Определение № 50778 от 01.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 975/2022 г.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 367 от 14.01.2022 г., подадена от ищеца Х. Р. Х., чрез адвокат С. С., срещу решение № 346 от 03.12.2021 г. по в.гр.дело № 688/2021 г. на Русенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 540 от 13.07.2021 г. по гр.д.№ 1172/2021 г. на Русенски районен съд, с което са отхвърлени предявените от Х. Р. Х. срещу “В. -2009”ЕООД иск с правно основание чл.357, ал.1 КТ – за признаване за установено, че между страните е съществувало трудово правоотношение за периода 01.11.2012 г. – 31.07.2016 г. и иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 9200 лева – неплатено трудово възнаграждение за периода 01.12.2015 г. – 31.07.2016 г. и сумата 923.45 лева – лихва за забава за периода 01.12.2015 г. – 31.07.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска до окончателното плащане. Поддържаните оплаквания за неправилност на въззивното решение са нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и се постанови друго, с което предявените искове се уважат. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Подлежи ли на овъзмездяване труд, положен от лице без трудов договор; 2. Подлежат ли на приобщаване показанията на починал свидетел при първото разглеждане на делото към провеждане на производството при новото разглеждане на делото; 3. Съставлява ли несправедливост в решението на Русенски окръжен съд отказът да се признае наличие на трудово правоотношение и дължимост на възнаграждение за положен труд от лице-съпруг на управителя на съответното дружество – работодател; И ако не – защо; 4. При извършване на разпит на свидетели следва ли да се обследва качеството на свидетеля в дружеството-работодател, след като този свидетел не е извършвал дейности, които твърди, че е извършвал – в случая приемане на материали, експедиране на продукция и пр., като освен всичко, не се е разписвал във ведомости за заплати, както и при получаване и експедиране на стока, какво всъщност е работил този работник. Въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касационната жалба „В. – 2009” ЕООД, [населено място] чрез адв. К. С. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. От фактическа страна е прието, че с Трудов договор № 09 от 12.04.2011 г. ищецът Х. Р. Х. е назначен на длъжност “шофьор” в дружеството "В.-2009" ЕООД. На 28.09.2012 г. с Предизвестие № 01 управителят на "В.-2009" ЕООД на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ поради намаляване обема на работа e отправил предизвестие за прекратяване на трудовия договор на Х. Р. Х., считано от 01.11.2012 г. На 01.11.2012 г. със Заповед № 07 управителят на "В.-2009" ЕООД прекратил на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ поради намаляване обема на работа трудовия договор на Х. Р. Х., назначен на длъжност "шофьор”. Прието е, че неколкократно в периода от 13.07.2015 г. до 27.04.2016 г. с преводни нареждания Х. Х. е превеждал суми на дружеството “В.-2009” ЕООД. Посочено е, че като свидетели са били разпитани: С. Р. Х., брат на ищеца, К. А. И., работила в дружеството “В.-2009” ЕООД, и Й. Г. М.. Съдът е приел за установено от заключение на изслушана по делото съдебно-счетоводна експертиза, че брутното трудово възнаграждение на Х. Х., ако би бил служител на дружеството, за периода от 01.12.2015 г. до 31.07.2016 г., би било в общ размер от 3320 лв. брутно, и неплатена лихви върху него от 883.14 лв., или 2602.56 лв. нетно и 692.31 лв. лихви върху него. Посочено е, че Л. Т. Г. е бил разпитан от по гр. д. № 8106 по описа за 2018 г. на РРС, решението по което е било отменено по реда на чл.303 и сл. ГПК с решение № 2/25.02.2021 г. по гр.дело № 2126/2020 г. на ВКС, IV г.о. и делото е било върнато за ново разглеждане. Л. Т. Г. е починал на 12.06.2021 г. Въззивния съд е намерил за правилен извода на първоинстанционния съд, че между страните не е съществувало трудово правоотношение за периода от 01.11.2012 г. до 31.07.2016 г., както и че “В.-2009” ЕООД не дължи на Х. Х. сумата от 9200 лв. - неплатено трудово възнаграждение за периода от 01.12.2015 г. до 31.07.2016 г. и сумата от 923.45 лв. - лихва за забава. Оплакването на ищеца, че отказът на съда да приобщи и ползва свидетелските показания на Л. Г. представлява съществено процесуално нарушение е преценено за неоснователно. Прието е, че независимо дали показанията на св. Г. е следвало да бъдат приобщени или не по делото, с оглед изводите на съда, те отново не биха били взети предвид при постановяването на крайния му акт. Прието е още, че районния съд правилно не е обсъдил свидетелските показания, тъй като е недопустимо със свидетелски показания да се доказва наличието на трудов договор. Според въззивния съд трудовият договор по смисъла на чл. 62, ал. 1 КТ следва да бъде в писмена форма, която форма е условие за неговата валидност. Позовал се е на чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК, според който свидетелски показания за установяване на правни сделки, за действителността на които закона изисква писмен акт, са недопустими. Посочено е, че въпреки, че свидетелски показания са били допуснати от първоинстанционния съд, правилно същият не се е позовал на тях в мотивите си, като ги е приел за недопустими впоследствие. Въззивния съд се е позовал на практиката на ВКС, обективирана в Решение № 943 от 22.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4902/2008 г., II г. о., ГК и Решение № 907 от 02.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 3725/2008 г., I г. о., ГК, в които е прието следното: Съгласно чл. 62, ал. 1 КТ трудовият договор се сключва в писмена форма. Изискването за писмена форма е въведено като условие за валидност на договора, предвид което съществуването на трудово правоотношение не може да бъде установявано със свидетелски показания или други доказателства, установяващи по косвен начин възникването и съществуването му. Възможно е сключването на трудов договор по изключение да се докаже чрез други писмени доказателства, които да съдържат съществени елементи на договора: място на работа, наименование на длъжността и характер на работата, определено трудово възнаграждение. Посочено е, че в случая такива други писмени доказателства, които да докажат съществените елементи от трудовия договор, не са били представени от ищеца по делото. Прието е, че неотносима към случая е практиката за допустимост на свидетелските показания за установяване сключването или съдържанието на загубен или унищожен договор, доколкото ищеца не твърди изобщо да е бил сключван такъв в писмена форма. Прието е, че не е налице изискване по смисъла на КТ, както твърди жалбоподателя, всеки труд положен извън сключен трудов договор, да се смята за такъв по трудово правоотношение. Напротив труда може да бъде положен на множество различни основания, както безвъзмездно, така и по граждански договор или в замяна на извършване на взаимни услуги и др. Приел е, че само по себе си отдаването на трудовата сила на лицето или постигането на трудов резултат не са достатъчни да обосноват наличието на трудово правоотношение. Според съда полагането на труд при липсващ трудов договор може да доведе единствено до налагане на глоба на работодателя на основание чл. 414, ал. 3 КТ, което представлява административна санкция, но не се отразява на гражданскоправните отношения, каквито са трудовите. Въззивния съд е достигнал до извод, че ищецът не е успял да докаже твърдените в исковата молба факти, за които му е била разпределена доказателствена тежест с доклада по делото, а именно, че между него и дружеството “В.-2009” ЕООД е бил налице валиден трудов договор за периода от 01.12.2015 г. до 31.07.2016 г., по който да му се дължи заплащане на трудово възнаграждение. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по първи, втори и четвърти въпроси от изложението. Съгласно практиката на ВКС, изразена в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК за да е правен въпросът същият следва да е включен в предмета на спора, да е разрешен от въззивния съд и да е обусловил решаващите правни изводи по конкретното дело. Задължение на жалбоподателя е да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. С оглед на това тълкуване се налага извод, че първи, втори и четвърти въпроси не са обусловили решаващите правни изводи по предмета на спора. Следователно всеки от тях не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по третия въпрос от изложението. Същият не отговаря на изискването на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като представлява оплакване за неправилност на въззивното решение. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд преценява дали поставения въпрос от жалбоподателя е включен в предмета на спора и дали е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, но не и дали изводите са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Тъй като въпросът не е правен само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, като не следва да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 500 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение