Определение № 592 от 11.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4975/2017 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Университетска многопрофилна болница за активно лечение – Русе”АД срещу решение № 186 от 3.08.17г.по в.гр.дело № 452/16г.на Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 208 от 9.06.16г.по гр.дело № 1049/14г.на Русенския окръжен съд в обжалваните части. Касаторът е осъден да заплати на М. Н. Ш. и на И. В. И. сумата от по 40 000 лв на всеки от тях, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на наследодателя им В. И. Ш., починал на 2.12.09г., ведно със законната лихва, считано от 2.12.11г.до окончателното плащане, като исковете са отхвърлени за разликата над сумата от по 40 000 лв до претендирания размер от по 100 000 лв. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът счита, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните въпроси: 1.Длъжен ли е съдът да формира решаващи мотиви въз основа на други доказателства, ако заключението на вещите лица не е категорично, еднозначно и се основава на вероятност или мнение; 2.Следва ли съдът да обоснове изводите си за причинна връзка между настъпила вреда и противоправно поведение на дееца въз основа на факти,доказани по безсъмнен начин и в частност следва ли при вреда,настъпила по повод оказана здравна помощ от медицинско заведение да се посочи в какво се изразява нарушението на утвърдените медицински стандарти и правилата за добрите медицински практики; 3.При извод за нарушаване на медицинските стандарти и добрата медицинска практика,съдът длъжен ли е да посочи конкретните правни норми,които са нарушени или е достатъчно позоваването на общата правна норма на чл.81 ЗЗ, регламентираща принципите за упражняване на медицинска дейност; 4.Задължен ли е въззивният съд да инициира допълване или отстраняване неяснотите в приетото от първоинстанционния съд заключение на експертизата и да допусне поисканата от въззивния жалбоподател нова експертиза при въведено с въззивната жалба оплакване за необоснованост на фактическите изводи в първоинстанционното решение; 5. Прекъсва ли се давността за целия иск с подаване на исковата молба, когато с исковата молба искът не е заявен като частичен; Длъжен ли е съдът да се произнесе по възражението за изтекла давност, когато присъденият размер е по-нисък от първоначално заявения иск, но до този размер се стига след уважено възражение за съпричиняване; 6.Налице ли е причинно-следствена връзка между настъпилата смърт на пациента и противоправното действие/бездействие на деликвента, ако няма категоричен извод за причините за смъртта на пациента. Решението е обжалвано и от ищците М. Ш. и И. И. в отхвърлителните му части. Считат, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол, без да сочат правен въпрос, разрешен от въззивния съд .Сочат и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Може ли при делата за лекарска грешка факти и обстоятелства извън лечебния процес да бъдат считани като значими за намаляване на отговорността на изпълнителя на здравни услуги – по какви критерии и на какво основание; 2.Може ли при наличие на алкохол в кръвта на водач при ПТП да се приеме за установена, при противоречиви и взаимно изключващи се записвания в документи, предвидени в Наредба № 30 от 27.06.01г.,както и свидетелски показания за адекватност в поведението на пострадалия. Върховният касационен съд, като прецени наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, приема следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 30.11.09г. около 18.00ч.в [населено място] при управление на лек автомобил с несъобразена скорост и с концентрация ва алкохол 2.24 промила в кръвта, В. Ш. е причинил ПТП,в резултат на което е получил телесни увреждания.Същият бил транспортиран около 18.30 ч.в Център за спешна медицинска помощ в [населено място], където след преглед му е поставена работна диагноза „ фрактура на лява подбедрица”, а впоследствие е транспортиран до МБАЛ –Русе АД.След приемането на Ш. в спешното отделение на ответната болница били назначени пълни кръвни изследвания, както и изследвания- рентген на крака и гръдния кош, проведена била консултация с хирург.При ренгеновото изследване било установено счупване и на десния долен крайник.Пациентът е бил настанен в отделение „Ортопедия и травматология”.Фрактурите му били стабилизирани с директна скелетна екстензия на лява подбедрица и гипсова имобилизация на дясна, назначени били антибиотици. На 1.12.09г.при визитация е констатирано,че е без температура и се подготвя за оперативно лечение, заради болков синдром са назначени обезболяващи, проведени са консултации с анестезиолог и терапевт.На същата дата, около 20ч.пациентът е съобщил за болка и тежест ниско в корема и липса на уриниране от обяд на същия ден.Поставен е постоянен катетър, консулт с уролог, извършена била цистография по спешност.Свикана е ЛКК по спешност,назначени са вливания.От ренгеновото изследване било установено,че има счупване на тазовите кости – ишиачна и пубисна.В 23.30ч. на същия ден е настанен в интензивно хирургическо отделение. Започнати са вливания на солеви и плазмозаместващи разтвори.Около 6ч.пациентът е бил възбуден, дезориентиран, а около 6.50ч. неконтактен.Проведени са реанимационни мероприятия, но в 7.20 ч.пациентът е починал. Въззивният съд е приел, че е налице фактическия състав на чл.49 ЗЗД, за да се ангажира гаранционно –обезпечителната отговорност на ответната болница в качеството й на работодател, тъй като действията на лекарите й не са били в съответствие с изискванията на медицинския стандарт по Ортопедия и травматология, утвърден от Наредба № 21 /28.06.04г./отм./ и медицинския стандарт „Амнезия и интензивно лечение”,утвърден с Наредба № 11/18.04.04г./отм./,действащи по време на приемането на В. Ш. в ответната болница, на добрата медицинска практика за настаняване в интензивно отделение на спешни пациенти с множество травми, както и с принципите за осъществяване на медицинска помощ, визирани в чл.81 от Закона за здравето.Съдът е направил този извод след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и заключението на вещите лица от съдебно – медицинската експертиза, според която са налице пропуски при диагностицирането на пациента при приемането му и лечението в ответната болница ,неправилна преценка на състоянието му и поради това неправилното му настаняване в отделението по ортопедия и травматология,вместо в интензивното отделение, пропускане да се извършат необходимите изследвания за изясняване на здравословното му състояние, неизвършването на необходима консултация с други специалисти, ненавременно извършване на необходимото ренгеново изследване на таза, липса на активно наблюдение е пропускане на момента на посттравматичния и кръвозагубен шок, не му е оказана необходимата противошокова терапия. Лекарският екип не е установил своевременно счупванията на тазовите кости и поради това не е предприел необходимото за предотвратяване на възможното усложнение - настъпването на мастна емболия,което е причина за смъртта на пациента.Съдът е приел, че с това небрежно и противоправно поведение лекарите от ответната болница, осъществили лечението, са лишили пациента Ш. от своевременна, достатъчна и качествена медицинска помощ по смисъла на чл.81 ал.2 т.1 ЗЗ.Прието е,че поведението им е виновно съобразно установената в чл.45 ал.2 ЗЗД законова презумпция, която не е оборена. Въззивният съд е счел,че определеното от първоинстанционния съд обезщетение за претърпените от ищците доказани вреди от неимуществен характер от по 80 000 лв е съобразно с критериите за справедливост, визирани в чл.52 ЗЗД.Приел е за основателно своевременно направеното от ответника възражение за съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД, като е изложил съображения, че пътно-транспортното проишествие е в резултат на поведението на водача на лекия автомобил Ш., който сам е причинил телесните увреждания, довели до развилото се усложнение – мастна емболия, причина за неговата смърт.При прието съпричиняване в размер на 50%, съдът е намалил размера на обезщетението за неимуществени вреди до 40 000 лв за всеки от тях.Счел е за неоснователно възражението на ответника за изтекла погасителна давност по отношение на увеличения размер на исковете, тъй като присъденият размер е в рамките на първоначално заявения – по 50 000 лв за всеки от ищците. По касационната жалба на Университетска многопрофилна болница за активно лечение – Русе”АД: Не са налице основанията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в осъдителната му част. С определение № 117 от 18.04.17г.на настоящия съдебен състав касационното производство е било спряно до приемане на тълкувателно решение № 3/16г.на ОСГТК на ВКС. След постановяване на Тълкувателното решение № 3 от 22.04.19г.по т.д.№ 3/16г.на ОСГТК на ВКС производството е възобновено.С тълкувателното решение е прието,че предявяването на иска за парично вземане като частичен и последвалото негово увеличение по реда на чл.214 ал.1 ГПК нямат за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането. В конкретния случай исковата претенция не е заявена като частична, а решаващият съд се е произнесъл по въведените с исковата молба факти, поради което последвалото увеличение на исковете на основание чл.214 ал.1 ГПК няма за последица спиране и прекъсване на погасителната давност. Въпросът: Прекъсва ли се давността за целия иск с подаване на исковата молба, когато с исковата молба искът не е заявен като частичен, не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, и в частност с решение № 166 от 13.01.12г.по т.д.№ 43/11г.на І т.о.В него е посочено, че следва да има съвпадение между петитума на предявения иск и диспозитива на решението.Определеният цялостен размер на обезщетението в по-голям размер в мотивите на решението, от което е приспаднато съпричиняването от пострадалия, който не е присъден с диспозитива, не се ползва със сила на пресъдено нещо.Поради това въпросът за давността не е от значение за изхода на спора, тъй като присъденото обезщетение с диспозитива на решението е в рамките на заявеното с исковата молба,независимо от мотивите на съда за базата, въз основа на която е определен действително справедливия размер. Въпросите за задължението на въззивния съд за обсъди заключението на медицинската експертиза наред с всички доказателства по делото, не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС,която безпротиворечиво приема,че съдът може както по молба на страните, така и по своя преценка, да назначи експертиза, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси из областта на науката, изкуството, занаятите и др. са нужди специални знания, които съдът няма - чл. 195 ГПК. Това се налага поради необходимост от съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, които имат отношение към обосноваността на решението - тъй като вещото лице подвежда фактите, установени по делото, към тези правила на практиката и научната теория, за да направи фактически изводи, релевантни за изхода на спора. Вещото лице подпомага съдията, който няма необходимите специални знания и не би могъл сам да даде отговор по съответните въпроси /в случая медицински/, за които няма нужната квалификация и образование.Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори когато страната не е направила възражение срещу него, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. В разглеждания случай въззивният съд не се отклонил от тази практика, като е кредитирал заключението на комплексната съдебно-медицинска експертиза, извършена от съдебен лекар, специалист анестезиолог - реаниматор, специалист- ортопед и специалист- хирург, като е приел, че същото е компетентно и обосновано, съответстващо на приложената по делото медицинска документация /история на заболяването/ В решение № 43 от 4.09.17г.по гр.дело № 3143/16г.на ІІІ г.о. на ВКС е посочено,че ако вещите лица посочват релевантна за отговорността причина като най-вероятна, от това не следва пряко извод за липса на пълно и главно доказване. Въпросите с № 2 и № 3 не са релевантни, доколкото съдът е посочил, че поведението на лекарите, осъществили лечението на Ш. е в нарушение на чл.13,чл.17 и 1.8..1.6 от медицинския стандарт „Ортопедия и травматология”,утвърден с Наредба № 21/28.06.04г./отм./ и чл.2.1 от медицинския стандарт „Анестезия и интензивно лечение”, утвърден с Наредба № 11/18.04.04г./отм./,действащи към момента на лечението на пациента. Доводите за необоснованост са касационни оплаквания, които не са относими към допустимостта на касационното обжалване. Въпросът: Налице ли е причинно-следствена връзка между настъпилата смърт на пациента и противоправното действие/бездействие на деликвента, ако няма категоричен извод за причините за смъртта на пациента, е фактически и се отнася до преценката на доказателствата, въз основа на която въззивният съд е изградил вътрешното си убеждение за наличие на противоправно поведение на деликвента и за причинната връзка между действията/бездействията на лекуващите лекари с настъпилата смърт, която съдът е приел,че еу в резултата на мастна емболия, въз основа на медицинската експертиза.Оспорването на доказателствените изводи на решаващия съд не е основание за допускане на касационно обжалване, а подлежи на проверка по реда на чл.281 т.3 ГПК. По касационната жалба на М. Ш. и И. И.: Не е налице основанието за допускане по чл.280 ал.1 т. 3 от ГПК- разрешен правен въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона,когато разглеждането му допринася за промяна поради неточно тълкуване на съдебна практика,или за осъвременяване тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия,а за развитие на правото,когато законите са непълни,неясни или противоречиви,за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.Настоящият случай не е такъв.Поставените от жалбоподателите въпроси се отнасят до предпоставките за намаляване на обезщетението за непозволено увреждане при прието съпричиняване от страна на пострадалия.Трайната практика на ВКС приема,че когато за настъпилия вредоносен резултат има значение и поведението на пострадалия, независимо дали това поведение е правомерно или противоправно, то има значение за съпричиняване – за намаляване на дължимото от деликвента обезщетение на основание чл. 51, ал.2 ЗЗД. Ако пострадалият сам се е поставил в ситуация на повишен риск от увреждане, той съпричинява вредата наравно с деликвента./ решение № 17 от 6.03.15г.по гр.дело № 3174/14г.на ІV г.о.; решение № 302 от 7.10.13г.по гр.дело № 3248/13г. на ІV г.о. и др./ Налице ли е съпричиняване и в каква степен е въпрос на конкретна преценка на фактите, която би могла да доведе до необоснованост на решението, но не е основание за допускане на касационно обжалване, доколкото общото основание по чл.280 ал.1 ГПК за селектиране на касационните жалби е произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда,но не и за правилността на обжалваното решение,за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК разноските следва да останат за сметка на страните, така както са направени. Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г.о.