Определение № 400 от 09.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 1847/2019 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Т. Т., чрез процесуалния му пълномощник, против решение № 141 от 24.04.2019 г., постановено по в. т. д. № 154/2019 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение № 606/28.11.2018 г. на Пловдивския окръжен съд по т.д.№ 42/2018 г., е отхвърлен предявеният от касатора иск против ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ АД за заплащане на сумата от 25 000 лв., като остатък от следващото му се обезщетение за неимуществени вреди в общ справедлив размер от 100 000 лв., претърпени по повод ПТП, състояло се на 22.12.2014 г., при принос на ищеца от 50 % и при наличие на влязло в сила решение по гр.д.№ 8877/2016 г. на ПРС, с което е уважен частичен иск на същото основание /чл.226 ал.1 КЗ /отм.// за сумата от 1 000 лв. В касационната жалба се твърди, че решението в атакуваната част е неправилно и следва да бъде касирано, на основание чл.281 т.3 ГПК, като незаконосъобразно – постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и необосновано. По подробно развити доводи се моли исковата претенция в посочената част да бъде уважена, с присъждане на разноските за всички инстанции. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси: 1/ Ползват ли се със сила на пресъдено нещо мотивите на влезлите в сила решения; 2/ Обвързан ли е съдът, който разглежда претенцията за остатъчната част от вземане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени по повод ПТП, по въпроса за степента на съпричиняване по чл.51 ал.2 ЗЗД с приетата степен /размер/ на съпричиняване от съда по частичния иск в мотивите на решението; 3/ Представлява ли степента на съпричиняване на вредоносния резултат по чл.51 ал.2 ЗЗД част от правопораждащите факти по спорното право. Поддържа се, че горните правни въпроси са разрешени от въззивния съд в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. По първия въпрос се сочи противоречие с решение № 472 от 12.01.2012 г. по гр.д.№ 1712/2010 г. на IV г.о. на ВКС. По останалите въпроси се излагат доводи, че същите не са разрешени с постановяване на ТР № 3/22.04.2019 г. по т.д.№ 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, както и че се разрешават противоречиво от съдилищата, за което се представят цитираните влезли в сила съдебни актове, и няма практика на ВКС относно това, представлява ли степента на съпричиняване на вредоносния резултат по чл.51 ал.2 ЗЗД част от правопораждащите факти на спорното право. По тези съображения се твърди, че отговорът на въпросите ще има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Отделно се навежда като основание за достъп до касация и това по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Против касационната жалба в срока по чл.287 ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от застрахователното дружество, чрез процесуален пълномощник, със становище за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в законоустановения срок за обжалване, против подлежащ на касация въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да формира преценката си за степента на съпричиняване, съставът на въззивния съд е посочил, че с предходно влязло в сила решение по частичен иск между същите страни между страните е установено, че приносът на пострадалия ищец за настъпването на неимуществените вреди е в размер на 75 %. Приел е, че предметът на делото, по който се формира СПН, включва и така определения принос, тъй като основанието на иска обхваща не само фактите по чл.45 ал.1 ЗЗД, но и тези по чл.51 ал.2 ЗЗД. След като е разрешено възражението на застрахователя относно степента, в която увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, това решение е задължително за съда, който впоследствие разглежда претенцията за присъждане на остатъка от дължимото възнаграждение, т.е. формирането на други изводи между същите страни и на същото основание ще е процесуално недопустимо. С оглед изложеното съдът е преценил, че действително съгласно исковата молба обезщетението за неимуществени вреди следва да възлиза на 100 000 лв., но намалено съобразно правилата на чл.51 ал.2 ЗЗД, на ищеца се дължи сумата от 25 000 лв. /от които 1 000 лв. са присъдени с решението по частичния иск/, а за разликата над този размер до определения от първата инстанция от 50 000 лв. решението е неправилно и следва да бъде отменено. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Първият формулиран от касатора правен въпрос е разрешен от ВКС в процесуална хипотеза, различна от тази по настоящото дело, както и преди постановяване на ТР № 3/22.04.2019 г. по т.д.№ 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, поради което е неотносим към предмета на спора и решаващата правна воля на съда. Останалите въпроси са такива по правилността на въззивния акт, доколкото се свеждат до това, дали определени факти съответстват на разрешението, дадено в цитираната по-горе задължителна практика на ВКС, поради което не могат да бъдат обсъждани в етапа по селектиране на касационната жалба. Не се доказва и тяхното противоречиво разрешаване от съдилищата, тъй като приложените съдебни актове също предхождат по време посочения акт на нормативно тълкуване. Според същия, в новия процес за остатъка от вземането ответникът може да се защитава само чрез други, нерелевирани при разглеждането на частичния иск защитни средства, а разрешенията по вече релевираните възражения се ползват със СПН. Следователно, по отношение на последните два въпроса не са налице и допълнителните предпоставки за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, тъй като, дори да бъдат зачетени като правни въпроси, те намират отговор в мотивите на т.2 от ТР № 3/22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, на което въззивното решение изцяло съответства. Последното от своя страна изключва решението да се прецени като очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, съгласно доводите на касатора. При този резултат от спора в настоящата инстанция в полза на ответника по касация следва да се присъдят разноски, а именно ю.к. възнаграждение, за което е направено искане в отговора на касационната жалба, в размер на 200 лв. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав второ отделение