Определение № 4428 от 21.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4778/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, съдържаща се в касационна жалба вх. №18495/20.09.2021 г. на В. И. В. и И. И. В., чрез адв. Д. Р., срещу решение № 1339/27.07.2021 г. по в. гр. д. № 1417/2021 г.на Варненския окръжен съд в частта му, с която въззивният съд се е произнесъл по частна жалба на В. И. В. и И. И. В. срещу определение № 263260 от 01.04.2021 г. по гр.д. № 20719/2019 г. на Варненския районен съд, с което е оставена без уважение тяхна молба по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение от 07.01.2021 г. в частта му за разноските. Касационна жалба вх. №18495/20.09.2021 г. на В. И. В. и И. И. В., срещу Решение № 1339/27.07.2021 г. по в. гр. д. № 1417/2021 г. на Варненския окръжен съд е била предмет на гр. д. №4967/2021 г. на ВКС, IV г.о. По същото е постановено определение №346 от 03.05.2022 г., с което не е допуснато касационно обжалване на решение № 1339 от 27.07.2021 г. по гр.д.№ 1417/2021 г. на Окръжен съд Варна и е прекратено производството по касационната жалба срещу въззивното решение в частта, в която се потвърждава определение № 263260/01.04.2021 г. по гр.д. № 20719/2019 г. на РС Варна и същата е върната на въззивния съд за изпълнение на дадени указания по администриране на жалбата. В жалбата се съдържат оплаквания за незаконосъобразност на атакуваното акт, иска се неговата отмяна. Поддържа се, че с молбата по чл.248 ГПК касаторите- ищци в първоинстанционното производство са поискали да бъдат намалени присъдените разноски от по 1670 лв., които всеки от тях е бил осъден да заплати на ответницата, на 825,85 лв. Позовали са се на прекомерност и недължимост на адвокатското възнаграждение за евентуалния иск, по който първоинстанционният съд не е имал право да се произнася. Сочи се, че необосновано въззивният съд приел, че исковете по чл.55 ЗЗД не са евентуални, а обусловени, и че изводът на първоинстанционния съд за размера на дължимите разноски бил законосъобразен. В изложение по чл. 284, ал.3, т. 1 вр чл. 278, ал. 4 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване сочат наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърдят, че по въпросите: За възможността за намаляване на адвокатско възнаграждение поради прекомерност, при несбъдване на условието за произнасяне по евентуалния иск? и Колко държавни такси се дължат при предявени с една искова молба главен иск по чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на договор за продажба и евентуален иск по чл.34 ЗЗД за връщане владението върху имота?, е налице противоречие с определение №248 от 06.04.2012 г. по ч.гр.д. №238/2012 г. на ВКС, IV г.о. и решение №210 от 27.07.2015 г. по гр. д. №5600/2014 г. на ВКС, IV г.о. Предвид данните по делото, частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси, тъй като същите не притежават характеристиките на правен въпрос по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Те не са обуславящи изхода на делото и не могат да бъдат изведени от дадените от въззивния съд правни разрешения. В обжалваното определение въззивния съд не е правил изводи, относно това каква е дължимата такса и адвокатското възнаграждение, когато между същите страни са предявени евентуално съединени искове, респ. как следва да бъдат определени разноските по делото при несбъдване на условието за произнасяне по евентуален иск. За да постанови определението си, въззивният съд е приел, че всеки от ищците освен иск по чл.87 ал.3 ЗЗД е предявил срещу ответницата и иск по чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД за връщане на даденото по разваления договор. Приел е също, че исковете по чл.55 ЗЗД не са били предявени като евентуални, с оглед на което разноските дължими на ответницата при отхвърляне на исковете са определени законосъобразно от първоинстанционния съд. Изводът на въззивния съд за начина, по който са били предявени исковете е в съответствие с приетото в определение № 249/15.09.2022 по гр. д. №4967/2021 г. на ВКС, IV г.о., с което е била оставена без уважение молба на ищците по чл.250 ГПК, да се допълни определение №346 от 03.05.2022 г. на съда, с твърдения, че липсва произнасяне по оплакването за недопустимост на въззивното решение в частта, с която са отхвърлени исковете на ищците за връщане на даденото по договора на отпаднало основание. ВКС е посочил, че с определението по делото, постановено по реда на чл.288 ГПК, са отхвърлени изцяло доводите за недопустимост на въззивното решение, като е приел, че въззивният съд не се е произнесъл недопустимо, като е отхвърлил исковете за връщане на даденото по договора. Посочил е, че с исковата молба са били предявени обективно съединени искове, но разглеждането им не е било под условие – съдът да се произнесе, ако главният иск бъде отхвърлен т.е. при условията на евентуалност. Настоящият съдебен състав на ВКС в случая не намира основание и за служебно допускане на касационното обжалване, в която и да било от хипотезите на чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Предвид на горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение