Определение № 4040 от 27.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4889/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. М. М., чрез назначения от съда особен представител, срещу решение № 890/13.08.2025 г., постановено по възз. гр. д. № 1207/2025 г. от Окръжен съд-Варна, с което като е потвърдено решение № 1014/24.03.2025 г., постановено по гр. д. № 11443/2023 г. от Районен съд-Варна е отхвърлен предявеният от касатора против Министерство на правосъдието осъдителен иск с правно основание чл. 441, ал. 1 от ГПК вр. чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от 08.09.2018 г. до 08.09.2023 г., изразяващи се в болки, страдания и чувство на беззащитност, вследствие на противоправните действия на държавен съдебен изпълнител при СИС при Районен съд-Варна по изп. дело № 6100/2018 г. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Поддържа се твърдение, че съхраняваните в касата на затвора суми за задоволяване на личните нужди на лишените от свобода, без значение какъв е източникът им на произход, по своето естество са предназначени да задоволяват екзистенциалните им нужди, поради което същите представляват несеквестируемо имущество, срещу което не може да бъде насочено принудително изпълнение. Прави се искане решението да бъде допуснато до касационно обжалване и да бъде отменено. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се прави искане обжалваното решение да бъде допуснато до касационен контрол по следния въпрос: Несеквестируем доход ли са средствата, дарени от ищцата, с цел лишеният от свобода – длъжник по изпълнително дело да задоволи базовите си потребности? Твърди се наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по жалбата – Министерство на правосъдието, чрез пълномощник, е подал писмен отговор, в който се сочи, че въззивното решение е валидно, допустимо и правилно, а касационната жалба – неоснователна. Поддържа се становище, че не са налице основанията за допускане на атакуваното решение до касационно обжалване. Третото лице помагач на ответника – ДСИ при Районен съд-Варна Д. М. не е подал отговор. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. По предпоставките за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с жалба от ищеца – Г. М. М., подадена срещу първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от ищцата против Министерство на правосъдието осъдителен иск с правно основание чл. 441, ал. 1, изр. 2 от ГПК във връзка с чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени в периода от 08.09.2018 г. до 08.09.2023 г. неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания и чувство на беззащитност, вследствие на противоправните действия на държавния съдебен изпълнител при СИС при РС-Варна по изп. дело № 6100/2018 г. От фактическа страна съдът е приел, че страните не са спорели, че брат на ищцата е М. Л. Ж., както и че последният е лишен от свобода с наложено наказание доживотен затвор, което изтърпява в Затвора - [населено място]. Посочил е, че от материалите по приложеното изпълнително дело № 6100/2018 г. по описа на СИС при Районен съд - Варна било видно, че изпълнителното дело е образувано на 13.06.2018 г. по молба на Министерство на правосъдието срещу длъжника М. Л. Ж., въз основа на приложен изпълнителен лист от 23.05.2018 г., издаден по адм. д. № 3854/2014 г. по описа на Административен съд - Варна, за сумата от 400 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение. От данните по приложеното изпълнително дело, съдът е констатирал, че с разпореждане на ДСИ Д. М. от 06.07.2018 г. по изпълнителното дело е бил наложен запор върху вземането на длъжника от личната му партида в Затвора в [населено място], като запорното съобщение е било получено от началника на затвора на 13.07.2018 г., който с нарочно писмо е уведомил ДСИ, че М. Ж. е постъпил в затвора на 12.10.2006 г. и от тогава не е работил, респ. не получава трудово възнаграждение. Решаващият съд е приел, че по делото не било спорно обстоятелството, че постъпилите по тази партида средства в размер на 30 лв. са били дарение от въззивницата – Г. М. М. в полза на нейния брат. Въззивният съд е констатирал, че в изпълнение на наложения запор на 13.09.2018 г. от страна на Затвора - [населено място] е била преведена по сметка на Районен съд-Варна сумата от 34 лева с посочено основание - „плащане по изп. дело № 20183110406100, М. Л. Ж.“. От правна страна съдът е посочил, че основателността на иска е обусловена от кумулативното наличие на следните материалноправни предпоставки, а именно: противоправно деяние (действие или бездействие), извършено от съдебния изпълнител по повод възложената му дейност по принудително изпълнение, настъпили вреди, причинно-следствена връзка между деянието и вредите, както и вина, която по арг. от чл. 45, ал. 2 ЗЗД се предполага. Приел е, че в случая тези предпоставки не са налице - липсва проведено от държавния съдебен изпълнител незаконосъобразно принудително изпълнение, респ. противоправно негово деяние, което да обуславя деликтната му отговорност, съответно тази на възложителя - ответник, за претърпените от ищцата вреди. Въззивният съд е приел за неоснователни възраженията на въззивницата, че наложеният запор върху дарените от нея парични средства в размер на 30 лв. в полза на брат й, постъпили по личната му партида в Затвора - [населено място], представляват несеквестируемо вземане, върху което запорът и принудителното изпълнение са недопустими. Позовал се е на разпоредбата на чл. 446 от ГПК, като е посочил, че в същата са определени категориите несеквестируем доход, като такива са вземанията за трудовото възнаграждение или друго възнаграждение за труд, пенсия, стипендия или издръжка. Поради това е приел, че дарените суми не представляват нито несеквестируем доход по смисъла на чл. 446 от ГПК, нито друг доход, чиято секвестируемост да е изключена съгласно друг нормативен акт. Направил е извод, че поради това липсва законова забрана за принудително изпълнение върху дарените суми. Обобщил е, че предвид установения произход на средствата по личната партида на лишения от свобода, налагането на запор на вземанията по нея е допустимо и на общо основание постъпилата като дарение от ищцата сума може да бъде удържана в пълен размер и да бъде превеждана изцяло на съдебния изпълнител за погасяване на задължението на лишения от свобода длъжник, което е сторено и в случая. Разгледал е и второто възражение на въззивницата-ищца, като е посочил, че не следва друг извод и от обстоятелството, че дарените парични средства са били предназначени за закупуване на стоки от първа необходимост и задоволяване на екзистенциални потребности на лишения от свобода. Цитирал е разпоредбата на чл. 86, ал. 1, т. 4 от ЗИНЗС, съгласно която лишените от свобода имат право на парични суми за задоволяване на лични нужди. Но е приел, че липсва предвидена в закона несеквестируемост на вземането за тези суми, като същата не може да се предполага, както и че липсва законоустановена забрана за изпълнение върху сумите по личните партиди на лишените от свобода лица. По изложените мотиви съдът е приел, че твърдените в исковата молба като незаконосъобразни действия на ДСИ Д. М. по изп. дело № 6100/2018 г. по описа на СИС при Районен съд - Варна, изразяващи се в налагане на запор на средствата по личната партида на брата на въззивницата в затвора - [населено място] и принудително изпълнение върху преведената на 08.09.2018 г. от въззивницата по тази партида сума в размер на 30 лв., не са в нарушение на закона и не могат да послужат като основание за ангажиране на отговорността на възложителя Министерство на правосъдието по реда на чл. 441, ал. 1, изр. 2-ро от ГПК във връзка с чл. 49 от ЗЗД. Поради което е приел, че предявеният на това основание иск подлежи на отхвърляне като неоснователен. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Повдигнатият правен въпрос обуславя решението, но начинът, по който въззивният съд му е отговорил, не противоречи, а съответства на практиката на Върховния касационен съд по прилагането на чл. 441 ГПК, вр. с чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД. Съгласно безпротиворечивата практика на ВКС, доходите, които законът признава за несеквестируеми, са лимитативно посочени в чл. 446 и чл. 446а ГПК. Несеквестируемостта, като изключение от правилото по чл. 133 ЗЗД и чл. 442 ГПК, е уредена с разпоредби, които не могат да се прилагат по аналогия или да бъдат тълкувани разширително. Съгласно чл. 446 ГПК трудовото и всяко друго възнаграждение за труд, както и пенсията, са частично секвестируеми, като запор върху такива доходи на длъжника може да бъде наложен само на секвестируемата част. Несеквестируемият минимум е определен абсолютно – в размер на МРЗ и това се отнася както за всяко възнаграждение за труд, така и за пенсията (ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ВКС, ОСГТК). Извършването на удръжки от вземанията на лишения от свобода се подчинява на правилата на несеквестируемостта, регламентирани в чл. 446 ГПК и чл. 78, ал. 3 ЗИНЗС, отнасящи се единствено до вземанията за трудово възнаграждение или други възнаграждения за труд и за пенсия. В случая, доходът на лишения от свобода по личната му партида в затвора не е получен вследствие на трудова дейност или от пенсия, тъй като е безспорно установено, че при престоя си в затвора М. Л. Ж. не полага труд. Средствата по личната му затворническа партида, респ. – процесните запорирани от ДСИ суми - са дарени от неговата сестра-ищцата по делото. Поради този си произход, те са извън обхвата на забраните по чл. 446 ГПК и чл. 78, ал. 3 ЗИНЗС, респ. - не са несеквестируеми и на това основание са могли в пълен размер да бъдат събрани от държавния съдебен изпълнител за погасяване дълга на М. Ж. по изпълнителното дело. Следователно налагането на запор върху сумата от 34 лв. – дарени от сестрата на лишения от свобода не представлява незаконосъобразно действие на държавния съдебен изпълнител. Отговорността на съдебния изпълнител се реализира при виновно извършени неправомерни действия (бездействия), настъпила вреда и причинна връзка между тях. В случая, липсват елементи от този фактически състав – не се установява неправомерно поведение на съдебния изпълнител. Действията му са законосъобразни и вредите, които са доказани по делото, не са в причинна връзка със законосъобразните действия на съдебния изпълнител. Респ. не може да бъде ангажирана и отговорността по смисъла на чл. 49 ЗЗД на възложителя на работа – Министерство на правосъдието. Въззивният съд е достигнал до този извод и приетото от него в обжалваното решение не противоречи на практиката на ВКС. В контекста на поддържаната от касатора аргументация, не би могла да се констатира и „очевидна неправилност“ на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Цитираното селективно основание предпоставя, че във фазата по допускане на жалбите Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалваното решение, може да направи извод за възможната му очевидна неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, жалбоподателят не е изложил надлежна аргументация за наличие на такъв тежък порок, който да може да се установи пряко от съдържанието на решението, поради което основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е налице. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение