Определение № 4981 от 19.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3417/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. И. Б. от [населено място] срещу въззивно решение № 555 от 30.04.2025 г. по в. гр. д. № 1882/2024 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 2138 от 11.04.2024 г. по гр. д. № 311/2022 г. на Софийския градски съд, с което е уважен предявеният от Р. П. Б. срещу касатора иск с правна квалификация чл. 23 СК за признаване за установено, че ищцата е изключителен собственик на недвижим имот - бакалия, находящ се в [населено място], [улица] /бивша [улица]/, със застроена площ от 135,50 кв. м, от които търговска площ от 60,63 кв. м и склад - 53,97 кв. м, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, съставляващо имот пл. № *, кв. 73, по действащия регулационен план на м. „Г. М.“, отразен в КК като самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****. По делото е прието за установено, че страните по делото са бивши съпрузи, чийто брак, сключен на 16.08.1992 г., е прекратен с решение от 02.03.2021 г. по гр. д. 35237/2020 г. на Софийския районен съд, без да са уредени имуществените отношения между тях във връзка с процесния имот. На 30.03.2000 г. ищцата е закупила имота от Столична община за сумата 60 050 лв., която е преведена от нея на продавача. На 23.04.1997 г. П. З. /баща на ищцата/ е превел на „Бояна импорт експорт“ ЕООД сумата 35 000 щатски долара, на „Ийст енд уест кансълтинг енд трейдинг корпорейшън“, на 15.08.1997 г., сумата от 30 000 щатски долара. Върху платежните нареждания с ръкописен текст е отбелязано, че сумите са преведени поради масови фалити на банки и по-късно са дадени в брой от Б. З. К. на дъщеря му Р. П. Б. за закупуване на процесния недвижим имот. Съгласно разписка с дата 10.01.2000 г. представителят на „Бояна Импорт Експорт“ ЕООД - Б. З. К., е предал на ръка на ищцата, по нареждане на баща й, сума за закупуване на имот чрез приватизация в размер на 35 000 щатски долара, които са били на съхранение във фирмената каса от 1997 г. Това обстоятелство е установено и от представения ръкописен документ „Справка за налични средства към 15.03.2000 г.“, като в т. 3 от същия е отбелязано, че 35 000 /не е посочена валута/ са преведени на ищцата за магазина през м. март 2000 г. В декларация по § 9 ПЗР на ЗППДОП от 27.03.2000 г. ищцата е декларирала, че паричните средства в размер на 60 050 лв., налични по банкова сметка № *** в „Булбанк“ АД, са получени от родителите й. С нотариално заверена декларация от 27.03.2000 г. ищцата е декларирала, че плащането по приватизационната сделка, сключена със Столична общинска агенция за приватизация за закупуването на обект – бивша обособена част от „Хранителни стоки“ ЕАД, представляващ „Бакалия“ и находящ се в [населено място], на [улица], ще стане с изцяло парични средства получени от родителите й, които са на дългогодишна работа в чужбина. Със споразумение за дарение от 15.07.2001 г. ищцата е декларирала, че е получила сума в размер на 35 000 долара от баща си П. З. за закупуване на общински нежилищен имот, която е предадена на ръка от съдружника му Б. К.. Уточнено е, че сумата е получена като дарение с цел ищцата да развива дейност и да се издържа, а когато детето й порасне да го прехвърли на него и на други деца, ако има такива, като се задължава да не продава имота. П. З. е декларирал същите условия. Споразумението е изготвено във връзка с дарение, което е направено една година преди подписването му, но дарителите са били в Нигерия. В заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза е посочено, че с оглед липсата на достъп до счетоводството на ,,Бояна Импорт Експорт“ ЕООД, както и липсата на информация за банкови сметки и сейфове на физически и юридически лица за период преди 31.10.2016 г. в Регистъра на банковите сметки и сейфове при БНБ, не е могло да проследи и движението по банковите сметки на дружеството. В архивните масиви на „Уникредит Булбанк“ АД не се съхраняват данни за извлечения от банковата сметка на дружеството за периода от 01.01.1997 г. до 31.12.1997 г. От анализа на съдържането на разписката от 10.01.2000 г. вещото лице е обосновало извода, че предадената на Р. Б. сума от 35 000 щатски долара не е собственост на „Бояна Импорт Експорт“ ЕООД, а са лични средства на лицето П. З., оставени на съхранение в касата на дружеството. Уточнило е, че във връзка с плащането в брой на сумата от 35 000 щатски долара по делото липсват данни и/или документи за това извършени ли са и какви счетоводни записвания са извършени в счетоводството на дружеството. Посочено е, че за периода 10.01.2000 г. - 30.03.2000 г. Р. Б. е била клиент на банка „Булбанк“ АД, в която е имала открити 3 разплащателни сметки, за които няма данни за внесени суми. Експертът е посочил, че това не е възможно, тъй като дори няма данни да са удържани такси и комисионни за поддържане на банковите сметки за трите месеца. Според него банката не поддържа архив и не разполага с информация за извършените преводи, включително и за превода към Агенция за приватизация за закупуване на имота. Към датата 28.03.2000 г. левовата равностойност на сумата от 35 000 щатски долара е 70 959 лв. В показанията на свидетелката Ж. З. /майка на ищцата/ е посочено, че процесният имот е закупен от баща й. По негово искане дъщеря му е трябвало да намери обект, който той да закупи и да бъде неин собствен, за да има свой бизнес. Когато свидетелката и съпругът й били в Нигерия, ищцата им се обадила и им разказала за имота, който се продава. Свидетелката е посочила, че в разговор между ответника и съпруга й, последният е казал, че имотът, който ще купи, ще бъде само за ищцата. Сумата от 35 000 щатски долара е преведена веднъж в началото на 2000 г. по банков път от банкова сметка в Швейцария, а втори път дъщеря им е взела в брой от съдружника и приятел на баща й - Б.. През първите 3 години имотът се е ползвал за почасова детска градина, но тъй като бизнесът не е потръгнал, са сменили статута и е станал ресторант, който отдавали под наем. В проведеното на 10.04.2023 г. съдебно заседание ответникът е заявил, че след като е била заплатена продажната цена, той е върнал половината от нея на бащата на ищцата, като също така е направил със свои лични средства подобрение в имота, чиято стойност достигнала продажната цена. При така установените факти, въззивният съд е приел, че от събрания по делото доказателствен материал не се установява при покупката на имота да са използвани други средства, различни от тези, предоставени от бащата на ищцата. Това обстоятелство обосновава извода, че процесната сума е принадлежала на бащата на ищцата, който е бил финансово обезпечен и е разполагал със значителни парични средства. Анализирайки представените по делото писмени доказателства, удостоверяващи паричните отношения между бащата на ищцата, съдружника му и самата ищца, чиято вярност се подкрепя от представените по приватизационната преписка декларации за произход на средства, съдът е приел, че средствата за покупката на процесния имот са дарени на ищцата от нейния баща. Фактът, че цената по сделката е платена, обосновава извода, че ищцата действително е получила посочената сума от баща й, като същата е била налична по банковата й сметка към момента на сделката и с нея е сторено плащане на уговорената цена. Самото плащане по сделката е установено от представените в тази връзка платежни документи, както и от обстоятелството, че липсват доказателства /съответно и твърдения/ другата страна по правоотношението /продавачът/ да е предявявал /назад във времето и до настоящия момент/ претенции /извънсъдебни или съдебни/ за цената по договора. Анализирайки заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза въззивният съд е посочил, че ищцата е била титуляр към релевантния за спора времеви отрязък на банковата сметка, която фигурира в преписката по продажба на имота, а фактът, че банката не съхранява информация относно движението по същата сметка не обосновава извода, че ищцата не е извършила плащане по договора. За недоказани са приети твърденията на ответника, че средствата са предоставени от бащата на ищцата не като дарение, а като заем, доколкото по делото липсват доказателства за наличие на такава уговорка и за реални парични транзакции във връзка с такъв тип правоотношение. За недоказано е прието и твърдението му, че дарението на сумата е направено в полза на двамата съпрузи, а обстоятелството, че същият е правил подобрения в имота е ирелевантно за настоящия спор по чл. 23 СК. В заключение съдът е обосновал извода, че предявеният иск е основателен, тъй като е налице придобиване на вещни права върху недвижим имот чрез влагане на лично имущество от ищцата. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. В тежест на коя страна в исковия процес е оборването на презумпцията за съвместен принос по чл. 19, ал. 3 СК (отм.); 2. При установителния иск за трансформация на лични средства по отношение на придобит по време на брака между страните недвижим имот, в тежест на ищеца ли е да докаже при условията на пълно и главно доказване, че размерът на вложените средства в покупката на имота са еквивалентни на придобивната стойност на имота; 3. Трябва ли да се счете за оборена презумпцията за съвместен принос при придобиване на вещното право по време на брака и на възмездно придобивно основание, когато не е установена липса на принос на другия съпруг; 4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди при постановяване на решението си всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им; 5. Длъжен ли е въззивният съд при формиране на правните си изводи да обсъди свидетелските показания в тяхната съвкупност, да ги съпостави с останалите доказателства по делото и релевираните от страните доводи; 6. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за изхода на спора факти; 7. Ползва ли се частният свидетелстващ документ по гражданското дело с материална доказателствена сила (чл. 179 ГПК); 8. Относно начина, по който следва да бъде извършен анализ на показанията на свидетелите, необходимостта да бъде извършен такъв анализ при наличие на противоречие в показанията, да се посочи защо се дава вяра на показанията на едни свидетели, а на други не; 9. Как следва да бъдат анализирани показанията на свидетел, за който има съмнения в обективността му. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата Р. П. Б. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първите три поставени въпроса не могат до обусловят допустимостта на касационното обжалване. Съгласно практиката на ВКС /решение № 609 от 21.10.2025 г. по гр. д. № 2482/2024 г. на ВКС, I г. о./ придобитите по време на брака вещи с лично имущество от единия съпруг стават негова лична собственост по силата на закона /чл. 23 СК/. За тези вещи не се отнася и не действа презумпцията за съвместен принос. Затова доказването, че определена вещ, макар и придобита по време на брака възмездно, е лична собственост на единия съпруг в резултат на трансформация на лично имущество по чл. 22, ал. 1 СК, не е свързано с оборване на презумцията за съвместен принос, предвидена в чл. 21, ал. 3 СК, респ. чл. 19, ал. 3 СК (отм.). За да установи, че придобитата по време на брака възмездно вещ е негова лична собственост в резултат на трансформация на лично имущество, съпругът, поддържащ такова твърдение, трябва да докаже при условията на пълно и главно доказване произхода на средствата, вложени в придобиването - отпреди сключване на брака, от имущество, придобито по наследство или от дарение, каквото доказване въззивният съд е приел за проведено. Следващите три поставени въпроса, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, са от значение за всяко гражданско дело и по тях е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, с която, както и с посочената от касатора казуална практика на ВКС обжалваното решение е съобразено. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая въззивният съд не само е препратил към съображенията на първоистанционния съд съгласно чл. 272 ГПК, но е формирал и собствени ясни мотиви, формирани в резултат на собствената му дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните, поради което липсва противоречие с практиката на ВКС по този въпрос. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Следващият процесуалноправен въпрос няма обуславящо значение за формиране решаващата правна воля на въззивния съд, поради което не е налице общото селективно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Последните два поставени въпроса по своята същност представляват оплакване за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК и не са основание за допускане на касационно обжалване. В допълнение следва да се посочи, че показанията на майката на ищцата са преценени по реда на чл. 172 ГПК и съдът ги е кредитирал по съображения, че същите кореспондират със съдържанието на останалия доказателствен материал, поради което не е налице противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС. Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“ когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното решение, нито сочените от касатора евентуални негови пороци могат да бъдат квалифицирани по този начин като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 касаторът следва да заплати на ответната страна по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира, като се присъдят 613, 55 евро. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,