Определение № 3424 от 03.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1625/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от П. Г. В. срещу решение № 45 от 20.05.2025 г., постановено по в.т.д. № 2/2025 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, в частта, с която след частична отмяна на решение № 107/ 15.10.2024 г., постановено по т.д. № 59/ 2024 г. по описа на Окръжен съд – Плевен, е отхвърлен предявеният от П. Г. В. срещу „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД иск с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума над присъдената такава от 5 000 лв. до 15 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от получени телесни увреждания в резултат на пътнотранспортно произшествие, настъпило на 21.05.2023 г., по вина на водача на лек автомобил „БМВ“, с рег. № ZS 775 RI, за който е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ответника. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът счита, че от представените в производството доказателства може да се приеме за установено, че при настъпилото произшествие той е получил увреждания, изразяващи се в счупване без разместване на ключица и ребра вляво. Това е видно от представените медицински документи – амбулаторни листи от медицински прегледи и рентгенологично изследване, като получаването на тези увреждания не се изключва с категоричност и от вещото лице, изготвило допуснатата съдебно-медицинска експертиза. Това не е взето предвид от въззивния съд, който неправилно е счел за доказано, че увреждането в тази част на тялото на пострадалия се изразява само в контузия на меките тъкани на гръдния кош и охлузване. Касаторът заявява оплакване, че въззивният съд не е определил справедлив размер на дължимото обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, тъй като не е съобразил всички доказани в производството факти, които са от значение за това съгласно чл. 52 ЗЗД. Тези факти са продължителността на възстановителния период за уврежданията, който се доказва, че е 3 месеца, а не 2-3 седмици, както погрешно е прието в обжалваното решение, както и социално-икономическите условия в страната. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставят пет въпроса, като по отношение на всеки от тях се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД не е подал отговор. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Велико Търново е приел, че предмет на разглеждане е иск на увреденото лице П. Г. В. срещу „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, което е застрахователя по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие /ПТП/, настъпило поради виновното и противоправно поведение на водача на моторното превозно средство /МПС/, за което е сключена застраховката. Въззивният съд е счел, че доколкото първоинстанционното решение не се обжалва от ответника в частта, с която е уважен предявеният иск до размера от 2 000 лв. и предвид заявените във въззивната жалба оплаквания, той дължи произнасяне само по въпросите какви вреди се доказва, че е претърпял ищецът в резултат на настъпилото ПТП, както и какъв е справедливият размер за тяхното обезщетяване. Съдът е съобразил изцяло изводите на вещото лице, изготвило допуснатата съдебно-медицинска експертиза /СМЕ/, и от тях е намерил за доказано, че в резултат на настъпилото ПТП ищецът е получил увреждания, изразяващи се в лекостепенно мозъчно сътресение, натъртване на меките тъкани на гръдния кош вляво и повърхностна рана и оток на ляво коляно. Приел е, че по делото не се установява при условията на пълно и главно доказване, че пострадалият е получил увреждания, представляващи счупване на ключицата на лява ръка и на 7-мо и 8-мо ребро вляво. Извод за това не е направен от вещото лице в заключението на СМЕ, като в производството не са представени и доказателства за проведени допълнителни изследвания на ищеца, включително рентгенови такива, от които да е видно какъв характер имат получените от него травми по ключицата и ребрата, като не се твърди и да е проведено лечение, адекватно за тежестта на травма, изразяваща се в счупване. Въззивният съд е счел за доказано, че пострадалият е изпитвал по-силни болки от телесните увреждания само непосредствено след тяхното получаване, че лечението, което му е проведено, е било само медикаментозно, без извършване на други интервенции, че е нямало усложнения в оздравителния процес, както и че възстановяването на здравето на ищеца е настъпило за период от 2-3 седмици. С оглед на тези обстоятелства и съобразявайки икономическите условия в страната към момента на увреждането – месец май 2023 г., въззивният съд е определил, че справедливият размер на дължимото на пострадалия обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза на сумата от 5 000 лв. Поради частично разминаване на изводите на двете инстанции първоинстанционното решение е отменено в частта, с която е уважен предявеният иск за сумата над 5 000 лв. до 15 000 лв. и вместо него е постановено друго, с което искът за този размер е отхвърлен, като в останалата му обжалвана част, с която този иск е уважен за размера над 2 000 лв. до 5 000 лв., решението е потвърдено. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира пет въпроса, по които заявява, че е налице произнасяне от въззивния съд в обжалваното решение. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на едно въззивно съдебно решение по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е налице предвиденото в тази норма общо основание, което е въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. Наред с това, за да бъде допуснат касационен контрол на решението, трябва да се направи извод, че е осъществено и някое от допълнителните основания за това, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Първият от формулираните от касатора въпроси е: Може ли заключението на вещото лице да почива на предположения?. Този въпрос не отговаря на мотивите на въззивния съд, изложени в обжалваното решение, касаещи анализа на заключението на допуснатата в производството СМЕ. От обжалвания акт е видно, че в него съдът е съобразил, че изводите на вещото лице, изготвило тази експертиза, за уврежданията, които е получил ищецът в резултат на настъпилото ПТП, са направени след анализ на данните от всички събрани в производството медицински документи и при прилагане на специалните знания на експерта в областта на медицината за начина, по който следва да бъде поставена диагноза за счупване на ключица и ребро. Това означава, че въззивният съд е приел, че тези изводи на експерта са обосновани, а не че почиват на предположения. Ето защо в обжалваното решение няма произнасяне по поставения от касатора въпрос и с оглед на това той не отговаря на изискванията за покриване на общия селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият въпрос, формулиран в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, е: Длъжен ли е съдът да допусне допълнителна или повторна съдебно-медицинска експертиза при наличие на изрично оспорване от страна на ищеца?. Доколкото пред въззивния съд не са наведени оплаквания за допуснати от съда от първа инстанция процесуални нарушения при събиране на поисканите от страните доказателства и не е заявено искане във връзка с това да бъдат събрани нови доказатлства във въззивното производство, то трябва да се приеме, че формулираният процесуален въпрос, свързан с задължението на съда за допускане на нова експертиза, изобщо не е включен в предмета на въззивното производство. Когато във въззивното производство от съответната страна, носеща тежестта да докаже получаването на уврежданията, от които са причинени неимуществените вреди, чието обезщетяване се иска, не са направени оплаквания, че доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила, въззивният съд не може служебно да назначи експертиза за неговото установяване, тъй като той не касае прилагането на императивна материалноправна норма. С оглед на това вторият въпрос също не отговаря на изискванията за осъществяване на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК и по него не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Третият поставен от касатора въпрос е: Следва ли въззивният съд да съобразява достоверността на свидетелските показания съобразно данните по делото? Този въпрос се отнася до процесуалното задължение на въззивния съд при решаване на делото да обсъди конкретен вид доказателства, а именно гласните доказателства, поради което следва да се определи като правен. Предвид това, че в настоящото производство са събрани доказателства чрез разпит на един свидетел, които въззивният съд е обсъдил в обжалваното решение при формиране на изводите си за основателността на предявения иск, то трябва да се приеме, че този въпрос е включен в предмета на делото. Ето защо по отношение на него е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпреки че при обосноваване на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът не сочи конкретна практика, на която противоречи даденото от въззивния съд разрешение по процесуалния въпрос, трябва да се посочи, че на настоящия съдебен състав е известно, че по въпроса за задължението на съда при решаване на делото да извърши преценка на събраните в производството гласни доказателства има формирана непротиворечива съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК – Решение № 79 от 12.07.2017 г., постановено по гр.д. № 3244/2016 г. по описа на ВКС, ІV гр.о., Решение № 297 от 22.12.2014 г., постановено по гр.д. № 4004/2014 г. по описа на ВКС, I гр.о., Решение № 250 от 21.12.2015 г., постановено по гр.д. № 3897/2015 г. по описа на ВКС, I гр.о. и др. В нея е прието, че съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на съответния факт според разпореденото в закона, като това се отнася и до гласните доказателства, които след като са допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. От мотивите на обжалваното решение е видно, че за да направи извод за това какви увреждания е получил ищецът в резултат на ПТП-то и какви болки и страдания са му причинени от това, съдът е взел предвид не само фактите, установени от показанията на разпитания в производството свидетел, но и приетите като доказателства медицински документи и изводите на вещото лице, изготвило допуснатата СМЕ. Следователно при формиране на своите фактически изводи, съдът е обсъдил събраните гласни доказателства съвкупно с останалия доказателствен материал по делото, което е в съответствие с разрешенията, дадени в цитираната практика и не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението на въззивния съд до касационно обжалване по поставения процесуален въпрос. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани и следните въпроси: 1) Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост?; 2) Какви са критериите за определяне на справедливо обезщетение, които трябва да се съобразят?. Тези въпроси се отнасят до общ правен проблем, поради което следва да бъдат обединени в един и той да бъде конкретизиран като въпрос относно критериите, които трябва да бъдат съобразени от съда при определяне по справедливост на размера на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл. 52 ЗЗД. По отношение на него касаторът поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Обобщеният въпрос касае прилагането на материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД, поради което има характера на правен. Претърпените от едно лице неимуществени вреди в резултат на настъпило ПТП и тяхното остойностяване от съда при прилагане на установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта са елементи от фактическия състав, при който възниква отговорността на застрахователя по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ по чл. 432, ал. 1 КЗ, която е предмет на предявения в процеса осъдителен иск за присъждане на обезщетение за неимуществен вреди. Ето защо поставеният въпрос е включен в предмета на спора по настоящото дело, като по него въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение и това е обусловило решаващите му правни изводи за частична неоснователност на предявения иск По този въпрос е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС /ППВС № 4/1968 г./, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са и следните: Решение № 242/12.01.2017 г., постановено по т.д. № 3319/2015 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 17 от 16.01.2025 г., постановено по т.д. № 1808/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 1 от 26.03.2012 г., постановено по т.д. № 299/2011 г. по описа на ВКС, II т.о. и Решение № 50104 от 23.02.2023 г., постановено по т.д. № 1689/2021 г. по описа на ВКС, II т.о. В ППВС № 4/1968 г. са дадени задължителни указания по прилагане на нормата на чл. 52 ЗЗД от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане, като е прието, че понятието „справедливост“ по смисъла на тази разпоредба не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обстоятелства при търпени от едно физическо лице неимуществени вреди от причинени телесни увреждания са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване на състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр. В практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че при прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, наред с общите критерии, изброени в ППВС № 4/1968 г., следва да се отчита и общественото разбиране за понятието „справедливост“ на определен етап от развитието на обществото, което се прави въз основа на конкретните обществено-икономически условия в страната към момента на настъпване на увреждането, като за ориентир за това служат и лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите към този момент. В цитираната практика се отбелязва също, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е длъжен както да посочи обстоятелствата, които са релевантни за това, но също така да направи оценъчен извод как те влияят на интензитета на търпените вреди. От мотивите на обжалваното решение е видно, че при определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди от увреждането на телесното му здраве, въззивният съд е съобразил всички общи критерии, установени в задължителната практика по прилагане на чл. 52 ЗЗД, както и специфичните такива, които се доказва да са налице в разглеждания случай. Решаващият съд е изброил всички относими при преценка на тези критерии обстоятелства, които са доказани по делото и е направил оценка на същите, като е формирал извод за това какво е значението на всяко от тях за интензитета на търпените от ищеца вреди и оттам за размера на обезщетението, което се следва за тяхното репариране. Въззивният съд е отчел вида на телесните увреждания на пострадалия, които се доказва, че той е получил от събраните по делото доказателства, представляващи лекостепенно мозъчно сътресение, натъртване на меките тъкани на гръдния кош вляво и повърхностна рана и оток на ляво коляно, вида на проведеното лечение, което е било само медикаментозно, периода на възстановяване, който е 2-3 седмици, както и това, че към момента е налице пълно възстановяване, без да са настъпили усложнения в оздравителния процес. Съобразил е, че ищецът е търпял болки само непосредствено след получаването на травмите и че не е търпял съществени битови и социални ограничения в резултат на увреждането. Взети са предвид и икономическите условия в страната към момента на настъпване на произшествието, който е месец май 2023 г. Въпросът дали въззивният съд е направил правилни изводи за значението на всяко едно от изброените обстоятелства за определяне на интензитета на търпените от пострадалия вреди и съответно за размера на дължимото обезщетение изисква произнасяне от касационния съд по правилността на обжалваното решение, което не може да стане в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК, а само след допускане на конкретно решение до касационно обжалване и разглеждане на жалбата срещу него по реда на чл. 290 ГПК. С оглед на това трябва да се приеме, че въззивният съд е приложил материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД в съответствие със задължителните указания за това, дадени в ППВС № 4/1968 г., както и с разрешенията в практиката на ВКС, постановена по чл. 290 ГПК. Това означава, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по третия и четвъртия въпроси касаторът се е позовал и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е обосновал защо счита, че отговорът им е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Това основание няма как да е осъществено по отношение на който и да е от тези въпроси, защото по всеки от тях вече има постановена съдебна практика, като не е настъпил факт, който да налага осъвременяване на даденото с нея тълкуване. Предвид горното се налага крайният извод, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 45 от 20.05.2025 г., постановено по в.т.д. № 2/2025 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, в обжалваната му част. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение