Определение № 1458 от 03.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 2141/2023 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД“ДаллБогг живот и здраве“АД против решение №1049/31.07.2023г. по в.гр.д.№2067/22г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №56/17.01.2022г. по гр.д.№9659/2020г. на Софийски градски съд в частта, с която дружеството е осъдено на основание чл.432 ал.1 КЗ да заплати на П. И. П. застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 12.12.2019г. за разликата над 13 000 лв. до присъдените 73 000 лв., ведно със законната лихва и разноски по делото. Искането за отмяна на решението на Софийски апелативен съд в обжалваната му част с отхвърляне на предявения срещу дружеството иск над посочения размер е обосновано с наведени в касационната жалба оплаквания за неправилност по смисъла на чл.281 т.3 ГПК - поради постановяването му при неправилно приложение на материалния закон и при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. В тяхна подкрепа касаторът поддържа,че неправилно въззивният съд е приложил принципа за справедливост – определеното от него обезщетение е прекомерно завишено и не съответстващо на практиката на съдилищата при сходни случаи като настоящия, с оглед релевантните критерии за определянето му. Твърди,че съдът не е съобразил,че са налице обстоятелства, обосноваващи извод за наличие на съпричиняване на вредоносните последици от страна на ищеца. Претендира разноски за всички инстанции. В приложено към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл при наличие на хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по значимите за изхода на делото въпроси: 1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 2.Допустимо ли е при безспорно доказано по делото нарушаване на правилата за движение по пътищата, изразяващо се в нарушение на изискванията на чл.137а от Закона за движение по пътищата от страна на пътник в МПС, съдът да не отчете онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение и да не определи процента съпричиняване на вредата? /противоречие с решение №18/17.09.2018г. по гр.д.№60304/16г. на ІV г.о. на ВКС/; 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия и неизпълнението на това задължение води ли до нарушение на чл.236 ал.2 вр. чл.235 ал.2 и ал.3 ГПК? /противоречие с определение №1/06.01.2017г. по гр.д.№3594/16г. на І г.о. на ВКС/. Извършено е и общо позоваване на основанието за допускане по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част. Ответникът по касационната жалба П. И. П. не се е възползвал от правото си на отговор по нея. Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното: Ищецът П. П. е сезирал Софийски градски съд с преки искове по чл.432 ал.1 КЗ, насочени срещу „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“АД, с които е претендирал от ответника, в качеството му на застраховател на гражданската отговорност на В. Г. Н., който с управляваното от него МПС е реализирал на 12.12.2019г. с участието на ищеца ПТП, застрахователни обезщетения за причинените му в резултат на произшествието имуществени вреди в размер на 1780 лв. и неимуществени такива в размер на 100 000 лв. Първоинстанционният съд е отхвърлил първия от така предявените искове за имуществени вреди изцяло, установявайки,че обезщетението за имуществените вреди е напълно заплатено от страна на застрахователя, а този за неимуществени е уважил до размер на сумата 73 000 лв. /след като е намерил за справедлив размер за репарирането им 80 000 лв. и е приспаднал вече заплатените от застрахователя 7000 лв./. За да се обоснове, е посочил,че справедливостта не е абстрактно понятие,а е свързано с преценка на конкретни обективни обстоятелства, които при телесните увреждания практиката на ВКС приема,че са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнително влошаване на здравето, причинените на ищеца физически и душевни болки и страдания, както и икономическите условия в страната и нивата на застрахователните покрития към момента на настъпването на увреждането. Разгледал е конкретно установените по делото обстоятелства в тяхната относимост към тези критерии, за да приеме,че ищецът е получил счупване на лява петна кост, дясна лъчева кост в дисталната й част, субкапитална фрактура на втора, трета и четвърта проходилни кости и на палеца на дясното стъпало, контузия на гърдите, както и порезна рана на палеца на лявата ръка, без да отчита контузията на главата, тъй като ищецът е заявил,че не търси обезщетение за това увреждане; към момента на ПТП ищецът е бил 45-годишен, здрав, жизнен и щастлив, работел е и е излизал; счупването на лявата петна кост е било лекувано оперативно,чрез открито наместване и фиксация с плака и винтове,като от тази травма пострадалият се е възстановявал в продължение на 200 дни, а прогнозата за в бъдеще е неблагоприятна, тъй като след 5-10 години е вероятно поради тежестта на травмата ищецът да развие дегенеративен артрит и артроза на субталарната става; фрактурите на дясното стъпало са били наместени под рентгенов контрол и фиксирани с Киршнерови игли, като от тази травма ищецът се е възстановявал в продължение на 100 дни; счупването на дясна лъчева кост е било лекувано чрез имобилизация, след което е провеждана рехабилитация, като възстановяването е продължило 90 дни; около два месеца П. е бил на постелен режим с чужда помощ, поради увреждането на двата долни крайника и едната му ръка; изпитвал е болки в областта на счупванията, които продължава да изпитва две години по-късно. Съобразени са от състава размерите на застрахователните лимити и на минималната работна заплата към датата на увреждането, с които е обоснован икономическият критерий. Възражението за съпричиняване съдът е намерил за неоснователно, поради установеното от вещите лица, че липсата на поставен обезопасителен колан при пътуването на ищеца в МПС, не е в причинна връзка с физическите травми, във връзка с които ищецът търси обезщетение. Сезиран с въззивна жалба от ответника-застраховател, Софийски апелативен съд е потвърдил съдебния акт на Софийски градски съд в обжалваната от него осъдителна част над 13 000 лв. до присъдените 73 000 лв., споделяйки изцяло мотивите на първата инстанция, към които е препратил на основание чл.272 ГПК. Допълнително е приел за установени от писмените доказателства и заключения на вещи лица и безспорни между страните механизмът на настъпилото на 12.12.2019г. ПТП, както и вината на застрахования при ответника водач, реализирал с управляваното от него МПС удара с МПС, в което ищецът е пътувал като пътник. За установени по делото е приел обстоятелствата, че ищецът е пътувал на предната седалка без поставен предпазен колан; че вследствие на удара е получил телесни увреждания, изразяващи се в счупване на лява петна кост, дясна лъчева кост в дисталната й част, субкапитална фрактура на втора, трета и четвърта проходилни кости и на палеца на дясното стъпало, контузия на гърдите, порезна рана на палеца на лявата ръка, контузия на главата с разкъсна рана, подкожен хематом и оток на лявото око. Определил е като спорни пред въззивния съд въпросите, касаещи размера на обезщетението за неимуществени вреди и наличието/липсата на съпричиняване от страна на ищеца за настъпването им. Като е съобразил, че, според установеното от вещите лица, само контузията на главата и останалите леки телесни повреди в тази област, за които ищецът е заявил,че не претендира обезщетение, са в причинна връзка с непоставения предпазен колен, а останалите травми биха били получени независимо от това, съдът е отрекъл да е налице съпричиняване от страна на ищеца за настъпването на вредите, предмет на иска, поради което е намерил възражението на ответника в този смисъл за неоснователно. Посочил е,че размерът на пълното обезщетение, на което ищецът има право, определен от първоинстанционния съд на 80 000 лв., е съобразен с критериите на съдебната практика за справедливост, установени в ППВС №4/1968г., както и с конкретните данни по делото относно възрастта на пострадалия, неговото обществено положение, броя на телесните увреждания, които осъществяват медико-биологичните характеристики на средна телесна увреда, продължителността на общия лечебен и възстановителен период, прогнозата за развитие на дегенеративен артрит и артроза на субталарната става, обществено-икономическите условия в страната и лимита на застрахователните покрития към датата на ПТП. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира,че не следва да се допусне касационен контрол на така постановеното въззивно решение. Според чл.280 ал.1 ГПК вр. с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТКВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от ВКС се допускат въззивни съдебни решения,в които се съдържат обуславящи крайния постигнат с тях резултат разрешения на въпроси, които касаторът, обосноваващ искането си жалбата му да бъде допусната и разгледана от ВКС, следва да посочи и формулира конкретно,тъй като с тях се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. Съгласно разясненията дадени в посоченото тълкувателно решение, въпроси от значение за изхода на спора са тези, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен,нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства, а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат наведените допълнителни селективни предпоставки на т.т.1-3 от същия член и алинея. Първият от формулираните от касатора въпроси е по приложението на чл.52 ЗЗД и, доколкото е свързан със задължението на въззивния съд да приложи принципа на справедливост при определяне на подходящ еквивалент на търпените от пострадалия от непозволено увреждане неимуществени вреди, е релевантен за изхода на спора, поради което осъществява общата предпоставка за допустимост. Във връзка с така поставения въпрос касаторът не сочи приложим допълнителен критерий в някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК, поради което не може да бъде направен положителен за касатора извод относно изхода на първата фаза на касационното производство с така формулирания въпрос. За пълнота следва да се отбележи,че по въпроса е постановена задължителна съдебна практика, обективирана в Постановление №4/68г. на Пленума на ВС и в решения на ВКС по чл.290 ГПК, служебно известни на настоящия съдебен състав - напр. по гр. д. № 3802/2008 г. на І г. о., по гр. д. № 1553/2010 г. на ІV г. о., по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ г. о., по гр. д. № 1328/2012 г. на ІІІ г. о., по гр. д. № 78/2011 г. на ІV г. о., по гр. д. № 465/2011 г. на І. г. о., по т. д. № 217/2011 г. на ІІ т. о., по т. д. № 2663/2015 г. на І т. о., по т. д. № 362/2011 г. на ІІ т. о., по т. д. № 1015/2011 г. на ІІ т. о., по т. д. № 1398/2014 г. на І т. о., по т. д. № 2766/2014 г. на І т. о., по т. д. № 72/2016 г. на І т. о., по т. д. № 2960/2015 г. на І т. о. и др., с която се приема, че понятието „справедливост” не представлява абстрактно понятие, а е предпоставено от преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които следва да бъдат отчетени и каквито са характерът на увреждането, предпоставките, при които то е настъпило, вида и тежестта на физическите травми и свързаните с тях физически и морални болки и страдания, продължителността им, техния интензитет, възрастта на пострадалия, както и други обстоятелства, като социално-икономическите условия в страната към момента на деликта. Повод за поставянето на въпроса е оплакването на касатора,че въззивният съд не е обсъдил като самостоятелен критерий конкретните икономически условия в страната към датата на ПТП, чийто обективен белег са лимитите на застраховане. Това оплакване, освен че не се потвърждава от мотивите на въззивния съдебен акт, към които са приобщени и тези на първата инстанция, в които е извършен подробен анализ на икономическата конюнктура към датата на ПТП, изследвана с оглед нивата на застрахователните покрития и минималната работна заплата за страната, каквато е именно поддържаната практика на ВКС, само по себе си не е от характер да промени резултата по делото, доколкото липсва обосноваване как именно тези икономически условия биха обусловили по – нисък размер от този на присъденото от двете инстанции обезщетение. Останалите два въпроса са свързани с въведеното в предмета на делото от страната-настоящ касатор възражение за наличие на принос за настъпването на вредите от страна на ищеца, поради което са относими към крайния изход на спора. Не се констатира при разрешаването им да е допуснато от въззивния съд отклонение както от цитираната от касатора практика на ВКС, така и от служебно известната такава на състава. По въпроса за съпричиняването, като предпоставка за намаляване на дължимото от застрахователя обезщетение за неимуществени вреди от ПТП в константната си практика Върховният касационен съд последователно е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на основание чл. 51 ал.2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите вреди, т.е. пострадалият трябва обективно да е допринесъл за настъпването на твърдения от него вредоносен резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, като от съществено значение е конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия, което съставлява пряка и непосредствена причина за съответната вреда. Релевантен за прилагането на чл.51 ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с неправомерното поведение на деликвента, до увреждането като неблагоприятен резултат; правните последици от съпричиняването и значението му за размера на обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен еквивалент на произлезлите от деликта вреди, изключват допустимостта съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или с предположения /в т.см. т.7 от ППВС № 17/1963г. решение № 45/ 15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ІІ т. о., решение № 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ІІ т. о., решение № 206 от 12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т. д. № 623/2011г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т. д. № 286/2010г. на І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г., решение № 169/28.02.2012г. по т. д. № 762/2010г. на ІІ т. о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. № 316/2011г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и др./. В случая причината и двете инстанции да откажат да отчетат и приложат процент съпричиняване от страна на ищеца при присъждането на обезщетението е установеният по делото с експертно заключение факт,че липсата на поставен от ищеца обезопасителен колан се е отразила единствено на настъпилите увреждания по главата му, за които той е заявил,че не претендира присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, т.е. липсва пряка причинна връзка между допуснатото от ищеца нарушение на правилата за движение и останалите увреждания, за които се претендира обезвредата. Поради изложеното не може да бъде направен извод за обоснованост на предпоставките за допускане на касационен контрол на въззивното решение по чл.280 ал.1 ГПК. Не е налице и самостоятелното основание за достъп по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Предпоставка за приложимост на посочената хипотеза е съдебното решение да страда от такъв особено тежък порок, който може да бъде констатиран директно от съдържанието на мотивационната част на решението, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика, както и когато решението му е явно необосновано.В разглеждания случай касаторът не само че не е обосновал приложимостта на основанието по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК с наличие на някоя от посочените хипотези,а само с общи оплаквания за неправилност, но и от съдържанието на съдебния акт не може да бъде направен съответен извод, че въззивният акт е очевидно неправилен. Изложеното налага да бъде постановен отказ за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение