Определение № 3275 от 19.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1491/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД, чрез процесуален представител, против Решение № 1236 от 02.12.2024 г. по в. гр. д. № 667/2024 г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено Решение № 378 от 27.11.2023 г. по гр. д. № 22/2022 г. на Окръжен съд – Кюстендил в частта, с която е отхвърлена като неоснователна предявената от настоящия касатор срещу Б. Н. искова претенция с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 9 и сл. ЗПК и чл. 240, ал. 2 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 33 ЗПК и чл. 86 ЗЗД за сумите: 2 364,95 лв., дължима по сключения между страните договор за кредит № FL994055Z от 06.06.2019г. възнаградителна лихва за периода 08.03.2021 г. - 05.01.2022 г.; мораторна лихва за периода от 06.03.2021г. до 05.01.2022г. в размер на 395,71 лв. и 126 лв. - такси и разноски, свързани с договорното правоотношение.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, с оглед на което се претендира неговата отмяна в обжалваната част и уважаване на предявените искови претенции за присъждане на възнаградителна лихва, мораторна лихва, таксите и разноските по кредита, както и присъждане на направените по делото разноски.

Позовавайки се на хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси:

1. „В хипотезата на потребителски кредит следва ли съдът да преизчисли кредита при договорени първоначални условия - възнаградителна лихва, срок за ползване и погасяване и усвоена сума, и да присъди претендираните суми по кредита съобразно преизчислението, като отнесе извършеното погасяване по кредита по първоначален погасителен план ?“;

2. „В хипотезата на потребителски кредит и подписан първоначален погасителен план между страните, следва ли съдът да присъди претендираното по кредита съобразно погасителния план ?“;

3. „В случай, че съдът прецени за неравноправни клаузи по договора за кредит, следва ли да запази валидното правоотношение и да присъди сумите по договора, съобразно действителните клаузи - уговорени между страните при сключване на договора, когато са конкретно и ясно посочени ? В случай, че съдът не запази валидността на договора за кредит и го обяви за нищожен, като присъди само чистата сума, то същото представлява ли нарушение на принципа на справедливостта, тъй като за кредитора бива отречена възможността да търси възнаграждение за предоставения паричен ресурс или обезщетение за неговото ползване от кредитополучателя ?“;

4. „При определяне на годишния процент на разходите по кредита, достатъчно ли ГПР да бъде посочен като конкретна стойност, както и да се посочат основните допускания при които е изчислен ГПР, а именно: приемане, че кредитът ще се използва и погасява точно отстраните, и при непроменени първоначални условия ? Следва ли в ГПР да бъдат вземани предвид бъдещи величини и бъдещи несигурни разходи, като: разноски по кредита с оглед просрочие по същия, оскъпяване на кредита при прилагане на лихва за забава при просрочие, начисляване на такси и разноски във връзка с просрочие по кредита, начисляване на допълнителни такси и разноски по кредита, включително по използване на допълнителни услуги (издаване на нова карта по сметката обслужваща кредита, издаване на месечни извлечения от сметката по кредита, ес ем ес услуги, застраховки, допълнителни такси по тарифата на банката, които не се прилагат по подразбиране по кредита, а по искане на кредитополучателя в случай на допълнителна услуга), както и всички останали разноски, които биха възникнали при отклонение от нормалното и уговорено изрично между страните в договора ползване и погасяване на кредита при съществените му условия (отпусната сума, приложим лихвен процент и срок) ?“;

5. „При потребителски кредит, посочването в договора конкретно усвоената сума, лихвения процент, срока на договора, крайната дължима сума (посочена в погасителния план) и конкретното уговаряне в погасителния план към договора на всички вноски като размер и основание по кредита, вкл. посочване техния размер, брой и крайна сума, която кредитополучателя следва да върне в края на срока на договора, достатъчно ли е за потребителя, за да се приеме, че същият информирано и при ясно съзнание е сключил договора за кредит, като е изразил изрично съгласие по основните елементи на договора и за тях същия е действителен и валиден - както е договорено между страните при неговото сключване ?“;

По всички въпроси се твърди, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция, намерила израз в Решение № 136 от 20.01.2021г. по т.д. № 1467/2019г. на ВКС, II т.о.; Решение № 83 от 12. 05. 2022г. по гр. д. № 2859/2021г. на ВКС, III г.о.; Решение № 170 от 16.03.2021г. по т.д. № 1901/2019г. на ВКС, II т.о.; Решение № 67 от 12.09.2019 г. по т.д. № 1392/2018г. на ВКС, I т.о.; Решение № 64 от 11.05.2021г. по т.д. № 2184/2019 г. на ВКС, II т.о. и Решение № 50058 от 14.07.2023г. по т.д. 1004/2022г. на ВКС, I т.о.

Ответникът – Б. Н., чрез назначения му от съда особен представител, в законоустановения срок по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Изложени са съображения и за неоснователност на касационната жалба. Претендира се присъждане на възнаграждение за осъщественото процесуално представителство.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Производството пред първата инстанция е образувано по предявени от „Юробанк България“ АД срещу Б. Н. искове с правно основание 79, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 33 187,38 лв., представляваща главница по Договор № FL994055Z от 06.06.2019 г.; сумата от 2 364,95 лв., дължима по посочения договор за кредит възнаградителна лихва за периода 08.03.2021 г. - 05.01. 2022 г.; сумата от 395,71 лв. - мораторна лихва за периода от 06.03.2021г. до 05.01.2022 г., както и сумата от 126 лв. - такси и разноски по договора, ведно със законната лихва върху посочените суми, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 19.01.2022г., до окончателното изплащане на задължението. С постановеното от Окръжен съд – Кюстендил решение ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 33 187,38 лв., представляваща получената по договора част от предоставената в заем сума от 40 000 лв., ведно със законната лихва, като останалите претенции са отхвърлени като неоснователни.

Сезиран с жалба от ищеца срещу отхвърлителните части на решението, Апелативен съд – София е установил, че на 06.06.2019 г. между „Юробанк България“ АД и Б. Н. е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който банката предоставила на ответника сумата от 40 000 лв., който от своя страна се задължил да я върне за срок от 8 години, при лихва, изчислена при прилагане на променлив годишен лихвен процент, който се определя като сбор от референтния лихвен процент плюс фиксирана договорна надбавка, в размер на 3.800 %; За референтен лихвен процент по договора се предвиждало да се ползва референтният лихвен процент „ПРАЙМ“ на „Юробанк България“ АД за необезпечени кредити в съответната валута, приложим за периода на начисляване на лихвата; Годишният процент на разходите по отпуснатия кредит бил определен на 8. 03 %; Съгласно чл. 3, ал. 9 от договора общата дължима сума била в размер на 53 657,30 лв., изчислена към момента на сключването му; В приложеното по делото копие на подписания от кредитополучателя погасителен план се предвиждало, че общата дължима сума по договора е в размер на 51 337,30 лв.; От приетата в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза бил установен размерът на дължимата неплатена главница, лихви, такси и разноски по договора за кредит към 05.01.2022 г. и към датата на исковата молба - 19.01.2022 г., както и обстоятелството, че след тези дати не е било извършено погасяване на суми по кредита.

По възражението на банката - въззивник за това, че първоинстанционният съд неправилно е осъществил проверката за нищожност на договора и е приложил механизма за контрол на неравноправни клаузи по него, решаващият въззивен състав е приел, че сключеният между страните договор разкрива признаците на такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал.1 ЗПК. Изхождайки от разпоредбата на чл. 7, ал.3 ГПК, според която съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор за потребителски кредит, съставът на САС е констатирал, че по отношение на процесния договор за кредит не са били спазени част от императивните изисквания на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1,т.7-12 и 20 и чл.12, ал.1,т.7-9 досежно формата и съдържанието му, а именно: приложената методология за определяне на референтния лихвен процент („ПРАЙМ“) по потребителски и жилищни кредити се предвиждало да се изготвя и променя от орган на кредитора - Комитет на управление на активите и пасивите, при съблюдаване на определени индекси. Именно тази субективна оценка на финансовото състояние въз основа на данни, които са известни само на кредитора, според въззивния съд, разкрива признаци на нищожност на клаузата по смисъла на чл. 10, ал. 5 ЗПК. Споделен е и изводът на първоинстанционния съд, че е налице нарушение и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като, макар да е посочен годишният процент на разходите, изчислен към момента на сключване на договора, не е било посочено какви точно разходи се включват - настоящи или бъдещи - лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Наред с това е изложено, че в договора за кредит е посочена общо дължимата от кредитополучателя сума в края на периода в размер на 53 657,30 лв., различаваща се с около 2 300 лв. от сумата, визирана в погасителния план, определена на 51 337,30 лв. Така е обоснован изводът, че не е ясно какви други плащания са били предвидени в договора, което прави неудовлетворяващо изискването за яснота на съдържанието му. Предвид установената частична недействителност на процесния договор за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК, Апелативен съд - София е приел за правилно прилагането от първоинстанционния съд на разпоредбата на чл. 23 ЗПК и постановеното, че се дължи стойността, равняваща се на отпуснатата кредитна сума, без лихвите и разходите по обслужване на кредита.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

След съобразяване с възприетото в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, че касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на един или повече правни въпроси, които трябва да са от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд, настоящият състав намира, че по начина, по който са формулирани, въпросите не удовлетворяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Същите не съответстват на обективираната в решението правна воля на въззивния съд и не са обуславили изхода от спора. Решаващ за приетата неоснователност на претенциите за лихви и такси е изводът на съда за недействителност на договора за потребителски кредит по смисъла на чл.22 ЗПК /неприцизно при позоваване на разпоредбата на чл.22 ЗПК съдът е определил недействителността като частична/ и е приложил последиците на чл.23 ЗПК. Тоест, изводът за нищожност на клаузата за определяне на референтния лихвен процент в процесния договор за потребителски кредит, няма самостоятелно значение. С оглед на това, въззивният съд не е дължал и съответно - не е излагал съображения за небходимост от преизчисляване на кредита при договорени първоначални условия съобразно погасителния план, в който смисъл са първите два въпроса от изложението и първата част от третия въпрос. Останалата част от третия въпрос не е обсъждана от въззивния съд и няма характеристиката на правен по смисъла на посочения акт на нормативно тълкуване.

Четвъртият въпрос от изложението изхожда от защитната теза на касатора, че с посочване размера на годишния процент на разходите и основните допускания, при които същият е изчислен, е изпълнено изискването на чл.11, ал.1,т.10 ЗПК. Всъщност, въпросът обективира несъгласието на страната с крайния извод на въззивния съд за недействителност на процесния договор за кредит по смисъла на чл.22 ЗПК поради нарушение на посочената законова разпоредба, което обаче е относимо към правилността на обжалваното решение, преценката на която е извън предмета на производството по селектиране на касационното обжалване. Освен това, решаващият за приетата от въззивния съд недействителност на договора извод е друг, а именно – поради неизпълнение на изискването по чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК за посочване в договора за потребителски кредит как е формиран ГПР и конкретно дали в същия са включени лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, т.е. изброяването е примерно, както и заради неточност в размера му. Следователно, от обуславящо значение в случая е въпросът за това дали посочването на компонентите, формиращи ГПР, е задължителен елемент от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл.11, ал.1,т.10 ЗПК, липсата на който да е основание за недействителност на договора съгласно чл.22 ЗПК, а не кои разходи следва да са включени в ГПР, който е смисълът на поставения въпрос.

Последният пети въпрос няма характеристиката на правен съгласно задължителните указания на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС във връзка с тълкуването на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е излагал съображения за това какво е необходимото съдържание на договора за потребителски кредит за да се приеме, че при сключването му потребителят е бил с ясно и информирано съгласие. Следователно, въпросът не може да се отнесе към конкретен мотив на въззивното решение и няма нужното правно значение за изхода от спора.

Неустановяването на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание да се откаже достъпа до касационна проверка на обжалваното решение, поради което съставът на ВКС не дължи обсъждане наличието на допълнителните критерии по чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК.

При произнасянето по отговорността за разноски настоящият съдебен състав констатира, че на процесуалния представител на ответника по касационната жалба – адв. Ю. Х. М. не е определено възнаграждение по чл.47, ал.6 ГПК за осъщественото от него в касационното производство процесуално представителство на отсъстващата страна. Като изходи от залегналите в чл.47, ал.6, изр. второ ГПК критерии за определянето му, намира, че възнаграждение в размер на 500 лв. съответства на фактическата и правна сложност на делото, предвид извършените от адвоката процесуални действия, изчерпващи се с подаване на отговор на касационната жалба с кратки съображения по приложното поле на касационното обжалване; малкия материален интерес предвид обжалваемата част на въззивното решение в размер от общо 2887 лв., както и липсата на правна сложност, доколкото по материята за недействителността на договорите за потребителски кредит съществува изобилна практика на СЕС и ВКС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК