Определение № 239 от 22.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 694/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 933/14.01.2022 г. на „Агро Плант Инвест” ЕООД, подадена чрез адв. Ц. Д. от АК - [населено място], срещу въззивно определение № 4454/15.12.2021 г., постановено по в. ч. гр. д. № 2800/2021 г. по описа на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 6350 от 15.10.2021 г., постановено по гр.д. № 8469/2021 г. по описа на Варненски районен съд, с което производството по предявения от „Агро Плант Инвест” ЕООД против М. Ц. П. иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 12906,87 лв. – обезщетение за част от причинени вреди, на основание чл. 203, ал. 1 КТ, вр. чл. 206, ал. 2 КТ, е прекратено като недопустимо, на основание чл. 130 ГПК. В частната касационна жалба са изложени доводи за неправилност на атакувания съдебен акт – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяната му и за продължаване на съдопроизводствените действия по заявената искова претенция. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят сочи, че са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния правен въпрос: „ Когато за работодателя не съществува възможност да издаде заповед по чл. 210, ал. 1 КТ за ангажиране на ограничената имуществена отговорност на работника или служителя, поради прекратяване на трудовото правоотношение преди откриването на нанесената от служителя имуществена вреда, може ли същият да ангажира ограничената имуществена отговорност на работника или служителя по съдебен ред?“. Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Излагат се съображения, че в потвърденото от Варненския окръжен съд определение за прекратяване на производството, районният съд е цитирал съдебна практика относно хипотези, различни от настоящата, а именно такива, при които трудовото правоотношение е съществувало към момента на откриване на вредата. Релевират се и оплаквания, че даденото разрешение от въззивния съд е резултат от неточно тълкуване на нормата на чл. 210 КТ, поради което със същото се нарушава и прокламираният в чл. 5 ГПК принцип за законност. Ответникът по жалбата – М. Ц. П., чрез адв. Г. Р., е подал отговор в срок и изразява становище за неоснователност на същата. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен акт. За да постанови определението си въззивният съд е приел, че производството пред първата инстанция е образувано по предявен от „Агро плант инвест“ ЕООД срещу М. Ц. П. иск с правно основание чл. 203, ал. 1, вр. чл. 206, ал. 2 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 12 906,87 лв., представляваща част от вреди – 80 тона увредена слънчогледова трошка, които ответникът е причинил чрез бездействието си при осъществяване на трудовите си задължения в предприятието на ищеца при упражняване на ръководните си функции. Установил е, че възражението на дружеството ищец, че предявеният иск е с правно основание чл. 45 ЗЗД е неоснователно. Съобразил е, че в конкретния случай фактите и обстоятелствата, на които се позовава ищецът – причинена вреда от работника – ответник, по повод изпълнение на трудовите му задължения, сочат на отговорност по чл. 203, ал. 1 КТ – ограничена имуществена отговорност. Липсвали твърдения по смисъла на чл. 203, ал. 2 КТ като основание за възникване на пълна имуществена отговорност на работника. Въззивният състав е приел също така, че за реализиране на имуществената отговорност на работника или служителя е предвиден специален ред, установен в нормата на чл. 210 КТ, според който работодателят издава заповед, с която определя основанието и размера на отговорността на работника или служителя. Счел е за неоснователен доводът на жалбоподателя, че този ред на осъществяване на ограничената имуществена отговорност е неприложим в случая, тъй като трудовото правоотношение е прекратено. Констатирал е, че прекратяването на трудовото правоотношение само препятства работодателят да събере дължимата сума чрез удръжки от трудовото възнаграждение на работника. Посочил е, че за това в нормата на чл. 210, ал. 5 КТ е предвидено при прекратено трудово правоотношение работодателят да има възможност да се снабди със заповед за изпълнение по реда на чл. 410, ал. 1 КТ независимо от размера на вземането. Въз основа на горното, въззивната инстанция е достигнала до съвпадение с крайния извод на първоинстанционния съд, поради което е потвърдил определението за прекратяване на производството поради недопустимост на иска, на основание чл. 130 ГПК. След преценка на доводите на частния жалбоподател и обстоятелствата по делото, съдът намира че е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставения правен въпрос. Повдигнатият от жалбоподателя въпрос е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд да приеме, че предявеният иск е недопустим и издаването на заповед по чл. 210 КТ е условие за допустимост на иска за ангажиране на ограничената имуществена отговорност на ответника. В случая настоящият състав намира че, поставеният въпрос е от значение за развитието на правото, тъй като по него липсва съдебна практика. Посочените от жалбоподателя в приложеното към жалбата изложение съдебни решения, на които се е позовал Варненският районен съд, в действителност се отнасят до различни случаи. По тях съдилищата са се произнесли също по искове за ангажиране на ограничената имуществена отговорност на работника, но при наличието на валидно съществуващо трудово правоотношение. В процесния случай не е издадена заповед по чл. 210, ал. 1 КТ за ангажиране на ограничената имуществена отговорност на ответника, тъй като на 02.06.2020 г. е прекратено трудовото правоотношение между страните. Вредата, причинена от работника, е установена на 04.06.2020 г. - след прекратяване на трудовия договор, поради което работодателят не е имал възможност и съответно не е издал заповед по чл. 210, ал. 1 КТ за ангажиране на ограничената имуществена отговорност на работника. Както еднозначно се приема в теорията и в съдебната практика, заповедта по чл.210 ал.1 КТ поставя началото на едно извънсъдебно рекламационно производство за доброволно осъществяване на ограничената имуществена отговорност. По правното си естество самата заповед по чл. 210, ал. 1 КТ е изявление за прихващане на насрещни вземания – вземането на работодателя за обезщетение срещу вземането на работника за трудово възнаграждение. Чрез нея работодателят предявява претенцията си за обезщетение и упражнява едно субективно потестативно право – правото на прихващане. Правото да издаде такава заповед, респективно да направи волеизявление за прихващане, принадлежи на работодателя като субект на вземането. Компенсаторното действие на заповедта обаче, не настъпва веднага с връчването й на работника/служителя, защото валидността на компенсацията предпоставя не само изискуемост, но и ликвидност, а последната не съществува, докато работникът не изрази становище по претенцията на работодателя. Законът предоставя на работника едномесечен срок да оспори основанието и размера на предявеното от работодателя вземане – това материалноправно възражение е негово субективно потестативно право. Упражняването на това право на оспорване в рамките на рекламационното производство има преклудиращ ефект – правото на работодателя да извърши прихващане се погасява и той може да осъществи отговорността на работника или служителя само като предяви вземането си по съдебен ред / в този смисъл Коментар на Кодекса на труда – М., С., В., осмо издание, стр.605/. Пропускът на работника да оспори вземането на работодателя създава презумпция за ликвидност и открива за работодателя пътя за извършване на удръжките по лекия и ефикасен извънсъдебен начин. Очевидно уредбата на рекламационното производство предполага налично трудово правоотношение. При прекратено трудово правоотношение, субектът на вземането за обезщетение губи качеството работодател и не може да издаде заповедта, слагаща началото на рекламационното производство, а последното става и неизпълнимо като способ за събиране на вземането, поради трудността да се извърши размяната на волеизявленията на участващите в него. Затова и за случаите, когато работодателят е издал заповед по чл.210 КТ, но „поради прекратяване на трудовото правоотношение или по други причини събирането на сумата не може да стане чрез удръжки по реда на предходната алинея, въз основа на заповедта на работодателя или на органа по изречение второ на ал. 1 работодателят може да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс независимо от размера на вземането“- ал.5 на чл.210 КТ. С тази норма законодателят е приел едно прагматично решение, като е придал на вече издадената заповед качеството на несъдебно изпълнително основание. Случаят с прекратеното трудово правоотношение е ясен – с прекратяването на трудовото правоотношение страните по него губят качеството работодател – работник/служител, няма как и реално да се осъществи прихващането. Предвидените от законодателя „други причини“ в цитираната алинея пета пък предпоставят налично трудово правоотношение в рамките на което при наличието им е невъзможно извършването на компенсация - като ползването на отпуск от работника–платен, неплатен или поради временна нетрудоспособност. С оглед изложеното се обосновава извод, че рекламационното производство предполага налично трудово правоотношение. Същото няма как да бъде проведено в случаите, когато вредата е установена след прекратяване на трудовото правоотношение. Към този момент правоимащият да получи обезщетение за вредите вече няма качеството работодател и не може да издаде заповед по чл.210 КТ, делинквентът няма качеството работник и обективно е невъзможно извършването на компенсацията. Въздигайки издаването на заповедта по чл. 210 КТ в условие за допустимост на предявения иск, при установяване на вредите след прекратяване на трудовото правоотношение, води до резултата работодателят да бъде лишен от възможността да претендира обезвреда на причинените му вреди, което противоречи на общите принципи на гражданското право. Предвид това настоящият състав намира, че в случаите, когато вредата е установена след прекратяване на трудовото правоотношение рекламационно производство няма как да се развие и издаването на заповед по чл.210 КТ не е условие за допустимост на претенцията. В подкрепа на този извод следва да се посочи и това, че и при действието на отменения ГПК от 1952 г. ВКС е приемал, че възможността на работодателя да се снабди с изпълнителен лист по чл. 210, ал. 5 ГПК не го лишава от възможността да предяви претенцията си по исков ред, за да се снабди с осъдително съдебно решение, което се полза със сила на пресъдено нещо и с изпълнителна сила – така определение № 159-04-III г.о. по ч. гр. д. № 69/2004 г. на ВКС. Това разбиране, заедно с мотивите към него, на общо основание запазва приложимостта си и при действието на новия ГПК. Съгласно установеното в правната теория, използването на заповедното производство е право на работодателя – той може да поиска издаването на заповед за изпълнение, следователно може да предяви и иск на общо основание, за да се снабди с осъдително решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо, каквато сила заповедта за изпълнение няма. За пълнота следва да се отбележи, че при прекратено трудово правоотношение работодателят би могъл да ангажира пълната имуществена отговорност на работника, от което следва, че по аргумент за по-силното основание след като може да бъде търсена „по-голямата“ отговорност, може и „по-малката“. Въз основа на горните съображения, се извежда изводът, че издаването на заповед по чл. 210 КТ не е положителна процесуална предпоставка за възникване и надлежно упражняване на правото на иск за ангажиране на ограничената имуществена отговорност на работника, в случаите при които трудовото правоотношение е прекратено и причинените вреди са установени от работодателя след това. Предвид изложеното, обжалваното въззивно определение и потвърденото с него протоколно определение на първата инстанция като неправилни следва да бъдат отменени, а делото следва да бъде върнато на Районен съд – Варна за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на предявения иск. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.