Определение № 60412 от 28.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1866/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Мини Марица Изток “ ЕАД, [населено място], подадена от процесуалният му представител- адв. Б. Б. против решение № 982 от 05.05.2020 г. по т.д. № 4183/2019г. на Софийски апелативен съд Ответникът по касация- „Еко природа 21“ЕООД,гр. София, чрез пълномощника си- адв. С. Р. е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна. С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е поддържал основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2 ГПК. Страната е сочила основанието по чл.280, ал.2 ГПК, в хипотезата на вероятна недопустимост на решението, изведена от нея от това, че обжалваното решение е постановено по недопустим иск, извън пределите на сезирането и по нередовна искова молба. Поддържано е също така и основанието по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК, изведено от развити оплаквания за неправилност на акта. Поддържано е и основанието по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК, като е поставен въпросът – „ Действителен ли е договорът за цесия, в чийто предмет са включени бъдещи вземания“. Твърдяно е противоречие с посочена от страната практика на ВКС. Поставен е въпросът – „Кои са елементите от фактическия състав на правото по чл.59 от ЗЗД и кои от тях подлежат на доказване при предявяване на иск на това основание. “ Този въпрос е доуточнен с два допълнителни въпроса третиращи този фактически състав/ чл.59 ЗЗД/. Касаторът е заявил, че този въпрос, с оглед изричното възражение, че ищецът не се е обеднил е противоречиво разрешен с приетото в решение № 151 /17 на ВКС, 3-то г.о., от което е възпроизведена част. Поставен е и въпросът – „ Длъжен ли е съдът да зачете приетата по делото експертиза“. Изложени са оплаквания, че съдът не е възприел разбирането на касатора, че сравнителния метод не може да бъде използван, поради липса на пазарни аналози и обезщетение не може да бъде определено, поради това, че не може да бъде измерено с липсата на конкретни приходи. В хипотеза на чл.280, ал.1, т. 3 ГПК е поставен въпросът – „Как се определя размерът на вземането по иск по чл.59 от ЗЗД в хипотезата на ползване на недвижим имот – въз основа на пазарния наем за ползването на имота съобразно неговото формално предназначение или въз основа на пазарния наем за съответния начин на реално ползване на имота.“Страната е изложила оплакванията си за неправилност на изводите на състава в контекста на нейната защитна теза. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване. Страната е поддържала довод за недопустимост на постановения съдебен акт – основание по чл.280, ал.2 предл.2-ро ГПК. Този довод първо е изведен от това, че въззивното решение било постановено по недопустим иск, поради отвод за пресъдено нещо, тъй като било налице влязло в сила решение по иск по чл.45 ЗЗД, а иска по чл.59 ЗЗД бил субсидиарен. Касаторът е развил разбиране, че макар и периодът, за който е претендирано обезщетение да е различен по двете дела и страните по тях – различни, то съдът е следвало да съобрази, че твърденията на ищците по двете дела били еднакви, а настоящият ищец бил частен правоприемник на ищеца по иска по чл.45 ЗЗД. От субсидиарният характер на разглежданата претенция, страната извежда, че след като вече е бил предявен и разгледан иск по чл.45 ЗЗД, то иска по чл.59 е недопустим, а решението като правна последица от тази недопустимост следвало да бъде обезсилено. Страната е подкрепила разбирането си с поставени въпроси в този смисъл, като е поддържала и противоречие с решение на 3-то г.о. на ВКС,от което е възпроизвела част, с която е прието, че исковете по чл. 59 ЗЗД и чл.45 ЗЗД не се основавали на едни и същи факти. В това е видяно и противоречие с изводите на въззивния съд за допустимост на иска и е поддържано основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Доводите са правно необосновани. В настоящият случай с исковата молба е предявен иск с правно основание чл.59 ЗЗЗД, определен съобразно твърдението на ищеца, че собственикът на имота неправомерно ползван от ответника е бил лишен от възможността да ползва имуществото си по какъвто и да било начин, поради което се е обеднил, а ответникът се е обогатил чрез ползването на чужд имот без да заплаща за това, като е обоснован и общия правопораждащ за обедняването и обогатяването факт. Съответно на това изложение е въведен и диспозитива на исковата молба - да бъде заплатена на ищеца сумата от 26000лв., предявена частично, с която се е обогатил за сметка на праводателя на ищеца ответника. С оглед тази искова молба, съдилищата правилно са определили правната квалификация на иска и са разгледали допустим иск, съответен на търсената защита. Обстоятелството, че праводателя на ищеца е водил и иск за непозволено увреждане, който е бил отхвърлен е факт ирелевантен както за допустимостта така и за основателността на иска, тъй като същият не е създал сила на пресъдено нещо по отношение на иска по чл.59 ЗЗД. Доколкото определени факти от фактическата обстановка по двата иска съвпадат, то това също не обосновава идентитет в производствата, поради обстоятелството, че са различни правопораждащите факти, от които се извежда правото и съответно както е прието и в цитираното от касатора решение на ВКС, ///г.о. макар и да не се основават на едни и същи правопораждащи факти двата иска могат да съдържат едно и също искане за обезщетяване, остойностяване на нереализираните доходи на ищеца. Т.е. въззивният съд е постановил решението си и в съответствие с цитираната практика от касатора. Извън това следва да се отбележи, че към това основание са неотносими както поставените въпроси, така и сочената практика / относима към основанието по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК /, тъй като довода за недопустимост се разглежда служебно от съда и по същество. На второ място касаторът е поддържал недопустимост на въззивното решение, поради това, че според него съдът се бил произнесъл в диспозитива извън пределите на сезирането си. Това твърдение е обосновано с обстоятелството, че предявеният като частичен иск за сумата от 26000лв. / от общо посочен размер 26000000лв./, съдът е уважил след отмяна на решението на първостепенния съд, като изрично в диспозитива е посочил сумата от 928140лв. като, установен общо дължим размер на претенцията. Доводът се основава на оплакването, че съдът недопустимо отбелязал в диспозитива установеното по спора. Така изложено оплакването не обуславя извод за недопустимост на решението, нито за противоречие с ТРОСГТК № 3 / 19г. определящо изрично пределите на силата на пресъдено нещо при частично предявените искове. Този извод се налага от това, че искът е уважен само до размера на предявеното. Обстоятелството, че в диспозитива е посочен пълният размер, до който въззивният съд е достигнал, с оглед мотивиране на акта си нито обуславя произнасяне над поисканото, нито определя нещо различно от описаното тъй като сумата е в рамките на заявеното като цяло вземане от ищеца, предявил иска си при определяне както на частично предявения размер, така и с посочване на пълният, според него, размер. Освен това, така определения размер не влиза в осъдителната част на диспозитива, а доколкото ангажира следващият състав, който ще разглежда исковете за останалата част над частично уваженото, то тази бъдеща преценка относно зачитане на така установения пълен размер, не може да се отрази върху допустимостта на обжалваното решение. Правно необосновано е и самостоятелно изразеното разбиране, че решението е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск и по нередовна искова молба, като и двете вече бяха разгледани с оглед първото сочено основание за недопустимост, което страната поддържа. Налага се извод че решението е допустим съдебен акт, тъй като съдът се е произнесъл по редовна искова молба по предявен надлежно иск и в рамките на сезирането си. Касаторът е поддържал и основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК, обосновано от него чрез оплаквания за неправилност на изводите на състава - намерено от страната противоречие в мотивите при определяне обезщетението/ каквото реално няма, тъй като съдът е приел за установен безспорният факт, че ищецът не притежава концесия за добив на инертни материали и това няма относимост към определяне на обезщетението./. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, в случая, само е маркирано, без да бъдат изложени каквито и да било доводи по него, съобразно изложената дефинитивност, а само са развити оплакванията за неправилност на акта поддържани в цялото съдебно производството, в контекста на защитната теза на страната. Или с това изложение, касаторът не обосновава извод за наличие предпоставки по чл.280, ал.2 пр. 3-то ГПК. Поставените въпроси, съобразно приетата дефинитивност на общото основание с ТРОСГТК № 1 /09г. т.1 са развити и изведени от защитната теза на касатора, а не от решаващите мотиви на състава. Така първият поставен въпрос, изцяло е изведен от разбирането на касатора, че ищецът не е придобил вземането валидно тъй като предмета на цесия включвал бъдещи вземания. И в обжалваното решение, съдът изрично е отговорил на това оплакване, като е посочил очевидното изведено от договора, че вземането е за минал период от време, а не за бъдещ.. Вторият поставен въпрос е хипотетичен и също несвързан с мотивите на въззивният съд, а изцяло подчинен на защитната теза на касатора който разглеждайки състава на чл.59 ЗЗД е изложил своите оплаквания за неправилност на изводите на въззивния съд, които не могат да обосноват релевантност на въпроса.Третият въпрос е фактически, а не правен и като такъв също не отговаря на изискванията за наличие на общо основание. Но дори и от така формулираните въпроси да бъде изведен релевантен, то страната не сочи каквито и да било доводи по поддържания допълнителен критерий, освен общо посоченото и изваденото от контекста на цитираната практика разрешения които не противоречат на нито едни решаващ извод на състава. По основанието на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК е посочен извод от решение на ВКС, че предмет на цесионната сделка не могат да бъдат бъдещи вземания, точно това е приел и въззивният съд. По втория въпрос, цитираната извадка от практика на ВКС за това, че „ за да има пълнота на обстоятелствата по чл.59 ЗЗД “ ищецът следвало да изложи твърдение относно предпоставките на хипотезата на правната норма, също не е сочено каквото и да е противоречие с правните изводи на състава. Или, липсва каквато и да било обоснованост на наличие на решения на ВС или ВКС, разрешили поставените въпроси по начин, различен от въззивния съд, а по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК / дори и да се приеме за релевантен поставения въпрос/ липсва каквато и да било обоснованост, съобразно изричното разяснение на основанието със задължителна тълкувателна практика – т.4 ТРОСГТК № 1 / 09г., като са изложени единствено оплаквания за неправилност на решението, които са ирелевантни към тази фаза на касационното производство. Липсата на въведен валидно допълнителен критерий прави неоснователно искането за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1 т.1 и 3 ГПК. Следователно, с оглед така депозираното изложение на касационните основания не следва да бъде допуснато касационно обжалване на акта на въззивния съд. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение