Определение № 3464 от 10.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3737/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 16082 от 10.07.2023 г. на М. Д. Д. срещу определение № 1549 от 13.06.2023 г. по в. ч. гр. д. № 1542/2023 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 4939 от 19.04.2023 г. по гр. д. № 6495/2021 г. на Софийския градски съд за оставяне без уважение на подадената молба по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване на ищеца М. Д. Д. от заплащане на държавни такси в производството. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно, поради което иска отмяната му. Върховният касационен съд, състав на І г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. В обжалваното определение е изложено, че целта на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК е да даде възможност за защита на лични или имуществени права и на лица, чието материално положение не позволява поемане изцяло или частично на разходите за съдебното производство, както и че материалното състояние на лицето се преценява с оглед неговите и на членовете на семейството му доходи, имущество, здравословно състояние, трудова заетост, възраст и всяко друго констатирано обстоятелство, което е от значение за преценката дали лицето разполага с достатъчно средства да заплати таксите и разноските по делото. Софийският апелативен съд е съобразил представената към молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК декларация относно имущественото и гражданско състояние на ищеца, с която последният е декларирал, че получава месечен доход в размер на 395 лв., както и че не притежава дялове и акции от търговски дружества. Съдът е приел, че във втората си част декларацията не съответства на действителността, тъй като противоречи на вписванията в електронния Търговски регистър, от които се установява, че той е вписан като съдружник в СД „Д. Глобус“, а в обявения устав на „Д и М Д. Капитал“ АД се е подписал като акционер, като няма данни за прехвърлянето на акциите на друго лице. Ищецът е вписан като представляващ същите дружества, както и за представляващ още 14 дружества, едно от които е с капитал в размер на 2 231 550 лв. – „Научно-изследователски институт Д. – Х.“ АД, което сочи за наличието на договорни отношения между него и дружествата, които отношения обичайно са възмездни. Същият е регистриран и като едноличен търговец, като нито ЕТ, нито дружествата са в несъстоятелност или ликвидация. При тези фактически данни, въззивният съд е приел, че ищецът е активен участник в търговския оборот – пряко или чрез тези дружества, от чиято дейност може да генерира доходи. Той притежава акции и дялове в тези дружества, които са част от неговото имущество и чрез продажбата на които също може да реализира доход, поради което декларираното от него, че не притежава никакви дялови участия, не отговаря на истината, което поставя под сериозно съмнение верността и на останалите декларирани обстоятелства. Същият е в трудоспособна възраст и липсват доказателства да е регистриран като безработен. Няма доказателства и да страда от заболявания /в декларацията такива са посочени, но не са приложени никакви медицински документи, вкл. и ЕР на ТЕЛК/. С оглед на това съдът е заключил, че по делото не е установено съществуването на обстоятелства, които поставят ищеца в невъзможност да заплати определената държавна такса изцяло или частично, респ. че подадената частна жалба срещу определението на Софийския градски съд е неоснователна. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като сочи, че в нарушение на правото на ЕС и на Конституцията на РБ е нарушено правото му на справедлив процес от безпристрастен съд и в нарушение на чл. 6 ЕКПЧ е ограничен достъпът му до справедлив процес от безпристрастен съд. Конкретен правен въпрос с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК не е формулиран. Поддържа се, че определението е постановено от незаконен състав поради факта, че съдиите от състава са се отвеждали по множество дела на касатора, а сега не са се отвели и са разгледали делото. Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1- т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес формулирането на правния въпрос е задължение на касатора, като този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни и конкретизира този въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. В конкретния случай в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване липсва изведен от касатора конкретен правен въпрос, нито е налице обосновка на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – касаторът не се позовава на конкретни актове на Съда на ЕС и на Конституционния съд на РБ и не сочи в какво се състои противоречието на обжалваното определение с такива актове. Следва да се отбележи, че за разлика от решенията на Съда на ЕС, решенията на Европейския съд по правата на човека не са сред актовете, които могат да послужат за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, но независимо от това, в случая не се констатира и твърдяното от касатора противоречие между обжалваното определение и практиката на ЕСПЧ, според която решаващо е не субективното чувство на страната относно пристрастността на съдебния състав, а дали при конкретните обстоятелства опасенията са обективно оправдани. Освен това следва да се посочи, че наличието на основание за отвод на съдията по едно дело, не е абсолютно основание за отвод и по друго дело с участието на същата страна. Предходни отводи на съдебния състав, доколкото са обусловени от конкретните обстоятелства по съответното дело, не са автоматично относими и не съставляват сами по себе си основание за отвод и по настоящото дело. Не съществуват и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касатора. С оглед изложеното касационно обжалване на определението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, І г. о.,