Определение № 50121 от 19.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2790/2022 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 452/17.01.2022 г., подадена от Х. К. К., М. И. П., И. Х. П., В. М. С. и З. Т. П., срещу решение № 139/01.11.2021 г. по в. гр. д. № 1536/2021 г. на Старозагорския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260032/22.01.2021г. по гр. д. № 438/2018г. на Казанлъшкия районен съд, с което са отхвърлени предявените от касаторите искове за признаване на установено по отношение на М. Д. М., Й. С. С., Г. П. С., С. Й. С. и Т. Т. Т., че ищците са собственици по наследство и давностно владение на земеделски имоти - възстановена собственост на М. Х. П., находящи се в [населено място], като притежават по давност общо 2/6 ид. ч., които на 28.12.2017 г. М. Д. М. и Е. Д. С. са прехвърлили в собственост на Т. Т. Т., като са посочени квотите на всеки един от ищците. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1. Следва ли да са извършени явни действия, с които да се отрича правото на собственост на останалите наследници върху целия имот, или е достатъчно да се упражнява необезпокоявано и непрекъснато самостоятелна фактическа власт върху целия имот, в това число и върху идеалните части на останалите сънаследници; 2. За прекъсване/оспорване на давностното владение от страна на наследник, следва ли останалите наследници да са манифестирални активни действия по оспорване и/или прекъсване на установено своене върху целия наследствен имот. Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 97/19.10.2020 г. по гр. д. № 325/2020 г. на І-во г. о., решение № 17/01.03.2017 г. по гр. д. № 2923/2016 г. на ІІ-ро г. о., решение № 214/28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на І-во г. о., и решение № 5/25.01.2010 г. по гр. д. № 2728/2008 г. на ІІ-ро г. о. - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа се и основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. От ответниците по касация М. Д. М. и Т. Т. Т. е получен писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване; същото становище се поддържа и в подадения от адв. А. Т. - особен представител на Г. П. С., писмен отговор; останалите ответници не са взели становища. Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационно обжалване, приема следното: От представените по делото решение № 32/12.10.1998 г. и решение № 33/12.10.1998 г. на Общинска поземлена комисия гр. Мъглиж и скици, издадени на 12.01.2018 г. и на 15.01.2018 г. от Общинска служба по земеделие с. гр., е установено, че на наследниците на М. Х. П. е възстановено правото на собственост на земеделски имоти в землището на [населено място], от които в стари реални граници - 10 бр. и с план за земераделяне - 11 бр. М. Х. П. е починал на 01.12.1955 г. като вдовец- съпругата му В. П. е починала през 1954 г. Оставил е след смъртта си трима сина - Д. М. П., починал на 04.12.1984 г., И. М. П., починал на 01.11.1987 г., и Х. М. П., починал на 14.03.1986 г. Наследници на Д. М. П. са синът му М. Д. М. и дъщеря му Е. Д. С., починала на 07.04.2018 г. и оставила за наследници Й. С. С. - съпруг, Г. П. С. - дъщеря, и С. Й. С. - син. Наследници на И. М. П. са дъщерите му И. И. К., починала на 21.03.2020 г. и оставила за наследник сина си Х. К. К., и М. И. К., починала на 08.08.2009 г. и оставила за наследник дъщеря си Мима И. П.. Наследници на Х. М. П. са дъщеря му И. Х. П., и синът му М. Х. П., починал на 01.05.1999 г., и оставил за наследници дъщерите си В. М. С. и П. М. П., починала на 11.06.2003 г. и оставила за наследник З. Т. П. - нейна майка. Видно от стр. 16 на Държавен вестник, бр. 257/1916 г., Старозагорският окръжен съд с определение № 976/02.11.1916 г. по молба на Д. М. П. и съпругата му Д. Д. П. е допуснал осиновяването на 11-годишния Д. М. П. от [населено място] от Д. М. П. и съпругата му Д. Д. П.. Деля Д. П. е починала на 13.08.1923 г., а Д. М. П. е починал на 31.12.1931 г. Осиновяването е извършено по Закона за припознаването на незаконородените деца, за узаконението им и за усиновяването, обн., ДВ, бр. 9/12.01.1890 г. /отм./. Съгласно пар. I, чл. 33, ал. 1 от закона “усиновеният запазва всичките си права и длъжности спрямо семейството, към което той принадлежи по рождение”. Този закон е отменен с разпоредбата на чл. 54 от Закона за извънбрачните деца и осиновяването, обн., ДВ, бр. 267/26.11.1940 г. Съгласно чл. 49 от този закон “осиновеният запазва всичките си права и длъжности спрямо семейството, към което принадлежи по рождение”. Законът за извънбрачните деца и осиновяването е отменен с разпоредбата на чл. 165 от ПР на Закона за лицата и семейството, обн., ДВ, бр. 182/09.08.1949 г. Съгласно чл. 81, ал. 1 и 4 /попр., ДВ, бр. 193/22.08.1949 г./ ЗЛС между осиновения и осиновителя се създават отношения на дете към родител, но осиновителят не наследява осиновения; осиновеният запазва всичките си права и задължения спрямо семейството, към което принадлежи по рождение. Тази уредба на правоотношенията се запазва до 1961 г., когато с изменението на чл. 81 /Изм. - Изв., бр. 50/23.06.1961 г./ между осиновителя и неговите роднини, от една страна, и осиновения и неговите низходящи, от друга, възникват права и задължения, каквито съществуват между роднини по произход, а правата и задълженията между осиновения и неговите низходящи, от една страна, и роднините им по произход, от друга, се прекратяват, освен когато родителят на осиновения е съпруг на осиновителя. След изменението на ЗЛС през 1961 г. е налице законодателна промяна - наред със съществуващото до момента непълно осиновяване е въведен и институтът на пълното осиновяване. Действието на тази промяна е само занапред, като с чл. 80 /Изм. - Изв., бр. 50/23.06.1961 г./ е дадена възможност по молба на осиновителя, а ако осиновеният е навършил 14-годишна възраст - и с негово съгласие, съдът да постанови осиновителят да се впише като родител на осиновения в регистъра за ражданията по местожителството на осиновителя; допуснатото осиновяване има действие от датата на акта на съгласието. Със Семейния кодекс, обн., ДВ, бр. 23/22.03.1968 г., е приет чл. 54, според който по съгласие между осиновения, осиновителите и родителите на осиновения правата на осиновения и неговите роднини по произход се прекратяват за сметка на възникване на такива права между осиновения и осиновителите. Изрично с чл. 55 СК от 1968 г. /отм./ е разпоредено, че в останалите случаи /когато такова съгласие не е постигнато/ правата и задълженията между осиновения и неговите роднини по произход се запазват. Съгласно чл. 105 от ЗР на СК от 1968 г. /отм./ за заварените осиновявания се прилагат правилата относно осиновяването по чл. 54 от този кодекс. Въззивният съд е приел, че по време на производството по възстановяване на земеделските земи наследниците на Д. М. П. в лицето на М. Д. М. са участвали в изясняването на правото си да наследят М. Х. П., видно от приложените по делото множество молби, възражения и жалби до органа, вземащ решението за възстановяване на собствеността, и до Министерството на земеделието. Прието е, че още към 20.06.1994 г. на наследниците на И. и Х. П. е било известно осиновяването на Д. М. П., което е видно от изготвените от ищцата И. П. до председателя на общинска поземлена комисия писма изх. № 1524 и № 1526, в които е твърдяла, че удостоверението за наследници на М. Х. П., в което са вписани като наследници и наследниците на неговия син Д. П., е с невярно съдържание, преследва определена цел - част от наследството на М. Х. П.. С писмата тя е представила препис от публикуваното в Държавен вестник определение за допускане на осиновяването и удостоверение на наследници № 235/20.06.1994 г. на М. Х. П., подписано от кмета П. С.. Въззивният съд е посочил, че процедурата по възстановяване на собствеността на земеделските земи с план за земеразделяне и в реални граници включва съставянето на протокол за въвеждане на наследниците във възстановените в реални граници и/или новообразувани с плана за земеразделяне имоти, но по делото липсват безспорни доказателства за момента, в който който и да е от наследниците на М. Х. П. е влязъл във владение на възстановените му като наследник на П. земеделски земи. С нотариален акт за дарение, вписан в СВ с акт № *** г., М. Д. М. и Е. Д. С. са дарили на Т. Т. Т. 1/6 ид. ч. от процесните имоти, а с н. а. № *** г. на същата дата са му продали 1/6 ид. ч. от същите имоти за сумата 4 100 лв., получени при подписване на договора. Видно от издаденото от “Агроинвест 2002” ЕООД удостоверение, М. И. П. е предоставила на дружеството под наем за обработване в периода 2003-2006 г. седем земеделски имота: № ***, № ***, № ***, № ***, № ***, № ***, № ***, в качеството си на наследник на М. Х. П., срещу което дружеството е изплащало рента по 1/3 на Мима П., В. С. и И. П.. Представени са удостоверение от 25.06.2018 г., издадено от “Силмик” ЕООД, и служебна бележка от 31.01.2018 г., издадена от същото дружество, че въз основа на сключен с М. И. П., в качеството на наследник на М. Х. П., договор за наем на горепосочените земеделски земи, в периода 2007-2017 г. дружеството е е изплащало рента на М. П., И. П. и В. С. по 1/3 за всяка от тях. За посочения в удостоверението и служебната бележка период е представен един договор за аренда на земеделска земя без дата на сключване, вписан в Агенция по вписванията на 08.02.2010 г., за срок, който, видно от съдържанието на договора, е поправен, и последно се чете за срок от шест години, т. е. за периода 2006-2010 г. и за времето след 08.02.2016 г. липсват доказателства за сключен писмен договор за отдаване на земите под наем. Представен е договор за наем от 24.07.2017 г. за същите земеделски земи, сключен за срок от една година от М. П. като наемодател. С договори за наем на земеделска земя № 60/23.06.2003 г., № 60/15.06.2007 г., № 60/16.06.2009 г. и № 60/16.06.2016 г. И. И. К. е отдавала под наем на “Форест-2” ЕООД за срок от по една година имот № 137022. Видно от вписания на 24.02.2009 г. договор за аренда, И. Х. П. е отдала на П. Г. Г. за срок от десет години имоти № ***, № ***и № ***. От заключението на съдебно-икономическата експертиза е установено, че имот № ***се е ползвал от земеделския производител Р. К. през 2015-2016 г. без писмен договор и без информация каква е била насрещната престация /рентата/ и кои са лицата, на които е била изплащана. За стопанските 2007/2008 г., 2008/2009 г., 2009/2010 г., 2010/2011 г., 2011/2012 г., 2012/2013 г., 2013/2014 г., 2014/2015 г., 2015/2016 г. и 2016/2017 г. “Силмик” ЕООД е изплащало рента на М. П., В. С. и И. П. в пари и натура въз основа на представено от тях удостоверение за наследници № 112/28.10.2008 г. Договори за наем на земеделски земи на М. Х. П. за 2008 г. и 2009 г. по делото не са представени и видно от приложеното към експертното заключение приложение, не са намерени. Показанията на св. Г. М. К. са намерени от въззивния съд за неотносими към спора, тъй като се отнасят за дворно място в [населено място], какъвто имот не е предмет на делото. Видно от показанията на М. Д. П., дъщеря на ищцата М. П., земите на пра-пра дядо й, с изключение на три имота - лозя, не са обработвани в периода от възстановяването им до 2001 г. До 2001 г. наследниците на синовете на пра-пра дядо й - И. и Х., обработвали три имота - лозя, в които насажденията били на сравнително висока възраст. Лозята били стари, те не разполагали с възможност и средства да ги поддържат, затова още през 2000-2001 г. спрели да ги обработват. През 2006-2007 г. започнали да работят имоти в местността “Б.”, “П.”, “Б.” и “П.”. След 2007 г. преустановили обработването и на тези земи. Видно от показанията на Т. Т. З., въпреки възникналия спор с наследниците на И. М. П. и Х. М. П., М. Д. М. е предоставил в периода 1993-2000 г. на земеделската кооперация в [населено място] възстановените му като наследник на М. Х. П. земеделски земи; от общо възстановените около 150 дка приблизително 120 дка били обработваеми; кооперацията сключила договор с М. М. за обработване на около 40 дка земя. По същото време друг наследник - И. К., предоставила от наследствените имоти една нива от около 35 дка за обработване на другата кооперация в [населено място]. Видно от показанията на Р. И. К., М. М. е получавал в периода 1993-2003 г. рента в натура /зърно/ от земеделско стопанство [населено място]. Рентата му се полагала за 80 дка земеделски земи, останали му в наследство от родителите на неговия баща Д.. Двамата отглеждали животни и М. му предоставял част от количеството зърно, получавано като рента. Количеството зърно, което М. получавал за себе си и за сестра си, било приблизително около един тон. За получаването му той ходел със собствен микробус в кооперацията, а свидетелят му помагал при вземането на зърното. При така установените факти по делото въззивният съд е намерил предявения иск за неоснователен и недоказан. Приел е, че ищците не притежават по наследство 2/6 ид. ч. от възстановените на наследниците на М. Х. П. земеделски имоти, с които М. Д. М. и Е. Д. С. са се разпоредили в полза на Т. Т. Т.. Осиновяването на Д. М. П. е непълно, а настъпилите след 1961 г. законодателни промени обективно е било невъзможно да окажат влияние върху съдържанието на правоотношението, поради което той наследява “семейството, към което принадлежи по рождение”, т. е. рождените си родители. Ето защо се явява наследник по закон на баща си М. Х. П.. На наследниците на М. Х. П. през 1998 г. са възстановени в реални граници и с план за земеразделяне процесните земеделски имоти. Квотата от правото на собственост е както следва: 6/36 ид. ч. за М. Д. М.; 2/36 ид. ч. за Г. П. С., 2/36 ид. ч. за Й. С. С.; 2/36 ид. ч. за С. Й. С.; 6/36 ид. ч. за Х. К. К., 6/36 ид. ч. за М. И. П., 6/36 ид. ч. за И. Х. П., 3/36 ид. ч. за В. М. С. и 3/36 ид. ч. за З. Т. П.. Или, делът на М. Д. М. и Е. Д. С. общо е 1/3 ид. ч. от наследството на М. Х. П. /което може да се изрази и като 2/6 ид. ч. или като 12/36 ид. ч./, които те са прехвърлили в собственост на Т. Т. Т.. Въззивният съд е приел, че ищците не са придобили посочените идеални части в резултат на изтекла в тяхна полза придобивна давност, започнала да тече от възстановяване на имотите с решенията на поземлената комисия на 12.10.1998 г., до 28.12.2017 г. Твърденията им, че наследниците на Д. П. не са се интересували от имотите на М. П., са намерени за неверни. Още в процеса по възстановяване на собствеността /1992-1994 г./ ответникът М. М. активно се е противопоставял на опитите на наследниците на И. и Х. П. да изключат него и сестра му Е. С. от кръга на наследниците на М. П., представяйки документи, на които се основават претенциите му, като в споровете са били ангажирани както поземлената комисия - М., така и Министерството на земеделието и кметството с. Дъбово. Твърденията, че наследниците на Д. П. не са демонстрирали намерение да своят имотите от наследството на М. П., поради което не е имало намерение за владение, което да бъде отблъсквано, също са намерени за неоснователни. От общо възстановените 150.216 дка земи в периода 1996-2003 г. М. М. е участвал в стопанисването чрез трето лице /земеделска кооперация/ на 80 дка и е получавал за себе си и за сестра си рента в натура - зърно. В този период ищците са стопанисвали общо 3.321 дка лозя. В периода 2003-2006 г. Мима П., И. П. и В. С. са предоставили 75.926 дка под наем на “Агроинвест 2002” ЕООД срещу плащането на рента. В периода 2007-2017 г. Мима П., И. П. и В. С. са получавали рента от “Силмик” ЕООД за същите земи. И. К. е стопанисвала имот № ***с площ 35.298 дка за срок от по една година за стопанските 2003/2004, 2007/2008 и 2009/2010 години. И. П. е отдала под наем 24.301 дка през 2009 г. за срок от 10 години. Имот № ***е предоставен от неустановени по делото лица без договор за ползване на трето лице за 2015 и 2016 г. Липсват каквито и да било доказателства отдаването под наем на имотите да е било по общо съгласие на ищците и получаваните по договорите рентни плащания те да са разпределяли помежду си. Въззивният съд е посочил, че съсобствената вещ се използва и управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ, и в този смисъл наследниците на И. и Х. П. имат 2/3 ид. ч. от правото на собственост, което им дава право да вземат решение как да се ползват имотите. Когато един от наследниците упражнява фактическа власт върху оставен в наследство имот, той е владелец само на притежаваните от него по наследство идеални части и държател на идеалните части на останалите сънаследници. Наследникът, който упражнява фактическа власт върху целия имот, следва да е извършил действия, отричащи правото на останалите наследници, като манифестира своето намерение спрямо тях и волята му достигне до тяхното знание. Прието е, че в случая ищците с исковата молба заявяват, че не са извършвали такива действия. Получаването на ползите от съсобствен имот не съставлява отблъскване на владението на другите съсобственици поради факта, че получаването на ползите /плодовете от имота/ представлява намерение за своене на плодовете от имота, за което своене съсобственикът дължи обезщетяване на лишените от ползите от имота лица. Поддържаните от касаторите предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице, като съображенията за това са следните: Приложението на правните последици на придобивната давност като оригинерен придобивен способ предполага осъществяване на всички елементи от фактическия му състав - владението да е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнително, а когато се завладява сънаследствен имот - позовалият се на придобивна давност за чуждата идеална част следва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението си да владее техните идеални части за себе си - така, както е прието в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. В случая въззивният съд е приел, че ищците не са доказали да са извършили действия, отблъскващи владението на останалите съсобственици, и установяващи своене на техните идеални части, като получаването на ползите от съсобствените имоти не съставлява такива действия. Изложените от въззивния съд съображения по приложението на института на придобивната давност в отношенията между сънаследници съответстват изцяло на задължителната съдебна практика, обективирана в посочения тълкувателен акт, както и на трайната съдебна практика на ВКС, че отдаването под наем /аренда/ на недвижим имот не обективира намерение за завладяване на чуждите идеални части от съсобствен /сънаследствен/ имот. Касаторите се позовават на решение № 97/19.10.2020 г. по гр. д. № 325/2020 г. на ВКС, I-во г. о., което е постановено при различна от установената по настоящото дело фактическа обстановка - прието е, че фактическото разделяне на наследствените /съсобствените/ имоти, при което всеки от съсобствениците установи самостоятелна власт върху конкретен имот, живее постоянно в него със семейството си със знанието и без възражение на останалите, и при липса на спорове относно начина на фактическото разпределение, ползването и стопанисването на имотите, и без претенции за упражняване на права на съсобственик по чл. 30, ал. 3 или чл. 31, ал. 2 ЗС, са действия, които, преценени комплексно, демонстрират промяна на намерението за своене и установяване на владение за себе си, защото тези действия покриват съдържанието на правото на собственост. Такива факти по настоящото дело не са установени. Въззивното решение не е в противоречие с решение № 17/01.03.2017 г. по гр. д. № 2923/2016 г. на ВКС, II-ро г. о. Според това решение състоянието на обективна невъзможност е изключение и поради това не може да бъде прилагано разширително. То се отнася за случаи, при които съсобствениците или изобщо не се познават, или между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието. В решение № 214/28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, I-во г. о., наличието на обективна невъзможност е свързано с това, че невладеещият собственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот, при което демонстрирането на промяна в намерението, с което съсобственик упражнява фактическата власт върху частите на друг съсобственик от съсобствената вещ, не е задължителен елемент от фактическия състав на придобивната давност. Посочените две хипотези са различни от настоящия случай, определящо изхода на който е знанието на касаторите, че общият наследодател М. Х. П. е имал син Д. М. П., чиито наследници са ответникът М. М. - син, и първоначалната ответница Е. С. - дъщеря. Субективната преценка на ищците, че поради осиновяването на Д. П. от трети лица, същият няма качеството на наследник по закон на рождените си родители, не може да бъде приравнена на обективна невъзможност да се манифестира завладяването на частите на невладеещите съсобственици и промяната в намерението по смисъла на разясненията, дадени в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. В решение № 214/28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, I-во г. о., e посочено още, че за да достигне промяната в намерението до адресата и да бъде отблъснато владението, съсобственикът, на когото промяната в намерението се противопоставя, следва да е предприел действия, свързани с упражняване на правата си върху имота или поне да е демонстрирал намерение за това. Въззивното решение не противоречи на тази съдебна практика. Обсъждайки данните по делото, че още в процеса по възстановяване на собствеността ответникът М. М. активно се е противопоставил на опитите на наследниците на И. и Х. П. да изключат него и сестра му от кръга на наследниците на М. Х. П., както и данните за участието на М. в стопанисването на част от възстановените земи, за което двамата със сестра му са получавали рента в натура, съдът е заключил, че твърденията, че наследниците на Д. П. не са демонстрирали намерение да своят имотите от наследството на М. П., поради което не е имало намерение за владение, което да бъде отблъсквано, са намерени за неоснователни. В решение № 5/25.01.2010 г. по гр. д. № 2728/2008 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., е прието, че след като един от сънаследниците е установил върху съсобствения имот самостоятелна фактическа власт, отблъсвайки владението на останалите сънаследници и манифестирайки спрямо тях намерение занапред да владее целия имот изключително и само за себе си, той може да придобие по давност и частите на останалите сънаследници след изтичане на предвидения в чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен давностен срок, ако в този период упражнява фактическата власт върху имота явно, необезпокоявано и непрекъснато. Въззивният съд не се е отклонил от тази съдебна практика, тъй като е приел, че наследникът, който упражнява фактическа власт върху целия имот, следва да е извършил действия, отричащи правото на останалите наследници, като манифестира своето намерение спрямо тях и волята му достигне до тяхното знание, но в случая ищците с исковата молба заявяват, че не са извършвали такива действия. Действително, в исковата молба ищците са посочили, че не са считали М. М. и Е. С. за наследници на общия наследодател поради осиновяването на техния пряк наследодател, който не е и вписан в издадено през 1994 г. удостоверение за наследници, както и поради изявление на прекия им наследодател, макар и чрез пълномощник, че не се явява наследник на общия наследодател поради факта на осиновяването и промяната в законодателството - ЗЛС, при което производството по гр. д. № 474/1968 г. на Казанлъшкия районен съд за делба на недвижим имот, останал в наследство от М. П., е прекратено спрямо него; изтъкнали са и това, че не им се е налагало да отблъскват владението на М. М. и Е. С., тъй като те не са предприемали никакви действия по упражняване на правата си върху имотите, не са демонстрирали и намерение за това до 28.12.2017 г. Посочените факти не отменят необходимостта ищците, които претендират да са придобили по давност частите на сънаследниците си, да манифестират спрямо тях завладяването на частите им и промяната в намерението по смисъла на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, предвид данните по делото, че наследниците на Д. П. не само са демонстрирали намерение да упражняват правата си върху останалите в наследство от общия наследодател земеделски земи, участвайки в процеса по възстановяването им, но и реално са упражнявали правата си след възстановяването, отдавайки част от тях под наем на трети за спора лица. Това участие в стопанисването на земята опровергава довода на касаторите, че възстановените имоти са били поделени неформално между семействата на двама от синовете на общия наследодател - И. и Х. П., при което такава делба, макар и нищожна с оглед неспазена форма за валидност, представлява фактическо основание за установяване на самостоятелно владение на всеки от съсобствениците върху отделните обекти на сънаследствения имот, така че за тези съсобственици - владелци, презумпцията по чл. 69 ЗС няма да може да бъде оборена въпреки общото правоприемство, и след изтичане на срока на придобивната давност всеки от тях може да придобие оригинерно собствеността на владения от него реален дял от наследствения имот. А и претенцията на касаторите е за придобиване по давност на идеални части, а не на реални дялове от наследствените земи. В решение № 5/25.01.2010 г. по гр. д. № 2728/2008 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., е прието още, че прекъсването на давността след установяване на самостоятелна фактическа власт от един от сънаследниците се изразява в извършване на действие по отстраняване на владелеца от имота, предявяване на права по съдебен ред или установяване на фактическа власт върху същия имот от трето лице, вкл. и от друг сънаследник, самостоятелно или наред с първоначалния владелец, т. е. във фактическо въздействие върху самия имот или заявяване на права за имота по съдебен ред, но не и във фактически действия, насочени към личността на упражняващото фактическата власт лице; словесните пререкания между сънаследниците, предявяването на претенци в разговори помежду им, които обаче не са съпроводени с действия, насочени към самия имот и имащи за последица отстраняването на владеещия сънаследник от имота, не прекъсват започналата да тече в негова полза придобивна давност и не смушават владението му. В хипотезата, пред която страните са изправени, въпросът дали е налице прекъсване на придобивната давност, на която ищците /сега касатори/ се позовават, не е поставян и не е обсъждан и решаващите мотиви на въззивния съд за отхвърлянето на исковете не са свързани с този въпрос, така че общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване при позоваване на тази част от мотивите към цитираната съдебна практика не е налице. Наличието на съдебна практика по поставените въпроси и съответствието на въззивното решение на тази практика изключва възможността касационното обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност. Очевидната неправилност като предпоставка за допускане на касационно обжалване, която по същество се явява квалифицирана форма на неправилността като порок на съдебните актове, предполага неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без анализ на извършените от страните и съда процесуални действия, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, на събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. В случая такива видими пороци на обжалваното определение не са налице, а и касаторите не са посочили в какво според тях се изразява очевидната неправилност на обжалвания съдебен акт. Ответниците по касация М. Д. М. и Т. Т. Т. са поискали присъждане на разноски, но не са представили доказателства да са сторили такива по водене на делото в касационното производство, поради което искането им не може да бъде уважено. Адв. А. Т. от АК - С. З., участвала като особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК на ответницата по касация и ответница по исковете Г. П. С., е поискала присъждане на адвокатско възнаграждение за касационното производство, за изготвяне на подадения отговор на касационната жалба. Съгласно разпоредбите на чл. 9, ал. 3 /Изм. и доп. - ДВ, бр. 84 от 2016 г./ вр. чл. 7, ал. 2, т. 3 /Изм. и доп. - ДВ, бр. 68 от 2020 г./ от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възнаграждението в случая възлиза на сумата 552.42 лева, определена при цена на исковете 8 131.37 лева /вж. разпореждане № 399/17.01.2019 г. по гр. д. № 438/2018 г. на Казанлъшкия районен съд на л. 275/, която следва да бъде присъдена. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.