Определение № 1358 от 31.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4311/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Столична община срещу въззивно решение № 1374 от 09.06.2022 г., постановено по в. гр. д. № 8363/2021 г. на Софийския градския съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 20077600 от 25.03.2021 г. по гр. д. № 43277/2019 г. на Софийския районен съд, с което касаторът е осъден на основание чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД да заплати на Г. К. И. сумата 10 000 лв. (частичен иск от 30 000 лв.), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, вследствие причинени й на 05.06.2018 г. телесни увреждания, причинени при спъване в метална планка, издадена над повърхността на тротоар в [населено място], на автобусна спирка № 2343 /„Център по хигиена“/, находящ се на [улица], ведно със законната лихва, считано от 05.06.2018 г. до окончателното изплащане на сумата. По делото е установено, че при спъване в метален остатък /планка/ от основа на тръбно изделие и падане на 05.06.2018 г. на тротоар в [населено място], находящ се на автобусна спирка № 2343 /„Център по хигиена“/ на [улица], след кръстовището с [улица], в посока [улица], ищцата в първоинстанционното производство Г. К. И. е получила счупване на лявата лъчева кост, дясна лъчева кост, дясна лакътна кост, първи горен ляв зъб, и липса на виталност на първи горен десен зъб, трайно затрудняване движението на горните крайници за срок по-дълъг от 30 дни. В резултат на причиненото увреждане тя е търпяла болки и страдания, функционален дефицит на лява гривнена става, изкривяване на дясна гривнена става, чувствала неудобство да ползва чужда помощ за ежедневното си обслужване и изпитвала притеснения, като възстановителният период, включително рехабилитационният, е продължил 3-4 месеца. През този период е проведено и наместване на ставите под местна анестезия, с последвала гипосва имобилизация. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че предпоставките за ангажиране отговорността на ответника са налице. Посочено е, че същият не е изпълнил задължението си да ремонтира и поддържа общинските пътища в състояние, отговарящо на изискванията на движението, в т. ч. полагане на дължимата грижа за осигуряване на безопасно придвижване на пешеходците, съгласно разпоредбата чл. 167, ал. 1 ЗДвП, от което са причинени неимуществени вреди на ищцата. С оглед на това е прието, че е налице противоправно бездействие от служителите на Столична община, което е основание за ангажиране отговорността на ответника при условията на чл. 49 ЗЗД. По отношение на размера на обезщетението са изложени съображения, че справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики. Принципът справедливост изисква в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице, както и индивидуална преценка на моралните вреди, причинени на пострадалото лице, като размерът на обезщетението се определя от съда съобразно обществения критерий за справедливост. С оглед характера и тежестта на увреждането на здравето на ищцата, възрастта й към момента на настъпване на инцидента /63 г./, интензивността на търпените болки и страдания, както и тяхната продължителност, в т. ч. продължителността на възстановителния период от 3-4 месеца, преминалата рехабилитация, както и търпените неудобства в ежедневието и бита, съдът е приел, че справедливото обезщетение е в размер на 10 000 лв. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от непозволено увреждане и следва ли определеното обезщетение да съответства на всички установени по делото факти; и 2. При определяне на обезщетението следва ли да се вземе предвид периодът, за който се претендира то и какви болки и страдания е изтърпяла ищцата, установени със свидетелски показания и доказателствата по делото. Ответната страна по жалбата Г. К. И. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1./ Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставените от касатора свързани въпроси относно критериите при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД не са разрешени в противоречие с посочената от него съдебна практика - ППВС № 4/1968 г. Съгласно т. 11 от това постановление при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства - характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Практиката на ВКС е константна в смисъл, че при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде отчетено и икономическото положение в страната и размерът на определените от съда обезщетения следва да бъде съобразен с действително претърпените неимуществени вреди по критериите на чл. 52 ЗЗД. Справедливо по смисъла на тази разпоредба обезщетение означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на моралните болки и страдания на увреденото лице, които включват и всички онези емоционални неудобства и психически сътресения, съпътстващи живота му. За да се реализира справедливо възмездяване на претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне на размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението, да съобрази общественото възприемане на критерия за „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото в държавата. С оглед паричния характер на обезщетението за обезвреда, определящ общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, следва да бъдат съобразени и икономическите условия в страната към датата на непозволеното увреждане. За всеки отделен случай обаче съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. В този смисъл са решение № 27 от 15.04.2015 г. по т. д. № 457/2014 г., II т. о.; решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г., II т. о.; решение № 158 от 11.11.2016 г. по т. д. № 2369/2015 г. II т. о.; решение № 50 от 18.05.2017 г. по т. д. № 598/2016 г., II т. о., и др. В случая в съответствие с цитираната практика, вкл. указанията по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени в ППВС № 4/1968 г., въззивният съд е очертал релевантните за определяне размера на обезщетението факти в пълния им обем и въз основа на тях е определил справедлив размер на обезщетението. Значението на всички обстоятелства, които според трайно установената практика на ВКС, вкл. и посочената от касатора, са от значение при определяне на този размер, е обсъдено и съобразено от съда. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, нито касаторът се позовава на тях. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Разноски в полза на ответницата по касация за настоящото производство не следва де се присъждат, тъй като по делото липсват данни да са били направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,