Определение № 193 от 15.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1322/2012 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на В. И. Г. от [населено място] чрез пълномощниците му, адвокат К. Б. и адвокат Г. Ч. срещу решение № 1397 от 16.08.2012 г. по гр. дело № 2314/2012 г. на Пловдивски окръжен съд, VІІІ граждански състав. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е подаден отговор от Технически университет – [населено място], Филиал П.. Върховният касационен съд /ВКС/, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. На лице е основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение. С решение № 1397 от 16.08.2012 г. по гр. дело № 2314/2012 г. на Пловдивски окръжен съд, VІІІ граждански състав е потвърдено решение № 2356 от 08.05.2012 г. по гр. дело № 131/2009 г. на Пловдивски районен съд, ХV граждански състав, с което са отхвърлени предявените от В. И. Г. против Технически университет, [населено място], Филиал П. обективно съединени искове с правно основание чл. 74 и чл. 75 КТ, във вр. чл. 26 ЗЗД, за обявяване недействителност на клауза „срок” от трудов договор № 1 – 107/16.02.2006 г. и допълнителни споразумения към него № І – 1007/21.12.2006 г., № І – 27/19.01.2007 г. и № І - 21– 198/18.01.2008 г., както и за признаване, че сключения между страните трудов договор – трудов договор № 1 – 107/16.02.2006 г. и допълнителни споразумения към него № І – 1007/21.12.2006 г., № І – 27/19.01.2007 г. и № І - 21– 198/18.01.2008 г. е договор за неопределено време. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че възникналото от цитираните договори правоотношение за заеманата от ищеца длъжност „професор”, след като е навършил 65 - годишна възраст е продължило още три години, а след изтичането им намират приложение разпоредбите на § 11 ПЗР на ЗВО във вр. чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ. Съдебният състав е изложил извод за това, че посочените договори не са сключени в нарушение на българското законодателство или в противоречие с разпоредби на правото на Европейския съюз. В подкрепа на същия извод е отразено, че съгласно решение на Съда на Европейския съюз от 18.11.2010 г., постановено във връзка с искане по чл. 628 ГПК на районния съд за тълкуване на чл. 6 от Директива 2000/78 ЕС на Съвета са дадени указания за тълкуване законовите норми, насочващо към целите им и е указано при несъответствие на тези цели с чл. 6 от цитираната директива, да бъде оставено без приложение националното законодателство, като въззивният съд е констатирал, че в решението на Съда на Европейския съюз не е отразено противоречие на нормите на българското законодателство с чл. 6, § 1 от Директива 2000/78 ЕС на Съвета. В обжалваното решение е изложен мотив относно липсата на противоречие между цитираните по – горе договори и чл. 54, ал. 1 ЗВО, аргументиран и с действието на § 11 ПЗР на ЗВО, като приложното поле на двете разпоредби според съдебният състав засяга хипотезата на ненавършили възраст по чл. 328, ал.1, т. 10 КТ хабилитирани лица, към които ищеца не може да бъде причислен, защото е навършил такава възраст. Касационно обжалване се допуска при вероятна недопустимост на възззивното решение. Съгласно ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1 при вероятна процесуална недопустимост на въззивното решение съдебния контрол следва да се допусне дори и касаторът да не се е позовал на такъв порок на съдебния акт. От изложението на обстоятелствата, на които се основават исковете и въведения петитум по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК се налага извода за нередовно сезиране на двете съдебни инстанции – Пловдивски районен съд и Пловдивски окръжен съд. Разпоредбата на чл. 74, ал. 1 КТ предвижда, като основания за недействителност на трудовия договор противоречие със закона, с колективния трудов договор или тяхното заобикаляне. В исковата молба се твърди противоречие между два нормативни акта - § 11 ПЗР на ЗВО и разпоредбите на Директива 2000/78 ЕС, цитира се текстът на чл. 6 от същата директива, възпроизвежда се съдържанието на актове на Съда на Европейските общности, като във връзка с тях се правят изводи, че общностното право изключва приложението на § 11 ПЗР на ЗВО относно задължението за сключване на срочен договор. Изводите са направени въз основа на мотиви на решение на Съда на Европейските общности по делото М.. В исковата молба се излагат още твърдения за допускане на нарушение – сключване на срочните трудови договори, посочени по – горе, което е довело до пряка дискриминация по признака „възраст” на основание чл. 14 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи. Искът по чл. 74 КТ трябва да съдържа фактическото основание с оглед, на което страната поддържа противоречие на трудовия договор или клаузи на трудовия договор с конкретни императивни правни разпоредби. В случая в обстоятелствената част на исковата молба не е изложено, в какво се състои противоречието на уговорките за срока, обективирани в цитираните договори с конкретни разпоредби на нормативен акт от националното законодателство и общностното право. Страната се позовава на Директива 2000/78 ЕС, цитира чл. 6 от този нормативен акт, без да посочи по какъв начин клаузите на процесните договори относно срока са нарушили регламента, създаден с текста на същият чл. 6. По същият начин ищецът твърди противоречие на договорите, които е сключил с ответника, като се позовава на чл. 14 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи, без да изложи в какво се състои противоречието на уговорките за срока, обективирани в цитираните договори с тази норма. Следва да се има предвид още и обстоятелството, че твърдението в исковата молба за нарушение, водещо до пряка дискриминация по признака „възраст” във връзка с чл. 14 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи се реализира с искове по чл. 71 от Закона за защита от дискриминация /З../, каквито касаторът не е предявил. Установяването на нарушение по чл. 71 З.. не може да се реализира с иск по чл. 74 КТ, който е конститутивен. Обстоятелствената част на последния предпоставят конкретно противоречие на трудовия договор със закона или колективния трудов договор или уговорка, която ги заобикаля, а петитума, обявяване на недействителността. С обявяването на частичната недействителност отпадат клаузите, уговорени в противоречие със закона и се заместват по право с императивните разпоредби, които са били нарушени, поради което петитума, с който се иска установяване на безсрочно трудово правоотношение не е съобразен с характеристиката на предявения иск. Задължение за въззивния съд е както да посочи правната квалификация на иска, /поради положението му на инстанция разглеждаща спора по същество/, така и служебно да осъществи проверка за редовността на исковата молба, с оглед определяне именно на тази правна квалификация. Това задължение произтича, както от функцията му на въззивен съд, така и поради императивното изискване за валидност на сезирането – преценка, предхождаща тази по разглеждането на спора по същество. С оглед въззивния характер на второинстанционното производство, регламентиран и от действащия ГПК, т. 4 на ТРОСГК на ВКС № 1/2001 г. не е загубила своето значение, поради което неизпълнението на дадените с нея указания установяват и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Предвид изложените съображения, с оглед евентуалната недопустимост на обжалвания съдебен акт, касационната жалба попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението. Преценката за допустимост на решението предхожда обсъждането на въпросите, свързани с произнасянето на въззивния съд в съответствие или отклонение от съдебната практика или по въпроси, имащи отношение към точното приложение на закона и развитието на правото, поради което поставените от касатора въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не могат да обусловят основание за допускане на касационен контрол. С оглед приетото основанието за допускане на касационно обжалване не може да се реализира и произнасяне на настоящата инстанция по искането по чл. 628 ГПК, тъй като то има за предмет въпроси, относими към съществото на спора, които не са свързани с настоящето произнасяне на ВКС. Поради това следва да се остави без уважение искането на касатора по чл. 628 ГПК. По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение