Определение № 50161 от 11.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 1089/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. Е. Я., ЕГН [ЕГН], от [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, против решение № 13 от 10 .0 1.2022 г., постановено по в. т. д. № 645/2021 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260225 от 27 .0 5.2021 г. по т. д. № 74/2020 г. на Окръжен съд – Стара Загора в обжалваната му част – за отхвърляне на предявените от касатора срещу „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от претърпените болки и страдания от нанесените му травми вследствие на ПТП, настъпило на 19.10.2018 г., за разликата над уважения размер от 28 000 лв. до претендирания размер от 45 000 лв., ведно със законната лихва от 26.11.2018 г.; и за заплащане на обезщетение за претърпените имуществени вреди вследствие на нанесените му травми в резултат на същото ПТП, за разликата над уважения размер от 94.92 лв. до претендирания размер от 118.65 лв ., ведно със законната лихва от 26.11.2018 г. В касационната жалба се излагат твърдения, че въззивното решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК – материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано. Твърди се, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд не е съобразил задължителните указания по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени в ППВС № 4/1968 г., както и всички релевантни обстоятелства, а съобразените такива не са обсъдени в детайли, поради което определянето на обезщетение в размер на 35 000 лв. е занижено и не е в състояние да компенсира причинените вреди. Според касатора въззивният съдебен състав не е отчел в достатъчна степен конкретните обективни обстоятелства, установени по делото от заключението на съдебномедицинската експертиза и от показанията на разпитаните свидетели, съотнесени към указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии; само формално се е позовал на критериите, изброени в посоченото ППВС; не е обсъдил всички изложени във въззивната жалба съображения; не е анализирал задълбочено обстоятелствата около продължителността на болките и страданията, прогнозата за възстановяване на здравословното състояние, емоционалното състояние на пострадалия, социално-икономическите условия в страната към релевантния момент и съдебната практика при обезщетяване на вреди, причинени от сходни увреждания. Касаторът счита за неправилно приложена от въззивния съд и разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Оспорва извода, че поведението на пострадалия стои в пряка причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат и то в определения от съда размер от 20 %. Моли за отмяна на въззивното решение и за постановяване на друго, с което предявените искове бъдат уважени в цялост. Претендира присъждане на разноски, сторени при инстанционното развитие на производството. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд: 1. За задължението на въззивния съд да обсъди всички направени с въззивната жалба доводи и възражения. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа, обсъди и да се произнесе по същество по всички поддържани във въззивната жалба и в отговора доводи и възражения, които имат значение за правилността на обжалваното първоинстанционно решение и за правилното решаване на спора, доколкото същите са били въведени в процеса в преклузивните за това срокове? Достатъчно ли е само формалното позоваване на постановки от задължителната съдебна практика без те да бъдат отнесени към фактите и обстоятелствата около конкретния правен спор?; 2. При определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД следва ли съдът да обсъди всички правнорелевантни факти и обстоятелства, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, или следва да обсъди само някои от тях?; 3. При определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД достатъчно ли е правнорелевантните факти и обстоятелства, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, само да бъдат посочени и изброени, или следва да бъдат обсъдени в детайли и ценени във връзка с другите относими обективни критерии и да се посочи тяхното значение при конкретно установените по делото факти?; 4. При определяне на справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от получени травматични увреждания, следва ли съдът да съобрази и обсъди социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие като самостоятелен критерий за справедливост? Достатъчно ли е да бъде формално посочено, че същите следва да се вземат предвид, без да са налице никакви мотиви, че действително са отчетени при определяне размера на обезщетението? и 5. При преценка на основателността на възражението за съпричиняване може ли изводът за наличие на принос на увреденото лице по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД към настъпване на вредите да почива на действия или бездействия на пострадалия, които не са доказани по несъмнен и безспорен начин? Въззивният съд следва ли да прецени дали конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия съставлява пряка и непосредствена причина за настъпване на вредите и налице ли е принос за настъпване на увреждането? Касаторът сочи наличието на допълнителния селективен критерий за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с позоваване на следните съдебни актове, в противоречие с разрешенията по които се твърди, че се е произнесъл въззивният съд: решение № 91 от 05.11.2020 г. по т. д. № 1040/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 142 от 30.03.2020 г. по т. д. № 2970/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 151 от 30.07.2019 г. по гр. д. № 3044/2018 г. на ВКС, III г. о., решение № 63 от 28.06.2019 г. по гр. д. № 2296/2018 г. на ВКС, II г. о., решение № 548 от 06.12.2010 г. по гр. д. № 1119/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о. и решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 1; ППВС № 4 от 23.12.1968 г., решение № 159 от 14.12.2020 г. по т. д. № 2575/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 60092 от 08.07.2021 г. по т. д. № 1072/2020 г. на ВКС, II т. о., решение № 66 от 03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 749 от 05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 1353 от 29.06.2021 г. по т. д. № 1353/2020 г. на ВКС, II т. о., решение № 202 от 16.01.2013 г. по т. д. № 705/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 114 от 03.11.2014 г. по т. д. № 1053/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 4 от 03.08.2015 г. по т. д. № 40/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 172 от 11.01.2017 г. по т. д. № 2140/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 60063 от 0 4.06.2021 г. по т. д. № 670/2020 г. на ВКС, II т. о., решение № 35 от 22.03.2021 г. по т. д. № 116/2020 г. на ВКС, II т. о., решение № 36 от 15.03.2021 г. по т. д. № 503/2020 г. на ВКС, II т. о., решение № 33 от 15.03.2021 г. по т. д. № 411/2020 г. на ВКС, II т. о., решение № 32 от 15.03.2021 г. по т. д. № 30/2020 г. на ВКС, II т. о., решение № 31 от 02.03.2021 г. по т. д. № 2962/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 149 от 11.01.2021 г. по т. д. № 256/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 130 от 09. 07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 93 от 23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 158 от 28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I т. о. и решение № 137 от 06.01.2021 г. по т. д. № 1308/2019 г. на ВКС, I т. о. – по въпроси №№ 2 – 4, вкл., и ППВС № 17/1963 г., решение № 1 от 12.03.2021 г. по т. д. № 888/2020 г. на ВКС, II т. о., решение № 108 от 17.11.2020 г. по т. д. № 2309/2019 г. на ВКС, I т. о., решение № 15 от 19.02.2020 г. по т. д. № 146/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 94 от 23.10.2019 г. по т. д. № 2711/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 64 от 16.05.2019 г. по т. д. № 1781/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 354 от 23.01.2019 г. по т. д. № 840/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 224 от 22.11.2018 г. по т. д. № 94/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 151 от 12.11.2010 г. по т. д. № 1140/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 169 от 02.10. 2013 г. по т. д. № 1643/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 16 от 04.02.2014 г. по т. д. №1858/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 92 от 24.07.2013 г. по т. д. № 540/2012 г. на ВКС, I т. о. и решение № 172 от 11. 01.2017 г. по т. д. № 2140/2015 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 5. Бланкетно поддържа и допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на всички поставени въпроси. В постъпил по делото в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор „Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД, с ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, оспорва касационната жалба изцяло. Излага кратки съображения във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД с оглед постановките на ППВС № 4/1968 г. и ППВС № 17/1963 г. и сочи, че липсва противоречие със задължителната съдебна практика. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в законоустановения срок по чл. 283 ГПК, против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима, освен в частта, касаеща произнасянето по иска за заплащане на обезщетение за претърпените от ищеца имуществени вреди, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо ГПК във вр. с чл. 113 ГПК. За да достигне до обжалвания пред касационната инстанция резултат по спора, съставът на въззивния съд на първо място е взел предвид заключението по допуснатата СМЕ, от което е видно, че при настъпилото на 19.10.2018 г. ПТП ищецът е получил следните травми: контузия на главата и лицето; мозъчно сътресение; множество порезни рани по челото, горния клепач на лявото око, външния нос и горната устна на устата; разкъсноконтузни рани по носа; контузия на гръдния кош с кръвонасядане по дясна предна гръдна половина; счупване на шиловидния израстък на дясната лъчева кост и четвърта предкиткова кост на дясната ръка; кръвонасядане и охлузване по лявото коляно. Претърпените от ищеца болки и страдания от травматичното увреждане на горния крайник са били интензивни за период от около месец, като в следващия период до пълно възстановяване на движенията пострадалият също е изпитвал болки и дискомфорт; при правилно протичане на оздравителния процес до пълно възстановяване на движенията в областта на десния горен крайник е бил необходим период от около два месеца; останалите травматични увреждания са отшумели за период от около три седмици. При извършения преглед са установени пръснати белези от получените рани при ПТП – белег с дължина 7 мм по вътрешния край на дясната вежда към основата на носа, по горния клепач на лявото око – ръбец с дължина 7 мм, по кожата на лявата ноздра – дъговиден линеен ръбец и по кожната част на горната устна в дясно – групирани линийни ръбци. Налице е и болезненост при опипване и движение върху проекцията на счупената четвърта предкиткова кост на дясната ръка. Кредитирани са и показанията на свидетелите Д. П. и И. Т., съобразно които след произшествието ищецът е бил в болница няколко дни и впоследствие се е възстановявал вкъщи около месец, не е работил 3 – 4 месеца, а понастоящем се оплаква от болки в ръката; бил е депресиран, зле психически, постоянно мълчал, не искал да говори с никого; имал е главоболие, затруднявал се е да взема разни неща и да държи чашата си; лицето му е било обезобразено. При определяне на дължимото обезщетение за неимуществените вреди въззивният съд е посочил, че следва да се отчетат характерът и степента на уврежданията, интензитетът и продължителността на търпените физически болки и страдания, как е протекъл оздравителният процес и колко е продължил той, налице ли е възможност за пълно възстановяване от травмата, респ. има ли възможност за бъдещо влошаване на състоянието, причинените морални и психически страдания, както и социално-икономическите условия в страната. Приел е, че в случая първоинстанционният съд правилно е приложил критерия за справедливост при определяне размера на обезщетението, съобразявайки степента и интензитета на търпените болки и страдания, както и продължителността на възстановителния период, съчетан с обездвижване на ръката за около два месеца и затруднения в движенията. С оглед горното въззивният съд е счел, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди в размер на 35 000 лв. е справедливо. Същото е намалено с 20 %, поради доказано съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца в посочения размер. За да мотивира този извод съдът е посочил, че от заключението на вещото лице по допуснатата втора САТЕ се установява, че триточковите раменно-бедрени инерционни обезопасителни колани имат два заключващи механизма – единият се задейства от настъпването на голямото закъснително движение, при челен удар, а вторият се задейства от голямата центробежна сила, създадена от развиването на барабана, на който е навит коланът, вследствие на политането на тялото на пътника напред. При челен удар не е възможно едновременно да не сработят и двата заключващи механизма на който и да е от коланите в автомобила, в който е пътувал ищецът, в това число и коланът на предната дясна седалка. Това заключение подкрепя изводите на вещото лице по първоначалната САТЕ, че при коланите на л. а. „Алфа Р.“ на предните седалки не съществува възможност при ПТП с механизъм като процесния инерционният заключващ механизъм на обезопасителния колан да не сработи. Обстоятелството, че ищецът е бил без предпазен колан към момента на ПТП се потвърждава и от показанията на свидетелката С. Т., която в рамките на няколко секунди е стигнала до автомобила, в който е пътувал ищецът, и е забелязала неговото положение и състояние. Кредитирано е и заключението на вещото лице д-р П., че уврежданията в областта на лицето на пострадалия Я. не биха се получили, ако е бил с правилно поставен и работещ обезопасителен колан, тъй като тялото не би имало възможност при удара да полети толкова напред, че да достигне и да контактува с панорамното стъкло, което е обусловило и преценката на съда за конкретния размер на приноса на ищеца за причиненото му увреждане. Настоящият съдебен състав приема, че не се установяват предпоставките на закона за допускане на въззивното решение до касационен контрол. По първата част на първия формулиран въпрос относно задълженията на въззивния съд при постановяване на решението съдебният състав намира, че липсват необсъдени обстоятелства, възражения и доводи на страната, които да са в състояние да се отразят върху резултата по делото в искания от касатора смисъл, поради което тяхното необсъждане не може да се квалифицира като съществено нарушение на процесуалните правила, а даденото от въззивния съд разрешение – като противоречащо на практиката на ВКС, подробно цитирана в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Втората част от въпроса е по-скоро относима към критериите за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди съгласно чл. 52 ЗЗД, предмет на следващите въпроси под №№ 2, 3 и 4, но по отношение на същите отново важи казаното по-горе – липсва необсъждане на конкретно установени по делото обстоятелства, които да са от естество да се отразят върху обема на вредите, така, както е определен от състава на въззивния съд, с оглед на което липсва и противоречие с указанията на ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, основана на това постановление. С оглед горното, не се установява допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поддържано от касатора. По петия въпрос следва да се посочи, че преценката на въззивния съд относно приноса на увреденото лице е основана на анализа на доказателствения материал по делото, както и че е изрично посочено как точно липсата на правилно поставен обезопасителен колан пряко се е отразила върху настъпилия вредоносен резултат, поради което въпросът не съответства на правната воля на съда, отразена в обжалваното решение, респективно – не удовлетворява общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да се отбележи, че по нито един от въпросите не е налице и допълнителното селективно основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с оглед характеристиките му, изяснени по задължителен начин в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение