Определение № 5180 от 28.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2949/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалба на Н. Н. А. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 70/ 03.04.2026 г. по гр.д.№ 37/ 2026 г., с което е потвърдено /в обжалваната пред въззивния съд част/ решение № 532/ 15.12.2025 г. по гр.д.№ 519/ 2025 г. на Пазарджишки окръжен съд и по този начин е отхвърлен за разликата над 150 лева /76,69 евро/ до пълния претендиран размер от 30 000 лева /15 338,76 евро/, предявеният от жалбоподателя против Пловдивски районен съд /ПРС/ иск, квалифициран по чл.2в ЗОДОВ, за плащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, изразяващи се в постановеното определение № 909/ 21.01.2025 г. по гр.д.№ 20577/ 2024 г. на ПРС. В частта, в която предявеният иск е уважен до размер 150 лева /76,69 евро/, решение № 532/ 15.12.2025 г. по гр.д.№ 519/ 2025 г. на Пазарджишки окръжен съд не е било обжалвано от ответника и е влязло в сила. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят повдига въпросите 1. “Длъжен ли е съдът при определяне на обезщетение по чл. 52 ЗЗД за съществено нарушение на правото на ЕС да съобрази размера с принципа за ефективност (чл.47 от Хартата на основните права на ЕС), така, че обезщетението да не бъде символично, а да има възпиращ и репариращ ефект?“; и 2. „Влияе ли обстоятелството, че ищецът е завел множество други дела срещу държавни институции, върху интензитета на неимуществените вреди и размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД?“. Според жалбоподателя въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/ - решения по гр.д.№ 3006/ 2020 г., ІІІ г.о. и № 2683/ 2019 г., ІV г.о. За първия въпрос се поддържа, че е разрешен и в противоречие с практиката на СЕС, без посочен конкретен съдебен акт. Освен това поддържа очевидна неправилност на обжалваното решение поради явната му необоснованост – съдът признал наличието на тежко нарушение на съюзното право, въпреки което определил обезщетение „… под социалния минимум.“. Ответната страна ПРС не взема становище по жалбата. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. За да отхвърли исковете за разликата над уважения от първата инстанция размер, въззивният съд посочил, че отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на Европейското право, може да бъде ангажирана при наличие на следните кумулативни предпоставки: да е налице нарушена правна норма от правото на ЕС, която предоставя права на частноправни субекти; нарушението да е особено съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и настъпилите вреди. Решението на първоинстанционният съд не било обжалвано относно направените изводи, че е налице достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, изразяващо се в неразглеждане своевременно от ответника ПРС на молба на Н. А. за правна помощ и за освобождаване от такси преди прекратяване на производството с определение № 909/ 21.01.2025 г. по гр.д.№ 20577/ 2024 г. на ПРС. Затова дали има съществено нарушение на съюзното право не подлежало на разглеждане и преценка в рамките на въззивната проверка. Предмет на въззивното производство бил само размерът на дължимото обезщетение. Като съобразил свидетелските показания за преживените от ищеца лични притеснения за сравнително кратък период; наличието на множество други висящи дела, водени от ищеца против различни държавни органи; необжалването на определението на ПРС за прекратяване на производството по делото, съдът приел, че сумата от 150 лева е най – адекватен паричен еквивалент на претърпените неимуществени вреди. За разликата до 30 000 лева исковата претенция следвало да бъде отхвърлена. Така мотивираното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателят не излага твърдения, които да сочат на очевидна неправилност, неговите доводи са за определен в нисък размер обезщетение за неимуществени вреди в сравнение с тежестта на констатираното нарушение на правото на ЕС. Това са доводи за неправилност на обжалваното решение, която не е квалифицирана и които не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. Касационният контрол не следва да бъде допуснат и по поставените въпроси. Първият от тях обуславя обжалваното решение, но не е разрешен от въззивния съд нито в противоречие с практиката на ВКС, нито с тази на СЕС. Твърдението, че СЕС е дал противоположно разрешение на този въпрос, не може да бъде проверено, тъй като касаторът не е посочил конкретен акт на този съд, нито такъв е служебно известен на настоящия състав. Соченото решение на състав на ІІІ г.о. на ВКС не разрешава формулирания в изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК първи въпрос. Изложеното важи и за втория поставен въпрос. Той е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Посоченото в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК решение на състав на ІV г.о. на ВКС не съществува /по описа на делата на ІV г.о. във ВКС няма дело с № 2683 за 2019 г./. Поради което и по двата въпроса не се установява да е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. По изложените съображения съдът приема, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 ГПК и