Определение № 5403 от 25.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 993/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, срещу решение № 1418/06.12.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 2401/2023 г. по описа на Апелативен съд - София, в частта, с която е отменено решение № 2223/02.05.2023 г. по гр. д. № 6871/2021 г. на Софийски градски съд в частта му, с която е бил отхвърлен искът на М. Е. М. против Прокуратурата на Република България с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над присъдената сума от 4 000 лв. до 10 000 лв. и Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на ищеца допълнително сума от още 6 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 19.11.2019 г. до окончателното плащане. Първоинстанционното решение в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на М. Е. М. сумата от 4 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от неоснователно повдигнато обвинение в престъпление от общ характер, за което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 19.11.2019 г., е влязло в сила като необжалвано. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се релевират оплаквания за неправилност на решението в обжалваната му част, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действителните вреди, претърпени от ищеца. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и за намаляване размера на присъденото обезщетение до сумата от 4 000 лв., която съответствала на действително претърпените от ищеца неимуществени вреди и на принципа за справедливост, регламентиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК правни въпроси, свързани с определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, както и за съдържанието на понятието „справедливост“, изведено като принцип в разпоредбата чл. 52 ЗЗД. Твърди се, че първият въпрос е разрешен в противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а по отношение на втория въпрос се сочи противоречие с решение № 38/27.02.2020 г. по гр. д. № 2720/2019 г. на ВКС, IV г.о., решение № 81/03.08.2020 г. по гр. д. № 2895/2019 г. на ВКС, III г.о., решение № 135/28.10.2020 г. по гр. д. № 4581/2019 г. на ВКС, III г.о. и решение № 180/15.03.2021 г. по гр. д. № 3836/2019 г. на ВКС, IV г.о. Ответникът по жалбата М. Е. М., не е депозирал писмен отговор. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд съобрази следното: Въззивният съд е приел за установено, че М. М. на 28.11.2016 г. бил привлечен в качеството на обвиняем за извършено от него престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 1 НК за това, че на 22.11.2016 г. в асансьор на вх..., бл.... в [населено място], ж.к. Д. отнел чужда движима вещ - златен пръстен, от владението на Р. К. - Д. с намерение противозаконно да я присвои чрез употреба на сила. Бил е задържан за 72 часа и на 30.11.2016 г. спрямо него била взета мярка за неотклонение „домашен арест“, отменена с определение на съда от 08.12.2016 г., като била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“. Ищецът бил освободен на 28.07.2017 г. поради изтичане на максимално предвидения в закона срок по отношение на тази мярка за неотклонение. Въз основа на обвинителния акт било образувано НОХД № 16165/2017 г. по описа на Софийския районен съд. След проведени десет съдебни заседания, на 22.04.2019 г. съдът постановил присъда, с която ищецът бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото обвинение. Същата била потвърдена с решение № 950/19.11.2019 г. по ВНОХД № 3496/2019 г. на Софийски градски съд и влязла в сила на 19.11.2019 г. От представената справка за съдимост от е установено, че ищецът е осъждан с влязла в сила присъда по НОХД 5920/2007 г. на Софийски районен съд за грабеж по чл.198 НК, извършен от него като непълнолетен на 05.02.2007 г. С определение по НОХД 11733/2007 г. на Софийски районен съд е одобрено споразумение, с което подсъдимият се е признал за виновен в извършване на кражба по чл.194 НК също като непълнолетен. По НОХД С-490/ 2011 г. на Софийски градски съд е одобрено споразумение, с което подсъдимият се е признал за виновен за престъпление по чл. 354а НК за държане на високорискови наркотични вещества. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че е осъществен фактическият състав на отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а пренесеният за решаване пред въззивната инстанция въпрос е за справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. За да определи размера на търсеното обезщетение за неимуществени вреди, съдът е съобразил, че на ищеца било повдигнато обвинение за извършено тежко умишлено престъпление по чл. 198, ал. 1, предл. 1 НК, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ от три до десет години. Взел е предвид, че делото е продължило три години при проведени десет съдебни заседания в Софийския районен съд и едно заседание в Софийски градски съд, като на всички тях подсъдимият се е явявал и не е ставал пречка за отлагане на делото. Съдът е намерил, че тази продължителност отговаря на критериите на чл.6 от ЕКЗПЧОС за разумен срок предвид протичането на досъдебно производство и на съдебно производство на две инстанции. Отчел е, че на ищеца била наложена най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“ за срок от осем месеца, което обуславя висок интензитет на претърпените вреди. Въз основа на свидетелските показания, че ищецът страдал, защото бил обвинен несправедливо, въззивния съд е извел извод, че не се установява размер на вредите над обичайните такива. В случая вредите, които следвало да бъдат обезщетени, били житейски логичният страх от осъждане по време на цялото наказателно преследване и задържането под стража за осем месеца, през които са били ограничени свободата на придвижване на ищеца, личният и семейният му живот /не е могъл да вижда детето си, да определя как да ангажира времето си, не е могъл да полага труд/. Не било установено влошено психическо или здравословно състояние. Делото не било медийно разгласявано. Отчетено е, че ищецът е имал три осъждания като непълнолетен, което обуславяло намаляване на размера на обезщетението, тъй като той бил трикратно в досег с органите на досъдебното производство и с наказателния съд. От друга страна, като обстоятелства, обосноваващи по-висок размер на обезщетението, съдът е приел, че от извършване на престъплението, за което ищецът е осъден като пълнолетен, до момента на повдигане на обвинението изминали пет години, през които той е работил, създал е семейство и се е интегрирал в обществото. При тези съображения и предвид социално - икономическите условия в страната, въззивният съд е приел, че справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди възлиза на 10 000 лв. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационното обжалване. Поставеният в изложението въпрос за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Смисълът на приетото в т. II от ППВС № 4/1968 г. е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. В настоящия случай въззивният съд е изложил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си, без да се обоснове. Не се констатира и противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която "мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност". Касаторът не е посочил в какво се състои твърдяното противоречие, но същността на правното разрешение, дадено с т. 19 на това тълкувателно решение, налага изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. В случая въззивното решение е мотивирано, като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата и е формирал е свои фактически и правни изводи по спора. Предвид това не е налице правно разрешение, което да е в противоречие със задължителната съдебна практика. Не е налице противоречие и с трайно установената практика на ВКС по въпроса за съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Относно критерия "справедливост" и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е посочвал, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател. Следва да се има предвид, че въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Правно релевантните обстоятелства, от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Съдебното минало и наличието други предишни осъждания също следва да бъдат отчетени. Като база служи още и икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. В настоящия казус въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Обсъдени са твърденията и доводите на страните, обосноваващи намаляване на обезщетението по размер, както и тези, които обуславят присъждане на обезщетение в по-висок размер. В случая тежестта на незаконното обвинение, наложената спрямо ищеца най-тежка мярка за неотклонение, при това за максималния срок, предвиден за нея в закона, както и обстоятелството, че в периода от извършване на престъплението, за което ищецът е осъден като пълнолетен, до момента на повдигане на обвинението, ищецът е работил, създал е семейство и се е интегрирал в обществото, са обосновали присъждане на обезщетение в по-висок размер. Следователно не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касация на решението в обжалваната му част. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение