Определение № 3358 от 18.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2091/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу решение № 66 от 20.03.2026 год., постановено по в. гр. д. № 48 по описа за 2026 г. на Добричкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 909 от 18.10.2025 г. по гр. д. № 3347 по описа за 2024 г. на Добричкия районен съд, в частта за осъждане на Прокуратурата на Република България на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ да заплати на Н. Д. Д. 3 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на наказателно производство, водено по ДП № 15/2021 г. на Окръжния следствен отдел при Окръжна прокуратура – Добрич, за престъпления по чл.225а, ал.3, във вр. с чл.1 от НК, и по чл.201, ал.1 от НК, прекратено с прокурорско постановление от 10.05.2024 г., влязло в сила на 03.07.2024 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 03.07.2024 г. до окончателното й изплащане. Първоинстанционното решение е отменено в частта, с която е отхвърлен искът за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 6 000 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за защита в наказателното производство, и е постановено друго решение за присъждане на претендираната сума.

Касаторът твърди, че решението на Добричкия окръжен съд е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост - основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Счита, че в решението липсват мотиви относно наличието на причинно-следствена връзка между наказателното производство и настъпилите вреди, както и че при определяне на обезщетението съдът не е отчел обстоятелствата, обуславящи по-нисък размер на обезщетението. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли да съществува пряка причинно-следствена връзка между увреждането и претендираните вреди? Сочи се противоречие с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС.

2. Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и следва ли определянето на обезщетението за неимуществени вреди да се извърши от съда след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, от значение за точното приложение на чл. 52 ЗЗД? По този въпрос се поддържа противоречие с практиката на ВКС, съдържаща се в

т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и решения № 112 от 14.06.2011 г. по гр. д. № 372/2010 г. на ІV ГО, № 376 от 21.10.2015 г. по гр. д. № 514/2012 г. на ІV ГО, № 832 от 10.12.2010 г. по гр. д. 593/2010 г. на ІV ГО, № 449 от 16.05.2013 г. по гр. д. № 1393/2011 г. на ІV ГО, № 263 от 29.03.2016 г. по гр. д. № 5257/2015 г. на ІV ГО, № 251 от 21.12.2015 г. по гр. д. № 812/2015 г. на ІII ГО и др.

3. Следва ли решаващият съд при определяне размера на обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение в наказателното производство, да прецени фактическата и правна сложност на наказателното дело, вида и тежестта на обвинението и интензитета на приложената процесуална принуда, както и положил ли е пострадалият дължимата грижа при осъществяването на защитата си? По този въпрос противоречието е с ТР № 1/12.11.2018 г. по тълк.д. № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС и решения № 332 от 04.01.2016 г. по гр. д. № 2807/2015 г. на ІII ГО и № 143 от 29.03.2021 г. по гр. д. № 3662/2019 г. на ІV ГО.

Oтветникът по касационната жалба Н. Д. Д. застъпва становището, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Добричкия окръжен съд, като оспорва касационната жалба и по същество.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

С прокурорско постановление от 22.11.2023 г. Н. Д. Д. е привлечен в качеството на обвиняем по ДП № 15/2021 г. по описа на Окръжния следствен отдел при Окръжна прокуратура - Добрич за две престъпления: по чл. 255а, ал.3, във вр. с ал.1 от НК за това, че на 30.11.2018 г. извършил сделка - продажба - с търговско предприятие с „Е. Е. Д.“ ЕООД, с което избегнал плащането на данъчни задължения в големи размери - 6 025 лева, дължими от дружеството по реда на чл.38, ал.1, т.2, б.“а“ от ЗДДФЛ, които е трябвало да бъдат внесени в държавния бюджет до 31.01.2019 г., като сделката е извършена между свързани лица по смисъла на §1, т.3, б. „а“ от ДР на ДОПК, а необявеното и неплатено данъчно задължение е внесено в държавния бюджет, заедно с лихвите до приключване на съдебното следствие; и по чл.201, ал.1 от НК за това, че в периода от 11.10.2018 г. до 21.11.2018 г. в качеството си на длъжностно лице - управител и едноличен собственик на „Е. Е. Д.“ ЕООД, присвоил чужди пари - на „Е. Е. Д.“ ЕООД, от сметка на дружеството в „Обединена българска банка“АД, връчени му в това му качество. Спрямо Н. Д. е взета мярка за неотклонение „Подписка“. Постановлението е предявено на същата дата на обвиняемия в присъствието на защитника му – адв. М. Я.. Проведен му е и разпит в присъствието на защитника. На 07.12.2023 г. материалите по досъдебното производство са предявени на защитника на обвиняемия. На 5.1.2024 г. отново е проведен разпит на Д. в качеството му на обвиняем в присъствие на адв. М. Я. и повторно са предявени материалите по досъдебното производство. На 17.01.2024 г. в съда е внесен обвинителен акт, като с определение № 140/11.04.2024 г. по НОХД № 23/2014 г. на Добричкия окръжен съд съдебното производство е прекратено и делото е върнато на прокуратурата за отстраняване на съществени процесуални нарушения. Прекратителното определение е протестирано от прокурора и е потвърдено с определение № 91/07.05.2024 г. по ВНЧД № 147/2024 г. на Варненския апелативен съд. С прокурорско постановление от 10.05.2024 г. наказателното производство е прекратено на основание чл.243, ал.1, т.1 от НПК и взетата мярка за неотклонение е отменена. Постановлението е обжалвано от Н. Д. относно основанието за прекратяване. Това постановление е потвърдено с определение № 227/21.06.2024 г. по ЧНД № 212/2024 г. на Добричкия окръжен съд, което е влязло в сила на 03.07.2024 г., на която дата наказателното производство срещу Д., с начало 22.11.2023 г. – когато е привлечен като обвиняем, е приключило окончателно. Ето защо Н. Д. е предявил искове срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на 10 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно воденото наказателно производство, и за заплащане на 6 000 лв. обезщетение за имуществени вреди, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за защита в наказателното производство. В исковата молба той е изложил, че неимуществените вреди се изразяват в притеснения, унижение, тревожност за бъдещето си, уронване на доброто му име на добър и честен човек, засегнати били честта и достойнството му, изпитвал несигурност и страх от незаконно осъждане, сънувал кошмари, а взетата мярка за неотклонение се отразила негативно върху нормалния му ритъм на живот, създавайки му неудобства, свързани с пътувания в страната и в чужбина. В отговора на исковата молба Прокуратурата на Република България е оспорила по основание и размер исковете. Първоинстанционният съд е приел, че са установени предпоставките за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Република България по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, уважил е иска за неимуществени вреди до размера от 3 000 лв. и е отхвърлил иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди.

Добричкият окръжен съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3 000 лв. За да се съгласи с така присъдения размер, въззивният съд е взел предвид, че наказателното производство срещу ищеца е продължило общо 7 месеца и 11 дни на досъдебна и съдебна фаза. Прието е, че принципно воденото наказателно производство се явява психотравмена ситуация, която е от естество да повлияе на психиката на всеки нормален човек, да причини неудобства, притеснения и несигурност, да накърни моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното общуване. Всяко наказателно производство води до изпитване на негативни емоции и стрес у обвинения с оглед очакването на бъдеща репресия. В случая се касае за човек, който към датата на привличането му като обвиняем е на 29 години и не е осъждан. Ситуацията, в която е бил поставен /привлечен е като обвиняем и обвинителен акт срещу него е внесен в съда/ е била нова за него и e от естество да породи страх от незаконно осъждане. От свидетелските показания е прието за установено, че след като бил привлечен като обвиняем, ищецът се затворил в себе си, станал умислен, угрижен, изнервен, имал проблеми със съня, не желаел да контактува с приятелите си, приемал успокоителни. Според заключението на съдебно-психологичната експертиза наказателното производство срещу ищеца е изиграло ролята на масивна психотравма, довела до влошаване на психичното му състояние в рамките на отключилата се остра стресова реакция, което е преходно разстройство със значителна тежест и е отговор на преживения психически стрес, на непреодолимо травмиращо преживяване - сериозна заплаха за сигурността и физическото оцеляване на ищеца. Според вещото лице острата стресова реакция не е отзвучала, а се е обособило нестабилно психическо състояние с характеристиката на т. нар. разстройство в адаптацията - състояние на стрес и емоционално разстройство, обикновено нарушаващо социалното функциониране, което възниква в период на адаптация към значими жизнени промени или към последиците на стресогенно жизнено събитие. Към момента при ищеца се наблюдават емоционални преживявания от тревожно-депресивния регистър, без наличие на посттравматична стресова реакция. Съдът е отчел също, че на ищеца е повдигнато обвинение за две престъпления, едното от които „тежко“ по смисъла на чл.93, т.7 НК. От друга страна е съобразено, че наказателното производство в двете му фази е продължило в разумни срокове, процесуалните действия с участие на ищеца се свеждат до привличането му като обвиняем и два разпита в това му качество, както и че спрямо него е взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“, при която обвиняемият поема задължение да не напуска местоживеенето си без разрешение на съответния орган. Несъмнено и тази най-лека мярка на процесуална принуда води до ограничаване на права, но това ограничаване е преодолимо със съответното разрешение. Посочено е, че няма данни на ищеца да е се налагало да предприема пътувания, за които да е искал и да не му е дадено разрешение, да е бил принуден да променя съществено обичайните си житейски и други навици по причина на мярката за неотклонение.

Второстепенният съд е отменил първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска за имуществени вреди и вместо него е постановено друго, с което е присъдено обезщетение в пълния предявен размер от 6 000 лв., превалутирани съгласно правилата на чл.12 и чл.13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, в размер на 3 067,75 евро. Прието е за безспорно установено, че защитата на ищеца в хода на цялото наказателно производство е осъществявана от упълномощения от него адвокат М. Я.. От представената фактура № [ЕГН]/25.01.2024 г. и касов бон към нея от същата дата, с посочено във фактурата основание за плащане „адвокатски услуги, представителство и защита по нохд №23/2024г. по описа на Окръжен съд-Добрич“ е установено настъпването на вреда в патримониума на ищеца, изразяваща се в заплатено на осъществилия защитата на ищеца адвокат адвокатско възнаграждение в размер на 6000 лева с ДДС /5000 лева + 1000 лева ДДС/. Изложени са мотиви, че макар да няма представен договор за правна защита, следва да се има предвид, че отношенията между адвокат и клиент по повод оказване на правна защита и съдействие, включително процесуално представителство, се уреждат при специалната регламентация по Закона за адвокатурата. Поначало законът предполага дължимото възнаграждение за положения от адвоката труд да бъде уговорено с договор /чл.36, ал.2 от ЗАдв./, но това не е императивно изискване – договор може и да няма, без това да лишава адвоката от правото да получи възнаграждение /чл.36, ал.3 от ЗАдв./. Съдът е счел за неоснователно възражението на Прокуратурата на Република България за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Съобразил е тежестта на обвинението, което е за две престъпления, за всяко от които се предвижда наказание „лишаване от свобода“, фактическата и правна сложност на наказателното производство съобразно естеството на изследваните факти, обема на събраните за установяването им доказателства, както и минималният размер на адвокатското възнаграждение, установен с Наредба № 1/2004 г., като е посочено, че заплатеният хонорар не го надвишава съществено. Ето защо съдът е приел, че не е налице основание за намаляване на обезщетението за имуществени вреди.

При анализа на тези мотиви на въззивния съд настоящата инстанция не констатира противоречие с практиката на ВКС по повдигнатите въпроси.

Първите два въпроса касаят задължението на въззивния съд да обсъди всички обективно съществуващи по делото факти и обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определянето на размера на обезщетението за претърпени вреди. В практиката на ВКС се приема, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост, на основание чл. 52 ЗЗД, към момента на увреждането, като съдът е длъжен да обсъди всички обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението, както и да изложи мотиви за причинно- следствената връзка между незаконното обвинение и настъпилите вреди. Изпълнението на това задължение обуславя изхода на спора, но в случая въззивният съд не се е отклонил от съществуващата по този въпрос практика на ВКС, основана на т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. и т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС и съдържаща се в решения № 281 от 30.11.2018 г. по гр. д. № 582/2018 г. на ІV ГО на ВКС, № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 50077 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 150 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 53 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 3528/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС и много други, включително посочените от касатора. Прието е, че при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди по искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ от значение са тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления - умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца - има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Следва да бъдат отчетени и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди, като например: съдебното минало; медийни публикации, направили обществено достояние обвинението; обществено-икономическата конюнктура в страната и др. Отбелязано е също, че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия. В мотивите към решението си съдът трябва да посочи конкретно обстоятелствата, които е взел предвид, както и значението им за определения от него размер на обезщетението за неимуществените вреди. Обжалваното решение не противоречи, а съответства на тази практика на ВКС. Въззивният съд е взел предвид всички факти и обстоятелства, които са установени по делото и са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и понесените вреди: продължителността на наказателното производство – 7 месеца и 11 дни, естеството на обвинението - че то е за две престъпления, тежестта на престъпленията, взетата мярка за процесуална принуда, възрастта на обвиняемия, липсата на предишни осъждания, отражението на наказателното преследване върху психологическото му състояние. От друга страна е съобразено, че наказателното производство в двете му фази е продължило в разумни срокове, че спрямо ищеца е взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“, както и че извършените с негово участие процесуални действия се свеждат до привличането му като обвиняем и два разпита в това му качество. Следователно, противно на твърденията на касатора, съдът не е пропуснал да обсъди и обстоятелствата, които обуславят по-нисък интензитет на претърпените морални вреди. Ето защо по тези въпроси касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

Третият въпрос е за възможността на въззивния съд да осъществи преценка на фактическата и правна сложност на наказателното дело при определяне размера на обезщетението за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство. По въпроса е постановено ТР № 1 от 11.12.2018 г. по тълк.д. № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че при иск по чл. 2, ал.1 ЗОДОВ съдът може да определи обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение в размер, по-малък от платения в наказателния процес. Разяснено е, че изразходваните средства за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, приключило с оправдателна присъда или прекратено на основанията, посочени в чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ са имуществена вреда за лицето, подложено на неоснователна наказателна репресия. При възражение на ответника, че изплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на наказателното дело, съдът по иска за обезщетение за вреди изследва дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на защитата. В случай че уговореното адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, то остава в тежест на неположилия дължимата грижа пострадал, тъй като е в причинна връзка с неговото поведение. Добричкият окръжен съд се е съобразил с горепосочените разрешения. Приел е, че в случая адвокатското възнаграждение не е прекомерно, като е отчел тежестта на обвинението, което е за две престъпление, за всяко от които се предвижда наказание „лишаване от свобода“, фактическата и правна сложност на наказателното производство съобразно естеството на изследваните факти, обема на събраните за установяването им доказателства, както и минималният размер на адвокатското възнаграждение, установен с Наредба № 1/2004 г. Затова и по този въпрос не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

Разноски на Н. Д. не следва да се присъждат поради липса на доказателства за тяхното извършване.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,