Определение № 170 от 05.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 921/2020 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. И. И. срещу определение на Софийски апелативен съд № 4224 от 20.12.2019 г. по ч.гр.д.№ 5137/ 2019 г., с което е потвърдено определение на Софийски градски съд от 24.07.2019 г. по гр.д.№ 3100/ 2019 г. в частта му, в която е прекратено производството по предявените от частния жалбоподател против Прокуратура на Република България (ПРБ) искове за сумата 30 000 лв (част от вземане за обезщетение на неимуществени вреди в общ размер 1 017 031 лв, възникнало от незаконното му задържане и лишаване от свобода от началото на 1985 г. до началото на май 1989 г.) и за сумата 30 000 лв (част от вземане за обезщетение на неимуществени вреди в общ размер 145 308,80 лв, съставляващи пропуснати ползи от трудови доходи и съпътстващи ги трудови и социално-осигурителни права от незаконното му задържане и лишаване от свобода от началото на 1985 г. до началото на май 1989 г.). Жалбоподателят поддържа, че съдът неправилно счел за недопустимо тези искове да се разгледат по реда на ЗОДОВ поради наличието на специален закон, по реда на който се обезщетяват въпросните вреди. Редът, предвиден в ЗПГРРЛ не съставлявал ефективно правно средство за обезщетяване на вредите, търпени от репресираните лица, защото размерът на обезщетението бил фиксиран, производството не се развивало пред съд и не било равнопоставено. Затова наличието на друг ред за обезщетяване на вредите не можело да отрече възможността те да бъдат претендирани в пълния им обем по реда на ЗОДОВ. Поради това жалбоподателят счита исковете за допустими и моли обжалваното определение да бъде отменено, а като основание за допускането на същото до касационен контрол сочи очевидната му неправилност, защото не е съобразено обстоятелството, че всички срокове по ЗПГРРЛ за претендиране на обезщетение са изтекли и поради това вече не съществува друг ред за обезщетяване; както и защото не взел предвид, че ниският размер на обезщетенията по този закон сам по себе си обосновава правото на достъп до съд. Наред с това поставя процесуалноправните въпроси „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и изложи мотиви по всички възражения на страните?”; „Дали правото на обезщетение за лишаване от свобода, щом е уредено в специалния закон ЗПГРРЛ и без значение на предвидения в специалния закон размер на обезщетението, изключва възможността за предявяване на иск за обезщетение на вредите от противозаконно лишаване от свобода по исков път по реда на чл.2 ал.1 т.1 предложение последно от ЗОДОВ? И ако изключва исковата защита, дали това не нарушава правото на защита?”; и „Допустим ли е иск по чл.2 ал.1 т.1 предл. последно от ЗОДОВ за обезщетение на вреди от лишаване от свобода в нарушение на чл.5 & 1 от ЕКЗПЧОС, щом за обезщетяването е предвиден и друг ред – ЗПГРРЛ? Дали при решаването на този въпрос следва да се направи преценка за ефективността на другия предвиден ред и по кои критерии?”. Жалбоподателят счита, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, вторият – в противоречие с практиката на Конституционния съд, а за третия поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната страна ПРБ не взема становище по частната жалба. Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Пред първоинстанционния Софийски градски съд делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от частния жалбоподател против ПРБ. Правопораждащите фактически твърдения в нея са за задържането и отвеждането му на остров Б., а след това принудителното му заселване в [населено място] от 03.01.1985 г. до месец март 1989 г., последвани от поставянето му под домашен арест в родното му село и експулсирането му на 06.05.1989 г. заедно със семейството му в Турция. Ищецът бил лишен от свобода по съвместно нареждане на министъра на вътрешните работи и на главния прокурор, без да е обвинен в извършване на престъпление, а причина за това било несъгласието му с принудителната промяна на имената и етническата културна асимилация на български граждани от турски етнически произход. Поддържа се в исковата молба, че задържането и лишаването на ищеца от свобода е противозаконно и макар за държавата да съществувало задължение за ефективното разследване на това деяние, такова не било извършено. При тези твърдения е поискано ответникът да обезщети вредите, причинени му с това нарушение. Първоинстанционният съд счел така предявените искове за недопустими, тъй като обезщетяването на незаконно репресирани заради техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания през периода от 09.09.1944 г. – 10.11.1989 г. лица, въдворявани в трудововъзпитателни общежития, лагери и други подобни места, както и принудително трудово мобилизирани и репресирани във връзка с насилствената промяна на имената било уредено в специален закон – ЗПГРРЛ. Въззивният съд потвърдил този извод, като посочил, че въпросният закон предвиждал изрична възможност за получаване на обезщетение за претърпените при посочените от ищеца обстоятелства вреди, като отказът на областния управител да удовлетвори искането подлежал на обжалване по реда на АПК. Съдът посочил, че отговорността на държавата за вреди по реда на ЗОДОВ възниква тогава, когато за нейното реализиране няма друг установен в специален закон ред, съгласно чл.8 ал.3 ЗОДОВ. Специалният ред за предявяване на искане пред областния управител, чийто отказ подлежал на обжалване по реда на АПК, изключвал възможността за защита по общия исков ред (спорът би бил подведомствен на специализирания съд). Исковата защита не можело да се обоснове и с размера на обезщетението, определимо по реда на специалния закон. При тези мотиви на въззивния съд поставените от частния жалбоподател правни въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Конституционния съд или Върховния касационен съд, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди и изложи мотиви по всички възражения на страните актът на решаващата инстанция е съобразен с установената от ВКС практика, според която съдът е длъжен да изложи в мотивите на решението си фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. Въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща (решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о., ВКС и цитираните в него предходни актове на ВКС по уеднаквяване на практиката). Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени (решение № 27/ 02.02.2015 г. по гр.д.N 4265/ 2014 г., ІV г.о., ВКС и цитираните в него). Не е различно разрешението, дадено в решенията на състави на Търговска колегия на Върховния касационен съд, цитирани в частната касационна жалба. Установената практика е съобразена при постановяване на обжалваното определение и то не й противоречи. Не е разрешен в противоречие с решенията по к.д.№ 24/ 1992 г. и к.д.№ 12/ 2014 г. на КСРБ въпросът дали уредбата в специален закон на обезщетяването на лица, противозаконно лишени от свобода, изключва възможността за предявяване на иск за обезщетение на вредите от противозаконното лишаване по реда на ЗОДОВ. Нито едно то двете цитирани от касатора решения не разрешава този въпрос. В първото от тях Конституционният съд се е произнесъл по съответствието с Конституцията на закон, предвиждащ различен режим на обезщетяване на купувачи, които са отстранени от закупени от тях имоти. В мотивите той е постулирал, че независимо от възстановяването на собствеността със закон на определени лица, те не са лишени от възможност да търсят и деликтно обезщетение от държавата, но това тълкуване няма общо с обстоятелствата по процесния случай. В решението по второто дело е дадено тълкуване на чл.120 ал.2 КРБ, която разпоредба касае обжалваемостта на административните актове и не относима към настоящето производство. Не е налице допълнителната предпоставка по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК по питането дали без оглед предвидения в специален закон размер на обезщетение за лишаване от свобода може да се счете изключена възможността за предявяване на иск за обезщетение на тези вреди по реда на ЗОДОВ. Законът е ясен и практиката по прилагането му е установена: наличието на специален ред за обезщетяване на вреди, причинени от държавата чрез нейните органи, изключва приложимостта на ЗОДОВ. Ако касаторът счита, че специалният ред е противоконституционен или противоречащ на правото на Европейския съюз, той разполага с друг иск за обезщетяване на вредите, които са причинени от въвелият този ред закон, но не може въпреки наличието му да иска приложение на общия закон, уреждащ отговорността на държавата за причинени от органите й вреди. Затова по поставените правни въпроси няма основание за допускане на касационното обжалване. Няма такова основание и по твърдението за очевидна неправилност на обжалвания акт. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на същия, може да направи извод за възможната му очевидната му неправилност само от самия него. В случая, доколкото при постановяване на акта е съобразена установената по прилагането на закона съдебна практика, не може да се приеме наличие на такъв тежък порок на определението, който да може да се установи от самото него. По изложените съображения Върховният касационен съд