Определение № 1661 от 08.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 106/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Й. И. И., чрез процесуалния му пълномощник адв. Ю. Г., срещу въззивното решение № 219/07.07.2025г., постановено по в.т.д. № 241/2025г. на Апелативен съд - П., с което е потвърдено решение № 4/03.01.2025г. по т.д. №63/2023г. на Окръжен съд Пловдив, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу Б. Б. Николова, Пресиана Б. Николова и Б. Б. Николова, последните две чрез тяхната майка и законен представител Аена П. Д., искове за връщане като дадени без основание на сумите от по 1 033 000 лв. от всяка от ответниците / общо 3 099 000лв./, платени по договор за продажба на наследство от 04.01.2018г. Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано. В жалбата се твърди, че постановеният въззивен акт е недопустим, тъй като съдът се е произнесъл по незаявен петитум. Касаторът сочи, че в исковата му молба е изложено, че с решение № 385/27.02.2019г., постановено по т.д. №176/2018г. по описа на СГС, влязло в сила на 24.10.2019г., договорът за продажба на наследство от 04.01.2018г., сключен между ответниците и „М.А.“ ЕООД, е обявен за нищожен като привиден, прикриващ договор за продажба на идеални части от акции. Предвид горното касационният жалбоподател твърди, че в петитума на исковата си молба е претендирал да бъде установено на основание чл.89, изр.1-во ЗЗД, че прикритият договор за продажба на акции е развален по право поради невъзможност за изпълнение от страна на ответниците, при евентуалност на основание чл.87 ал.1 ЗЗД да бъде развален поради причина, за която ответниците отговарят; и при евентуалност, да бъде развален, защото изпълнението по него е станало невъзможно, като всяка една от ответниците, на основание чл.55 ал.1, пр.1-во ЗЗД, евентуално – предл. второ, евентуално предл. трето, да върне получената сума по договора в размер на 1 033 000лв., ведно със законната лихва. Касаторът поддържа, че нито в исковата молба, нито в уточнението й в хода на процеса не бил предявен иск за връщане на полученото по нищожен договор, по който се е произнесъл въззивният съд. Същевременно в жалбата се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, тъй като неправилно съдът не е отчел, че с договора за цесия на касатора - ищец са прехвърлени правата по прикритата сделка. Касационният жалбоподател счита, че атакуваният акт е и необоснован, тъй като въззивният съд не е обсъдил, че е придобил по цесия права не просто по нищожен договор, а по договор, сключен при относителна симулация, прикриващ договор за продажба на акции. Касаторът твърди, че е необоснован изводът на съда, че предмет на договора за цесия от 09.11.2022г. не е вземането на цедента за връщане на даденото по нищожния договор, като при тълкуване на действителната воля на страните, следвало да се приеме, че това е прехвърленото вземане. По подробно изложените доводи касаторът претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, обезсилването му, при евентуалност - отмяната му, и уважаване на исковете му в пълен размер. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост, като се поставят следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и да оцени значението им за изясняване предмета на сключения договор за цесия?“, по който въпрос касаторът твърди разрешаването му в противоречие с решение № 222 / 27.03.2018г. по т.д. №505/2017 г. на 2 т.о. на ВКС, ППВС 1/53г., ППВС 7/1965г., ППВС 1/1985г., Тълкувателно решение №1 /04.01.2001г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение №212 /01.02.2012г. по т.д. №1106/2010г. на 2 т.о. на ВКС, решение № 17/23.07.2014г. по т.д. №811/2012г. на 2 т.о. на ВКС, решение № 111/03.11.2015г. по т.д. №1544/2014г. на 2 т.о. на ВКС, решение № 136/06.11.2015г. по т.д.№2483/2014г. на 2 т.о. на ВКС, решение № 161/04.10.2016г. по т.д. №2220/2015г. на 2 т.о. на ВКС.; 2. „Длъжен ли е съдът при решаването на въпроса за това дали една сделка е нищожна поради нейния привиден характер да установи характера на дисимулираната сделка и дали същата е действителна, и ако тя е действителна да приложи правилата й съгласно чл. 17, ал. 1 ЗЗД ? Длъжен ли е съдът в тези случаи да изследва действителната обща воля на страните за сключването на прикритата сделка, нейното предназначение и развитието на правоотношенията?“; по който въпрос касационният жалбоподател твърди разрешаването му в противоречие с решение №60281/21.04.2022г. по гр.д. №3512/2020г. на 4 г.о. на ВКС и определение № 2861/04.06.2025г. по гр.д. №3816/2024г. на ВКС; 3. „При тълкуване на сключен между страните договор за прехвърляне на вземане съдът длъжен ли е да се съобрази с действителната воля на страните по него, като същата бъде преценена през призмата на хронологично настъпилите събития, предхождащи прехвърлянето на вземането ?“; 4. „ Длъжен ли е въззивният съд при наличие на договорна клауза с неясен характер да пристъпи към тълкуване на действителната воля на страните, съобразявайки всички критерии по чл. 20 ЗЗД, и кои обстоятелства следва да бъдат взети предвид при подобно тълкуване ? Следва ли да бъдат взети предвид, наред със съдържанието на договора, и обстоятелствата, при които той е сключен, и поведението на страните преди и след сключването му ? Допустима ли е подмяната на волята на страните от съда?; 5. „ Длъжен ли е въззивният съд да анализира предмета на договора за цесия, като изходи от волята на страните, при прилагане на критериите по чл. 20 ЗЗД за тълкуване и да съобрази конкретната фактическа обстановка и релевантните обстоятелства, касаещи вида и естеството на вземането на цедента, респ. на това, което е могло да се прехвърли към датата на цедиране?“, като по тези три въпроса касаторът сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 129/12.07.2013г. по т.д. № 558/2012г., 2 т.о., решение № 202/13.07.2012г. по гр. д. №680/2011г., 1 г.о. и решение № 157/30.10.2012г. по т.д. № 696/2011г., 2 т.о.; 6. „Следва ли при тълкуване предмета на договора за цесия, тогава когато предмет на същия са права и вземания по конкретно договорно правоотношение, но последното е обявено с влязло в сила решение за привидно и е разкрита относителна симулация, то в случай че прикритото съглашение обвързва страните, да се приеме, че цесията обхваща и правата, и вземанията по валидното съглашение?; 7. „Как следва да се тълкува предметът на сключен договор за цесия, в който общо е посочено, че се прехвърлят всички права и вземания на цедента спрямо неговия длъжник по конкретно договорно правоотношение? Следва ли да се приеме, че доколкото е уговорено, че се прехвърлят всички права на цедента, които могат да възникнат от това правоотношение, то предмет на цесията е и вземането по чл. 55 ЗЗД и чл. 34 ЗЗД за връщане на даденото, доколкото тази претенция се намира в пряка връзка именно със сключения договор и пороците, от които той страда?“, като по последните три въпроса се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответниците по касационната жалба – Пресиана Б. Николова, Б. Б. Николова, двете чрез законния си представител и майка Аена П. Д., и Б. Б. Николова, действаща лично и със съгласието на майка си Аена П. Д., я оспорват по съображения, изложени в писмен отговор от 08.01.2026г., подаден чрез процесуалния им пълномощник – адв. К., като претендират да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с исковата молба са въведени следните фактически твърдения: ответниците и „М.А.“ ЕООД на 04.01.2018г. са сключили договор за продажба на наследство, по силата на който Б., Пресиана и Б. Н., чрез тяхната майка и законен представител Аена Д., продават на „М.А.“ ЕООД наследството си от наследодателя им Б. Н., починал на 14.05.2014г., за сумата от 3 099 000лв. общо - по 1 033 000лв. за всяка от ответниците; купувачът „М.А.“ ЕООД е заплатило на всяка от ответниците сумата от по 1 033 000лв.; договорът за продажба на наследство е допълван с два анекса – от 08.01.2018г. и от 11.05.2018г.; с Решение № 385/27.02.2019г., постановено по т.д. №176/2018г. по описа на СГС, влязло в сила на 24.10.2019г., договорът за продажба на наследство от 04.01.2018г. е обявен за нищожен като привиден, прикриващ договор за продажба на идеални части от акции; ищецът И. твърди, че черпи права от договор за прехвърляне на вземания и права от 09.11.2022г., по силата който „М.А.“ ЕООД му е прехвърлило вземането си спрямо ответниците във връзка с договор за продажба на наследство от 04.01.2018г.; с разрешение на СРС от 29.08.2019г. /по гр.д. №49159/2019г./ ответниците са продали своите идеални части от акции от дружества, в които наследодателят им е бил акционер, на Г. Б. Н., като са въведени доводи, че при това положение изпълнението по прикрития договор за продажба на акции е станало невъзможно. Апелативният съд е посочил, че в исковата молба заявените първоначално петитуми са следните: на основание чл.89, изр.1-во ЗЗД да се установи, че договорът от 04.01.2018г. е развален по право, поради невъзможност за изпълнение от страна на ответниците и всяка от тях да бъде осъдена, на осн. чл.55 ал.1, пр.1-во ЗЗД, евентуално – пр. второ, евентуални пр. трето, да върне получената сума в размер на 1 033 000лв., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба; при евентуалност - на основание чл.87, ал.1 ЗЗД да бъде развален или да се установи развалянето на договора от 04.01.2018г., поради причина, за която ответниците отговарят; при евентуалност на основание чл.87, ал.2 ЗЗД да бъде развален или да се установи развалянето на договора от 04.01.2018г., защото изпълнението по него е станало невъзможно и да бъде осъдена всяка една от ответниците, на основание чл.55, ал.1, пр.1-во ЗЗД, евентуално пр. второ, евентуално пр. трето, да върне получената сума в размер на 1 033 000лв., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба. Въззивният съд е посочил, че с разпореждане № 318/07.02.2023г. окръжният съд е оставил без движение исковата молба, като е депозирана молба - уточнение вх.№ 5804/21.02.2023г., съдържаща възпроизвеждане на обстоятелствата от първоначалната искова молба и петитум: „моля да постановите решение, с което на основание чл. 55 ЗЗД, във вр. с чл.89 ЗЗД да бъде осъдена всяка от ответниците да заплати на ищеца И. сумата в размер на 1 033 000лв., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба, получена по договора от 04.01.2018г.“. Апелативният съд е установил, че в проведеното на 07.06.2024г. първо съдебно заседание на ищеца отново са дадени указания за отстраняване нередовности на исковата молба, като с молба – уточнение вх. №21360/20.06.2024г., е посочено, че се иска да се постанови решение за осъждане на всяка от ответниците да заплати на ищеца И. сумата в размер на 1 033 000лв., ведно със законната лихва, суми, получени по договора за продажба на наследство от 04.01.2018г., прогласен за нищожен. Въз основа на горното въззивният съд е счел, че първоинстанционният съд правилно е определил правната квалификация на пасивно субективно съединените осъдителни искове, а именно - чл. 55, ал.1, предл.1, във връзка с чл. 34 ЗЗД или за връщане на дадено при начална липса на основание, като за коректност следвало да се допълни във вр. с чл. 99 ЗЗД предвид цесията. Апелативният съд е посочил, че ищецът е заявил, че сумите ответниците са получили по договор за продажба на наследство от 04.01.2018г., а позоваването на привидността по смисъла на чл. 17 ЗЗД са само доводи, но не и фактически обстоятелства, от които може да се изведе търсената защита. Съдът е изтъкнал, че такава е и правната квалификация по проекто - доклада на първоинстанционния съд, обявен за окончателен, по която ищецът не е възразил. Апелативният съд е приел, че фактическата обстановка се установява съобразно твърденията по исковата молба, а именно получаване от ответниците на сумите от по 1 033 000лв. от „М.А.“ ЕООД по договор за продажба на наследство от 04.01.2018г., обявяването му за нищожен с влязло в сила решение, сключването на договор за цесия от 09.11.2022г., с който „М.А.“ ЕООД е прехвърлило на Й. И. всички свои права и вземания, произтичащи от договор за продажба на наследство от 04.01.2018г. за сумата от 1 000лв. Въззивният съд е приел, че при тълкуване волята на страните, формулирана в чл. 1 от договора за цесия, относно предмета на този договор следва, че се прехвърлят вземания и права, произтичащи от договор за продажба на наследство от 04.01.2018г., а не както се сочи от жалбоподателя, че се прехвърлят права по друго правоотношение /права по прикрита сделка/. Апелативният съд е посочил, че договорът за продажба на наследство от 04.01.2018г. е прогласен за нищожен преди сключване на договора за цесия и доколкото нищожността е с обратно действие, то за цедента не съществуват валидни права/вземания, произтичащи от договора за продажба на наследство от 04.01.2018г. и такива не биха могли да се придобият от цесионера. Съдът е счел, че липсва валидно частно правоприемство, защото след като цедентът не е могъл валидно да придобие субективни права по обявения за нищожен договор, то и той не би могъл да ги реализира и прехвърли. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на жалбоподателя за неправилност на формирания от окръжния съд извод, че договорът за цесия няма за предмет вземането на цедента за връщане на дадено по нищожния договор за продажба на наследство, тъй като не може да се направи извод за друга воля на страните по договора за цесия, което отрича материалноправната легитимация на ищеца да претендира връщане на дадено без основание. С тези мотиви въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Доводите на касационния жалбоподател, че постановеното въззивно решение е недопустимо поради разглеждане на непредявен иск, не могат да бъдат споделени. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985г., недопустимо е съдебното решение, постановено без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество - при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и при разгледан непредявен иск – когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение №249 от 23.07.2010г. по гр. д. №92/2009г., IV г. о., решение №124 от 24.03.2011г. по гр. д. №882/2010г., решение №131 от 14.07.2011г. по гр. д. №1120/2010г., II г. о., решение №329 от 20.12.2011г. по гр. д.№1789/2010г., III г.о., решение №157 от 30.10.2013г. по т. д. №1091/2012г., I т. о. и др./, се приема, че предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба, а правната квалификация на спорното право се определя от съда съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Съгласно приетото в мотивите на ТР № 2/29.02.12г. по тълк.д.№ 2/11г. на ОСГТК на ВКС, както и в трайната съдебна практика на ВКС, произнасяне по непредявен иск, водещо до недопустимост на решението, е налице когато, нарушавайки принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран, определяйки спорното право въз основа на обстоятелства, каквито не са били въведени от страната и излизайки извън обхвата на търсената защита. В този смисъл са разясненията в т. 5 от ППВС № 6/21.02.1979г., както и приетото в практиката на ВКС, обективирана в решение №51 от 07.04.2009г. на ВКС по т.д.№623/2008г. ТК, II т.о.; решение №164 от 14.01.2010г. на ВКС по т.д.№764/2008г. ТК, II т.о.; решение №176 от 03.11.2010г. на ВКС по т.д. №118/2010г.,ТК, II т. о. В случая липсват твърдения и данни за отсъствието на процесуални предпоставки за допустимост на предявения иск, както и за десезиране на съда. Не се установява и отклонение от диспозитивното начало на процеса, доколкото съдът се е съобразил с искането на ищеца и с фактите и обстоятелствата, които са въведени с исковата молба. Въззивният съд не се е произнесъл недопустимо, тъй като е съобразил, че с молба - уточнение с вх.№21360/20.06.2024г. и с предходната молба - уточнение с вх.№5804/21.02.2023г. ищецът е заявил искане да бъде осъдена всяка от ответниците да му заплати сумата в размер на 1 033 000лв., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба, получени по описания договор, т.е. предявените искове са с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 99 ЗЗД. Първоначалните искания в исковата молба – да бъде установено на основание чл. 89, изр.1-во ЗЗД, че договорът от 04.01.2018г. е развален по право, поради невъзможност за изпълнение от страна на ответниците, евентуално на основание чл.87 ал.1 ЗЗД да бъде развален или да се установи развалянето на договора от 04.01.2018г. поради причина, за която ответниците отговарят, и при условието на евентуалност на основание чл.87 ал.2 ЗЗД да бъде развален договорът от 04.01.2018г., защото изпълнението по него е станало невъзможно, не се поддържат от ищеца. Вярно е, че ищецът е твърдял, че предвид нищожността на договора за продажба на наследство при относителна симулация, същият следва да се счита като прикриващ договор за продажба на акции, но това са доводи във връзка с основателността на претенциите. Предявените искове след уточняването им са само трите субективно съединени искови претенции за връщане като получено без основание на заплатените суми от всяка от ответниците по договора. Те са разгледани от съда и той не е допуснал твърдяното нарушение на диспозитивното начало, което да обуславя недопустимост на решението му. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в тълкувателното решение, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като съдът не е длъжен да го изведе от изложението към касационната жалба, а може само да го конкретизира и доуточни. Поставеният по т. 1 от изложението въпрос е процесуален и отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, но не удовлетворява допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, на което се позовава касаторът. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1 - 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В константната практика на ВКС е прието, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая въззивният съд е извършил преценка на събраните по делото доказателства, за да формира своите изводи от фактическа и правна страна по спорните въпроси по делото. Апелативният съд е постановил акта си в съответствие с практиката на ВКС, като е обсъдил подробно и в пълнота събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, и доводите на страните. От касатора е заявено несъгласие с направените от въззивния съд констатации относно предмета на договора за цесия и последиците от сключването му с оглед прикритата сделка по нищожния договор. Конкретните фактически изводи на въззивния съд в резултат на обсъждане на доказателствата са свързани с правилността на обжалваното решение и тези оплаквания не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Доводите на касационния жалбоподател са, че не били обсъдени твърденията му относно неизпълнението на прикритата сделка, но и при разглеждането им не би могло да се стигне до друг резултат по делото. Необсъждането на твърденията на касатора за прикритата сделка е с оглед извода на съда относно предмета на договора за цесия / прехвърляне само на конкретно посочени вземания по договора за продажба на наследство/, а не се дължи на процесуално нарушение. Предвид горното настоящият съдебен състав намира, че по този въпрос не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на което се позовава касаторът. Вторият въпрос на касатора не е обуславящ и не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Договорът за продажба на наследство е обявен за нищожен с влязло в сила съдебно решение и въззивният съд не е обсъждал дали същият прикрива друга сделка или не, респ. характера й, защото този спор е разрешен между праводателя на касатора и ответниците преди сключване на договора за цесия. Мотивите на апелативния съд за отхвърляне на исковите претенции са свързани с предмета на договора за цесия и обсъждането на горепосочените доводи не би обусловило друг изход на спора. Поставените от трети до седми въпроси в изложението към касационната жалба, са взаимосвързани и касаят оплакванията на касационния жалбоподател за нарушение от въззивния съд на критериите по чл. 20 ЗЗД при тълкуване на договора за цесия. Въпросите са обуславящи с оглед мотивите на въззивния съд, който е извършил тълкуване на предмета на договора, поради което удовлетворяват общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, сочен от касатора за първите от тях. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в решение № 151/05.10.2010 г. по т. д. № 1035/2009 г. на ВКС, ТК, решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г. о., и мн.др., критериите за тълкуване на договорите са: отделните договорни уговорки да не се тълкуват изолирано, а във връзка едни с други; всяка една уговорка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор; всички клаузи да се тълкуват с оглед целта на конкретния договор, обичаите в практиката и добросъвестността; при всяко тълкуване съдът трябва да изясни изявената воля на страните, а не предполагаемата воля и не може да подменя нейното съдържание, като следва да съобрази всички обстоятелства при постигане на уговорката. Съгласно решение № 546/23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г., IV г.о. решение № 89 от 17.17.2009 г. по т.д. № 523/2008 г., II т.о. на ВКС, решение № 81/07.07.2009 г. по т.д. № 761/2008 г., I т.о. на ВКС, при тълкуване на конкретна клауза, за да изясни каква е действителната воля на страните, съдът следва да зачете обстоятелствата, при които е сключен договора и поведението на страните; доколко отделна уговорка може да бъде тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основание; каква е обичайно възприетата практика в отношенията между страните по договора и други обстоятелства, имащи значение за точното прилагане на критериите по чл. 20 ЗЗД. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, като е тълкувал уговореното в договора за цесия, с който се легитимира ищецът. Апелативният съд, тълкувайки волята на страните е приел, че предметът на договора по недвусмислен начин сочи, че се прехвърлят вземания и права, произтичащи от договор за продажба на наследство от 04.01.2018г., а не права по друго правоотношение, доколкото в последния случай това би намерило проявление при писменото обективиране на съвпадението на насрещните воли на страните по договора. Относно определяемостта на прехвърлените вземания е налице практика на ВКС, обективирана в решение № 32 от 09.09.2010 г. на ВКС по т.д. № 438/2009г., решение № 196/22.11.2018г. по гр.д.№ 3871/2017г. на ВКС, 4 г.о. и др., с която въззивният съд се е съобразил. Направеното тълкуване е съответно на приеманото в практиката, че цесионерът придобива едно вземане, но не става страна в правоотношението между цедента и длъжника. При положение, че на цедента му е било известно обявяването нищожността на договора за продажба за наследство със съдебно решение, влязло в сила повече от две години преди сключване на договора за цесия, ако е целено прехвърляне на права във връзка с прекратяването / развалянето на прикритата сделка, то това е следвало да бъде изрично посочено. Извън предмета на настоящия спор е отговорността на цедента към неговия съконтрахент – ищеца И. за съществуването на прехвърленото вземане. Следва да се отбележи, че с оглед горепосочената практика не е налице и допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което касаторът се позовава по последните въпроси. Касаторът не е обосновал надлежно допълнителното селективно основание съгласно задължителните указания в т. 4 на Тълкувателно решение № 1/ 2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не се сочи непълна, неясна или противоречива правна норма, чието тълкуване да е предпоставило противоречива съдебна практика, съответно такава също не е посочена, нито са обосновани предпоставки за преодоляване на еднозначна съдебна практика, явяваща се неправилна, предвид промяна в обществените условия или изменение на законодателството, а наличието на горепосочената практика, съобразно която е разрешил спора въззивният съд, изключва това допълнително селективно основание. Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора на касационния жалбоподател не се следват разноски. От процесуалния представител на ответниците – адв. Г. К. се претендира присъждане на възнаграждение за осъщественото пред ВКС безплатно процесуално представителство по чл. 38 ЗАдв., като е приложен договор за правна защита за касационното производство с отговора на жалбата. По отношение на размера на възнаграждението следва да се съобрази задължителния характер съгласно чл. 633 ГПК на даденото с решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C - 438/22 тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, съгласно което определените с Наредба № 1/2004г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат само като ориентир. При преценка на всички относими обстоятелства при определяне на размера на адвокатското възнаграждение - вида на делото, спорния материален интерес при осъществената защита, фактическата и правна сложност, настоящият състав като съобрази, че обемът на действия на процесуалния представител се е изразил единствено в подаване на общ писмен отговор на касационната жалба, намира, че следва да се приеме, че адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на трите ищци при условията на чл. 38, ал.2 ЗАдв. трябва да бъде определено в размер на сумата от по 1000 евро за всяка, или общо 3000 евро. Воден от горното, Върховният касационен съд, Първо търговско отделение