Определение № 1922 от 08.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 885/2023 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца „Търговска база“ ООД, [населено място] чрез процесуален представител адвокат М. С. Д., срещу решение № 369 от 07.12.2022 г. по в. т. дело № 483/2022 г. на Апелативен съд – Варна, I състав, с което е потвърдено решение № 214 от 02.06.2022 г. по т. дело № 1353/2020 г. на Окръжен съд - Варна в частта с която са отхвърлени предявените от „Търговска база“ ООД срещу „Алифос България“ ЕАД искове с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата 28 800 лв., претендирана като сбор на главници за четири месечни наемни цени, фактурирани за периода от м. юли 2020 г. до м. октомври 2020 г. за ползване на складова площ от 1 200 кв. м. /„голям склад“/ с прилежащи товаро-разтоварни рампи и офис помещение, находящи се в складова база „Гъбена махала“ в [населено място], кв. Изворите, [улица], предоставени по договор № 21/15.02.2012 г., сумата в размер 810,14 лв., претендирана като сбор на консумативни разходи за четири месеца за ползване на наети складове в същата база, фактурирани за периода от м. юли 2020 г. до м. октомври 2020 г., ведно със законна лихва върху тези суми от предявяване на иска - 16.12.2020 г., до окончателното им изплащане по уговорения между страните банков път по сметка на наемодателя. С въззивното решение „Търговска база“ООД е осъдено да заплати на „Алифос България“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 300 лв. - възнаграждение за юрисконсулт.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи, че въззивният съд неправилно и необосновано е приел следното: че е налице комплексна сделка; че наложеният начин за кореспонденция между страните е по електронна поща; че „Търговска база“ ООД недвусмислено се е съгласило изявленията за сключване, изменение и прекратяване на договорите да се извършва по електронна поща; че предизвестие под формата на електронен документ, изпратен по електронна поща, е годно средство, с което да се постави началото на едномесечния срок за прекратяване на договор № 21/15.02.2012г.; че моментът на изпращане на предизвестието е моментът, в който се поставя началото на едномесечния срок за прекратяване на договора; че е допуснато нарушение на чл. 9 ГПК; че необосновано се презумира, че адресатът е фактическият ползвател на имейл адреса; необосновано е приел, че наемите за периода м. юли – м. октомври 2020 г. по договора и следващите се консумативни разходи не се дължат; необосновано се е произнесъл по въпроса за изпълнение на задължението на наемателя за предаване на наетата вещ. Касаторът моли обжалваният съдебен акт да бъде отменен, предявеният иск да бъде уважен и претендира присъждане на направените разноски за всички съдебни производства.

В приложено към касационната жалба писмено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК:

1. Намира ли приложение разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ при наличие на изрично уговорена форма за действителност на изявленията по договор?

2. Следва ли между страните наложеният начин на кореспонденция да е посредством електронна система, за да се приложи разпоредбата на чл. 5, предл. 2 ЗЕДЕУУ, или е достатъчно еднократно изпращане на електронно изявление?

3. Ако адресатът никога не е посочвал електронна система на автора или титуляря на електронното изявление, следва ли съдът да изследва наличието на фактическия състав на разпоредбата на чл. 5 ЗЕДЕУУ?

4. Ако адресатът и фактическият ползвател на електронната система не са едно и също лице следва ли да се изследва наличието на хипотезите на чл. 5 ЗЕДЕУУ?

5. Ако адресатът не е посочил електронна система, намира ли приложение разпоредбата на чл. 7 ЗЕДЕУУ?

6. Може ли да се приеме, че адресатът не е положил дължимата грижа за получаване на електронното изявление, ако същият никога не е посочвал електронна система?

7. Следва ли съдът да изследва кой е фактическият ползвател на електронната поща, когато адресат е юридическо лице - търговско дружество?

8. За да намери приложение разпоредбата на чл. 10, ал. 1, изр. 2 ЗЕДЕУУ, следва ли да се установи, че адресатът и ползвателят на електронната система са едно и също лице?

9. Ако фактическият ползвател на електронна система и адресатът не са едно и също лице, следва ли да се приеме, че изявлението не е достигнало до адресата?

10. В чия тежест е да се докаже, че адресатът и фактическият ползвател са едно и също лице?

11. Ако адресатът и фактическият ползвател на електронната поща са различни лица, важи ли презумпцията на чл. 11 ЗЕДЕУУ?

Ответникът „Алифос България“ ЕАД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Д. С. оспорва касационната жалба и поддържа становище за правилност на решението, постановяването му при спазване на материалния закон, процесуалните правила и обоснованост. Излага доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като не е изведен такъв правен извод, който не само да е опорочил обжалваното решение, но и да покрива допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационната жалба. Поддържа становище, че касаторът не е посочил как приетото разрешение на въззивния съд влиза в конфликт с постановеното по други сходни въпроси. Релевира доводи, че цитираните съдебни решения, по отношение на които се твърди наличие на противоречие, касаят друга фактическа обстановка. Подробни съображения са изложени в писмен отговор. Ответникът моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение, евентуално същото да бъде оставено в сила и претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите за допускане на касационно обжалване, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържат твърдения за касационни основания по чл. 281 ГПК и основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въззивният съд е приел, че между страните е възникнало правоотношение по договор за наем № 21/15.02.2012 г. за склад с площ 1 200 кв. м. с прилежащи товаро-разтоварни рампи и офис помещение, [населено място], кв. Изворите, [улица] срещу месечна наемна цена 6 000 лв. без ДДС за срок от една година, а с договор № 99/26.11.2012 г. на същия адрес е отдаден под наем без определен срок и склад с площ 600 кв.м. с прилежащи товаро-разтоварни рампи срещу месечна наемна цена 2 500 лв. без ДДС, която площ е увеличена на 1 200 кв. м. с анекс от 21.01.2013 г., а наемната цена е завишена на 5 000 лв. без ДДС. Констатирал е, че наетите по двата договора складови помещения са използвани от „Алифос България“ ЕАД до 2020 г., като наемодателят е фактурирал наема за двата договора поотделно, а консумативните разходи е отчитал общо за всички наети помещения. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза въззивната инстанция е приела, че наемът за всички помещения е заплатен до м. юни вкл. 2020 г., а консумативите - до м. май, като фактурираните през м. юни консумативи и задълженията по фактурите за периода м. юли – м. октомври 2020 г. са оспорени от наемателя като дължими. Като е съобразил обстоятелствата относно момента на сключване на двата договора за наем, намиращи се в една складова база, общото фактуриране на разходите за ползване на отделните сгради, общото плащане и липсата на аналитичност в счетоводните анализи в отчети на тези разходи, съдебният състав е заключил, че наемането и ползването на всички площи е договорено общо.

Въззивната инстанция се е позовала на разпоредбата на чл. 238 ЗЗД за прекратяване на договора за наем с едномесечно предизвестие, предвид изтичането на определения срок на 15.02.2013 г. и трансформирането на договора в безсрочен. След като е обсъдил електронното писмо от 13.04.2020 г., изпратено от ответника по иска на електронния адрес, използван от 2016 г. за служебните контакти с наемодателя-ищец, приложеното към него писмо-предизвестие с изх. № 108/13.04.2020 г. за прекратяване на договор № 99/26.11.2012 г. и анекс към него, полученият от наемодателя писмен оригинал, доставен от куриер на 15.04.2020 г. лично на представляващи ищеца /наемодателя/, съвпадащ с писмото-предизвестие, приложено към електронното писмо от 13.04.2020 г., електронното писмо от 22.05.2020 г., заключението на съдебно-техническата експертиза, върнатите отговори на писмо от 03.09.2020 г. от наемателя, отговора от името на наемодателя и показанията на разпитаните свидетели /четирима служители на ищеца, натоварени с охраната на складовата база в процесния период, Д. Б. – служител на ответника, и С. О., служител на „Грейнстор 12 България“АД/ съдебният състав е приел, че страните по договора са изразили взаимно съгласие за приключване на отношенията им към края на м. юни 2020 г., когато изтича второто предизвестие.

За да стигне до този извод, въззивният съд е взел предвид също получените от наемателя за м. май две фактури, в които наемната цена за големия склад е начислена в цялост, а за малките - само до края на даденото предизвестие, т. е. до 15.05.2020 г., съобразил е паралелно извършваните дейности по освобождаване на складовете, установени от показанията на свидетелите Б. и О., отчел е извършените транспорти услуги по преместване на товарите от старите към новите складове, установени от заключението на съдебно-счетоводната експертиза. След съвкупен анализ на събраните доказателства е приел, че въпреки липсата на открити като съхранени документи при получателя на електронните писма, и писмото от 22.05.2020 г., изпратено само като електронен документ, е достигнало до наемодателя и е поставило началото на едномесечния срок за прекратяване на спорното правоотношение. Въззивният съд е изложил съображения, че изпратеното съобщение отговаря на критериите за електронен документ, приравнен на писмен документ, тъй като са ясни, както на автора и титуляра на електронния адрес, така и на адресата. Приел е, че електронната кореспонденция е била наложена в отношенията между страните, поради което условието за адресирането на електронни съобщения по чл. 5 ЗЕДЕУ е налице и действието на второто предизвестие следва да се зачете, независимо че е отправено в електронна, приравнена на обикновена писмена форма. Доколкото след изпращането на второто предизвестие е издадено и дебитното известие към първата фактура за наема за м. май, ведно с фактурите за още един месец и по двата договора, които са заплатени на 10.06.2020 г., съдебният състав е заключил, че с тези действия страните са изразили взаимно съгласие за приключване на отношенията им към края на м. юни, когато изтича второто предизвестие.

Във връзка със задължението на наемателя за предаване на имота във вида, в който е бил получен, след прекратяване на безсрочното наемно правоотношение, въззивната инстанция е приела, че доколкото е установено, че достъпът на наемателя след 09.06.2020 г. е бил препятстван от служители на наемодателя, то с предаване на ключовете от складовете на пазача на портала на базата наемателят е изпълнил задължението си за предаване на наетата вещ, а ако това не бъде споделено, за него би възникнало задължение за заплащане на обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, но не и на наемна цена. Поради това е направила извод за неоснователност на иска за заплащане на наемна цена и консумативи за периода след прекратяване на наемния договор, т. е. от м. юли до м. октомври 2020 г.

Неоснователността на иска за консумативи за м. юни 2020 г. е аргументирана с липсата на представени доказателства за установяване на конкретно начислените за ползването през този месец разходи за вода, електричество и сметоизвозване, както и с преустановяването на ползването на складовете на 09.06.2020 г.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Всички формулирани от касатора правни въпроси са относими към електронното изявление и електронния документ и са важни, но както и да бъдат решени, не биха променили изхода на спора, тъй като съдебният състав се е позовал и на други доказателства, а не само на електронните изявления, а именно на получения от наемодателя писмен оригинал, доставен от куриер на 15.04.2020 г. лично на представляващия ищеца /наемодателя/, съвпадащ с писмото-предизвестие, приложено към електронното писмо от 13.04.2020 г., издадените от наемодателя и получени от наемателя за м. май две фактури, в които наемната цена за големия склад е начислена в цялост, а за малките - само до края на даденото предизвестие, т. е. до 15.05.2020 г., свидетелските показания и др.

По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното от въззивния съд решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд - Варна. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер 150 лв.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение