, причинено от М. К. С., гражданин на Република Румъния, застраховал своята „Гражданска отговорност“ при „Carpatica Asig” S.A.; както и че „Carpatica Asig” S.A. е обявена в несъстоятелност с Гражданска присъда №132/16.02.2017г. по дело № 3987/85/2015г. на Окръжен съд – Сибиу в Република Румъния. При позоваване на разпоредбата на чл.624, ал.1 от КЗ решаващият състав е посочил, че Гражданска присъда № 132/16.02.2017г. по дело № 3987/85/2015г. на Окръжен съд – Сибиу има действие в Република България от момента, в който има действие в съответната държава – членка. Тълкувайки разпоредбата на чл.630 от КЗ вр. с чл.274 и съображения 117-121 и 125 от Директива 2009/138/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 25.11.2009г. относно започването и упражняването на застрахователна и презастрахователна дейност /Платежоспособност II/, въззивният съд е достигнал до извода, че последиците от производството по несъстоятелност се регламентират от правото на Република Румъния, като следва да се съобрази ефектът на откритото производство по несъстоятелност съобразно обективното право на Република Румъния. С оглед на тези съображения е заключил, че ответникът не е пасивно материално легитимиран да отговаря по предявената претенция, а предвид откритото производство по несъстоятелност на застрахователно дружество „Carpatica Asig” S.A. такъв се явява създаденият отделен Застрахователен гаранционен фонд /FGA/, представляващ схема на застрахователна гаранция, чиято цел е покритие на обезщетения, дължими на кредитори по застраховки, каквото по смисъла на чл.4, ал.1, б. „б“ от румънския Закон 213/2015г. относно Застрахователния гаранционен фонд е и пострадало лице при застраховка „Гражданска отговорност“, което има право да получи обезщетение за претърпени щети/наранявания в резултат на възникнал застрахователен риск, покрит от договора за застраховка „Гражданска отговорност“. В допълнение, е изтъкнал, че нормата на чл.515 от КЗ не предвижда изрична хипотеза, при която бюрото в качеството на компенсационен орган да заплаща застрахователно обезщетение на увредено лице, когато чуждият застраховател е в производство по несъстоятелност. Изтъкнал е още, че дори и разпоредбата на чл.519, ал.1, т.2 от КЗ гарантира вземанията на увредените лица за отговорността, свързана с моторни превозни средства, обичайно намиращи се в Република България, при условията и по реда на кодекса при несъстоятелност на застрахователи, предлагащи задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и/или задължителна застраховка „Злополука“ на пътниците, които са със седалище в Република България или са от трета държава чрез клон, регистриран в Република България. На следващо място, въззивният съд е намерил, че дори НББАЗ да се приеме за пасивно легитимирано по предявения иск, ищцата не е лигитимирана да получи обезщетение. В тази връзка е съобразил задължителните разяснения на Тълкувателно решение № 1/21.06.2018г. по тълк.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, като е отбелязал, че с него не се дава неограничена възможност за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди винаги и на всички близки на починалия, които страдат от смъртта. Изложил е съображения, че смисълът на тълкувателното решение е изрично поставеното в него изискване за изключение, породило връзка, трайна и дълбоко емоционална, отличаваща се от обичайните. С оглед на това е изтъкнал, че ищецът следва да установи, че на практика е бил най – близкият човек на починалия, поради което е и справедливо да бъде обезщетен вместо или заедно с лицата от най – тесния родствен кръг. Решаващият състав е взел предвид възрастта на ищцата и тази на починалата към момента на деянието, както и е съобразил при условията на чл.172 от ГПК свидетелските показания на Н. Ж. /сестра на ищцата и на починалата/ и на А. Г. /дъщеря на загиналата/, вследствие на което е намерил за безспорно установено, че М. А. С. и Д. П. К. са поддържали близки и топли отношения, характеризиращи се с обичайната за тази връзка взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Приел е, че това общуване и съвместно съжителство в детството не представляват за ищцата такава трайна и извънредна емоционална връзка, която да покрива предвиденото в Тълкувателното решение изключение. Изтъкнал е, че при наличие на живи родители, с всеки от които ищцата е в отлични отношения, и съпруг, не може да се приеме, че най – близкият й човек е била сестра й, нито че починалата е нямала други близки, които да я обичат и да се грижат за нея. Изложил е съображения, че обстоятелството, че ищцата и починалата в миналото са обитавали едно общо домакинство, отраснали са заедно, грижели са се една за друга, прекарвали са много време заедно, което продължило и впоследствие, илюстрира положителна емоционална връзка, обич и привързаност, но не и отношения, заместващи отношенията на ищцата с най – близките от тесния семеен кръг – съпруг, деца, родители. Въз основа на тези съображения апелативният съд е приел, че М. А. С. не е доказала материалноправната си легитимация по спора, поради което принципът на справедливостта не налага включването й в кръга на най – близките лица, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сестра й. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първите два формулирани от касаторката въпроса не отговарят на общия селективен критерий по чл.280, ал.1 от ГПК. Същите не съответстват на решаващите изводи на въззивния съд и поради това не са обуславящи за изхода на делото. Въззивният съд не е изразил становище дали представителят губи представителните си функции поради обявяването на представлявания в несъстоятелност, както и дали несъстоятелният търговец е действащ търговец, който запазва своята мрежа от клонове и представителства след обявяването му в несъстоятелност. Съдът е изградил решаващия си извод за липса на пасивна материалноправна легитимация на ответника с оглед наличието на открито производство по несъстоятелност на застрахователя на виновния водач, който е дружество, установено в друга държава членка. Дори и да е неправилна извършената от въззивния съд съпоставка между нормите на Кодекса за застраховането и Директива 2009/138/ЕО, не само тя е обусловила извода за неоснователност на предявените искове. Като основен аргумент за отхвърлянето на исковете, апелативният съд е посочил липсата на доказана от ищцата особена близка връзка с починалата сестра, породила значителни душевни болки и страдания, извън традиционно присъщите за тази родствена връзка. Третият поставен въпрос е обусловен от твърдението на касаторката, че въззивният съд не й е дал указания и възможност да докаже особено близката връзка, съществувала с починалата. Съгласно задължителните разяснения в т.2 на ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. ОСГТК на ВКС въззивният съд не следи служебно за допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба или отговорът към нея съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по чл.146 от ГПК, тъй като характерът на въззивното производство изключва повтаряне на действията, дължими от първата инстанция, а дължи даване на указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства. В случая във въззивната жалба не се съдържат оплаквания за процесуални нарушения във връзка с доклада, а за необоснованост на изводите, направени от съда въз основа на събраните доказателства и за неправилно приложение на материалния закон. В подадената от нея въззивна жалба касационната жалбоподателка не е изложила оплаквания, че са налице допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, вследствие на които е била лишена от възможността да ангажира доказателства в подкрепа на тезата си. Въведени са доводи, че съдът не е кредитирал многобройните доказателства в подкрепа на претенцията й, а необосновано я е възприел за неоснователна. По тези съображения формулираният въпрос не може да се определи като правен въпрос от значение за изхода на делото. По същите съображения не отговаря на общия критерий за достъп до касация и четвъртият въпрос, доколкото прилагането на критериите се извършва от съда във всеки отделен случай с оглед събраните по делото доказателства. Следователно поставеният въпрос няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280, ал.1 от ГПК, който би могъл да бъде решен в противоречие с установената практика на ВКС, респективно да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се отбележи, че освен липсата на основната предпоставка за касационния контрол, не са налице и сочените от касаторката допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, доколкото обжалваното решение е постановено в съответствие с Тълкувателно решение № 1/21.06.2018г. по тълк.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. В същото е прието, че легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на Тълкувателното решение е прието, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най – близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че едно лице е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи продължителни болки и страдания от неговата смърт, са различни за всеки случай, поради което се преценяват конкретно по всяко дело въз основа на събраните по него доказателства. В постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 17/16.03.2021г. по т.д. № 291/2020г. на ВКС, II т.о., решение № 92/17.11.2020г. по т.д. № 1275/2019г. на ВКС, II т.о. и решение 45/10.05.2021г. по т.д. № 370/2020г. на ВКС, II т.о., е прието, че за да е налице особено близка връзка, е необходимо, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по – голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка /примери, относими към връзката между братя и сестри – израстването им сами като деца, поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина/. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с константната практика е обсъдил събраните по делото гласни доказателства, преценил е установените факти и обстоятелства и въз основа на тях е направил извод, че по делото не е доказано съществуването на изключително близка емоционална връзка между ищцата и нейната сестра, загинала при процесното ПТП, доколкото отношенията им са били обичайни, характерни за конкретния вид родствена връзка. По отношение на петия поставен от касаторката въпрос също не е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като същият не отразява коректно мотивите на въззивния съд, обусловили извода за неоснователност на предявения иск. Действително, съдът е заключил, че принципът на справедливостта не налага включването на ищцата в кръга на най – близките лица, имащи право да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Д. К.. Следва да се подчертае, че този довод е изложен като конкретизация на водещия мотив за отхвърляне на исковете, а именно липсата на доказана трайна и извънредна емоционална връзка с починалата, покриваща предвидения в Тълкувателно решение № 1/21.06.2018г. по тълк.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС критерий „изключителност“. Не е изпълнен общият критерий за допускане на касационно обжалване и спрямо последния въпрос. Първата част от въпроса касае доводите на касаторката, изложени във връзка с третия формулиран въпрос, и по същество представлява оплакване за неправилност на обжалваното решение поради допуснато от въззивния съд процесуално нарушение. Следователно е допуснато приравняване на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК и основанията за неправилност по чл.281, т.3 от ГПК, което обаче не може да обоснове извод за допускане на касационен контрол. Втората част от въпроса е зададена много общо, без да е отнесена към решаващите изводи на въззивния съд, обусловили отхвърлянето на исковете. Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, тъй като касационната жалбоподателка се позовава на аргументите за неправилност на атакувания акт, изложени в касационната жалба, без да излага доводи за наличието на особени съществени пороци, водещи до очевидна неправилност. По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Великотърновски апелативен съд. При този изход на спора на ответното дружество следва да бъдат присъдени разноски в размер на 2097,60 лв., съобразно представените доказателства за уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд