Определение № 667 от 15.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 3352/2015 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], чрез пълномощника адв. А. Д. срещу решение № 232/29.07.2015г. по в.т.д. № 403/2015г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 39/10.03.2015г. по т.д. № 19/2014г. на Добрички окръжен съд за осъждане на касатора да заплати на [фирма], [населено място] сумите от: 58 277,33лв., представляваща неплатена цена по договор за търговска продажба, ведно със законната лихва върху главницата от 23.01.2014г. до окончателното й изплащане; 6 003,93 лв., представляваща обезщетение за вреди от неизпълнение на главното парично задължение за периода на забавата, определено по размер от законната лихва. Касаторът поддържа, че решението е недопустимо, евент. неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът [фирма] оспорва в писмения си отговор основателността на касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, апелативният съд е приел, че между страните е бил сключен устен договор за покупко-продажба, по силата на който в периода 22.10.2012г.-28.01.2013г. ищецът е доставял на касатора процесните стоки. Въззивната инстанция е приела, че осъществяването на доставките не е оспорено от получателя, същият факт се установява и от двустранно подписаните процесни фактури, придружени с двустранно подписаните протоколи, както и от заключението на ССЕ относно счетоводните записвания в счетоводството на касатора. Извършените и незаплатени доставки за процесния период са били в размер на 58 277,33лв. За касатора е възникнало задължение да заплати цената. Въззивният съд не е споделил възражението на [фирма], че не се дължи плащане поради извършено от дружеството прихващане с вземане на последното срещу ищеца, представляващо неустойка за забавено изпълнение на доставките. Въведеното от купувача възражение се основава на неустоечна клауза, която той твърди, че е била уговорена между него и трето за спора лице в писмен договор, а със споразумение от 24.09.2012г. ищецът е заместил в дълга спрямо касатора това трето лице. ВнАС е намерил за неоснователно и възражението, че след като с договора от 14.06.2010г. е предвидена арбитражна клауза, то спорът е подсъден на арбитражен съд. Изводите си в тази насока решаващият съд е направил поради прието за доказано възражението на ищеца, че споразумението от 24.09.2012г. е антидатирано. ВнАС е изходил е от разбирането, че датирането на документа от страните означава, че той служи между тях за доказателство за датата, на която е съставен като няма пречки да се доказва, че посочената в него дата не е вярна. За установяване на точната дата въззивната инстанция е преценила съдържанието и датите на разменената между страните електронна кореспонденция и е приела, че касаторът е направил изявление, с което признава към 24.10.2012г., 11.12.2012г. и 19.03.2013г., че между страните липсва подписан договор. Съпоставени със заключението на вещото лице по ССЕ, че на 06.04.2013г. е извършено от касатора прихващане, визираните доказателства са обусловили заключението на ВнАС, че споразумението за заместване в дълг не е подписано на 24.09.2012г., а на дата последваща процесните доставки. В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпрос: 1/ Допустимо ли е страна по договора да оспорва датата на подписване на договора предвид разпоредбата на чл.181 ГПК?; 2/ Следва ли въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и да изложи съображения по всички доказателства? Въведено е допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на дадените от въззивния съд отговори по първи въпрос със задължителна практика на ВКС, обективирана в решение № 235/04.06.2010г. по гр.д. № 176/2010г. на ВКС, II г.о.; решение № 186/26.05.2015г. по т.д. № 3433/2013г. на ВКС, I т.о., а по втори въпрос – в решение № 261/05.06.2015г. по т.д. № 2857/2013г. на ВКС, I т.о. и решение № 56/10.06.2015г. по гр.д. № 5143/2014г. на ВКС, I г.о. Допускането на касационно обжалване по първия въпрос касаторът основава на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като според него е налице противоречие между приетото по този въпрос в обжалваното решение и влязлото в сила решение № 1468/19.12.2012г. по т.д. № 1382/2012г. на П.. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По отношение на поставените правни въпроси ВКС намира следното: Първият формулиран въпрос съдържа вътрешно противоречие, тъй като процесуалната норма на чл.181 ГПК, на която се позовава касаторът регламентира противопоставимостта на датата на документ по отношение на лица, които не са негови издатели, следователно не е адресирана до съставителите му. В настоящия казус произнасянето на ВнАС е по повод на дата на документ, в чието съставяне са участвали страните по спора. Даденото разрешение от въззивната инстанция за наличие на процесуална възможност подписалата документа страна да оспорва същия като антидатиран е в съответствие и с цитираната от самия касатор съдебна практика по чл.290 ГПК. Съобразно тълкувателните мотиви на решение № 186/26.05.2015г. по т.д. № 3433/2013г. на ВКС, I т.о. между страните по процесуалния спор не е сключен договор за заем, ако същият е антидатиран, когато към реалната дата на получаване на заемната сума липсва представителна власт на лицето, получило сумата от името на заемополучателя, освен ако не е потвърдено на осн. чл.301 ТЗ, съответно чл.42, ал.2ЗЗД. Следователно ако датата на сключване на договора е от значение за изявленията на страните с оглед на учредените права и на поетите задължения, то поставената на договора дата представлява част от съдържанието на документа. След преценка, че датата е елемент от волеизявленията на страните, същата следва да се счита за включена в съдържанието на договора и съответно опровергаването на верността й от страна по договора е допустимо при спазване на съответните процесуални правила относно допустимите за това доказателствени средства. Създадената задължителна съдебна практика по чл.290 ГПК преодолява евентуално създадената до приемането й противоречива съдебна практика по същия въпрос, респ. не обуславя допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Поставеният от касатора втори въпрос макар и да е включен в предмета на произнасяне на въззивната инстанция не отговаря на изискването да е налице въведеният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В случая ВнАС е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към съдържанието на разменената електронна кореспонденция между страните като се е произнесъл по доводите във въззивната жалба. Следователно е обсъдил и преценил всички факти и доказателства, както и е мотивирал своя акт в съответствие със задължителните указания относно правомощията на въззивната инстанция по т.1-т.3 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Несъгласието на касатора с установеното въз основа на така посочените доказателства и оттук отнасянето му към спорния въпрос относно датата на сключване на тристранното споразумение, представлява навеждане на касационно основание по чл.281, т.3, пр.3 ГПК, по което ВКС няма правомощие да се произнася във фазата по селектиране на касационната жалба. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът навежда твърдения за недопустимост на обжалваното въззивно решение, без да формулира конкретен въпрос в тази насока. Съгласно т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция служебно извършва проверка относно допустимостта и валидността на въззивния съдебен акт. В рамките на това си правомощие настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на ВнАС поради евентуална негова недопустимост. Проблемът се поставя в зависимост от това дали процесните отношения се уреждат от неформален договор между страните или по силата на тристранно споразумение за заместване в дълг от 24.09.2012г., сключено към договор от 14.06.2010г., в който е включена арбитражна клауза. В тази връзка следва да се съобразят гореизложените съображения на настоящия състав на ВКС по първи и втори въпрос с оглед установеното от въззивния съд, че подписването на споразумението за заместване в дълг е на дата след процесния период, а оттук, че процесните отношения са въз основа на устен договор. Следователно не съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо. В заключение касационната инстанция намира, че липсват както общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, така и допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Съобразно изхода от спора в полза на ответника по касацията следва да се присъдят сторените от него разноски за настоящата инстанция в размер на 2400лв. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на ВКС