Определение № 1903 от 05.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1248/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Изи асет мениджмънт“ АД срещу определение № 726 от 19.03.2024 г. по ч.гр.д. № 486/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу разпореждане № 27087/12.12.2023 г. по в.гр.д. 7736/2022 г. по описа на СГС, IV – Е с-в. Жалбоподателят поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен предвид постановяването му в нарушение на процесуалния закон и практиката на ВКС, включително задължителната по ТР 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Излага, че съгласно последния тълкувателен акт оспорването истинността на частен документ по чл. 193, ал. 1 ГПК представлява по същността си предявяване на инцидентен установителен иск за установяване неистинността на документ. Сочи, че отказът да бъде открито производство по чл. 193 ГПК препятства развитието на процеса по инцидентния установителен иск и в този смисъл е преграждащо, още повече че предвид даденото със същия тълкувателен акт разрешение друг процес по иск по чл. 124, ал. 4 ГПК за установяване неистинността на документа би бил недопустим. Сочи, че в този смисъл е практиката по определение № 528 от 09.11.2017 г. по ч.гр.д. 2877/2017 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО. Изтъква, че обратен извод не следва от даденото разрешение с т. 7 от ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че отказът за приемане за съвместно разглеждане на инцидентен установителен иск не подлежи на обжалване, доколкото последното е обосновано с доводи, че страните не са лишени от възможността да разрешат спора в друг процес, а и решението по главния иск подлежи на инстанционен контрол, които не са относими към процесната хипотеза, защото отделен иск по чл. 124, ал. 4 ГПК е недопустим, а и въззивното решение не би подлежало на касационно обжалване. По тези доводи моли обжалваният съдебен акт да бъде отменен. Ответникът по жалбата, „Темис кепитъл“ ООД, поддържа, че жалбата е недопустима, като се позовава на разпоредбата на чл. 274, ал. 4 ГПК и изключения с нормата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК касационен контрол по отношение на въззивното решение с оглед цената на предявените по делото искове. Сочи, че жалбата е недопустима и при приложение на даденото тълкуване с ТР 2/2018 г. на ОСГТК на ВКС, че определенията на апелативен съд, постановени по реда на чл. 274, ал. 2, предл. 2 ГПК, с които се потвърждава прекратително определение на въззивния съд не подлежат на обжалване. Оспорва жалбата и като неоснователна, като излага, че изцяло споделя мотивите на САС към обжалвания съдебен акт. По тези доводи моли жалбата да бъде оставена без разглеждане като недопустима, евентуално без уважение като неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение намира сезиралата го частна жалба за допустима, но неоснователна по следните доводи: С обжалвания съдебен акт САС е оставил без разглеждане жалбата на „Изи асет мениджмънт“ АД срещу разпореждане № 27087/12.12.2023 г. по в.гр.д. 7736/2022 г. по описа на СГС, IV – Е с-в. Съдебният акт прегражда развитието на производството по жалбата на „Изи асет мениджмънт“ АД и подлежи на обжалване на основание чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК, като предвид разпоредбата на чл. 274, ал. 2, предложение първо ГПК редът за разглеждане на жалбата е този по ал. 2 като частна жалба, респективно цитираната от жалбоподателя норма на чл. 274, ал. 3 ГПК и от ответника по жалбата на чл. 274, ал. 4 ГПК са неприложими. За да постанови обжалвания резултат САС, е приел, че от разпоредбата на чл. 274, ал. 1 ГПК се извежда, че обжалването на определенията е допустимо само в две хипотези, посочени ясно в т. 1 и т. 2 от нормата - когато преграждат по-нататъшното развитие на делото и когато това е изрично предвидено в закона. Посочил е, че обжалваното разпореждане е такова, постановено от въззивния съд във връзка с разрешаване на въпросите относно допустимостта и основателността на доказателствените искания на страните по дело и по отношение на него не е налице която и да е от посочените хипотези. Изтъкнал е, че съдебният акт не прегражда производството по делото, а е такъв по движението му, поради което защитата срещу него се осъществява чрез обжалване на самото решение (ако същото подлежи на обжалване). Добавил е, че законът не е предвидил изрично възможността за обжалване на определението/разпореждането, с което съдът се произнася по доказателствените искания на страните. Посочил е, че споделя и се присъединява към установеното разбиране от съдебната практиката, че производството по чл. 193 ГПК е относимо единствено към процеса на доказване, защото целта му е да обори доказателствената сила на писмен документ. Позовал се е на съдебната практика по определение № 251/20.06.2013 г. по ч. гр. д. № 3506/2013 г., ІІ ГО, ВКС, определение № 115/17.03.2020 г. по гр. д. № 3425/2019 г., ГК, ІІ ГО, определение № 648 от 25.10.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 2251/2019 г., II ТО, ТК, и определение № 50052 от 14.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2099/2022 г., II ГО, ГК, и изтъкнал с последната да е отречен преграждащия характер на определенията/разпорежданията като процесното, вкл. в светлината на задължителните постановки на ТР № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС поради застъпване на тезата, че съдебният акт има преграждащ характер, ако препятства развитието на производството, в което е постановен, а не бъдещо исково производство. Подчертал е, че по отношение определението за отказ да бъде открито производство по оспорване на документ, това изискване не е налице, тъй като с него не се прегражда развитието на производството, в рамките на което то е постановено. По тези съображения е оставил без разглеждане сезиралата го частна жалба. Определението е правилно. Настоящият състав споделя изводите по обжалвания акт на САС и цитираната с него съдебна практика, че целта на производството по чл. 193 ГПК - чл. 194 ГПК е във висящия процес да се определи дали прието писмено доказателство следва да се обсъжда при изграждане на фактическите и правните изводи на решаващия съд или следва да бъде изключено като неистинско от доказателствения материал. В този смисъл, определението по чл. 194, ал. 2 ГПК има значение за доказването на релевантните факти в процеса. С оглед на това, при наличие на произнасяне по направеното оспорване на приет като доказателство документ в мотивите на решението и съобразяване на изхода на спора с това произнасяне, е постигната целта на производството по чл. 193 ГПК – чл. 194 ГПК. Производството по чл. 193 ГПК е относимо единствено към процеса на доказване и цели да обори доказателствената сила на писмен документ. Ако не се е поизнесъл с нарочен акт преди даване ход на устните прения, съдът следва да обсъди това оспорване в мотивите на своето решение, като заключението му дали оспорването е успешно, не намира отражение в диспозитива на решението по същество на спора, тъй като това произнасяне не е сред предвиденото в чл. 236 ГПК съдържание на диспозитива на съдебното решение и в него не намират място определенията, свързани с изключването или не на доказателствените средства, нито тези определения подлежат на самостоятелно обжалване. По същите доводи не подлежи на обжалване и определението, с което съдът отказва да открие производство по оспорване на представен по делото като писмено доказателство документ, доколкото не попада в никоя от хипотезите на чл. 274, ал. 1 ГПК – нито обжалваемостта му е предвидена в закона, нито препятства хода на делото, а единствено е относимо към изводите на съда по съществото на спора, доколкото е от значение за доказването на релевантните факти в процеса. В този смисъл и редът за защита на страната е чрез обжалване на съдебното решение с позоваване на допуснати от съда евентуални нарушения на процесуалния закон и в частност на разпоредбите на чл. 193 ГПК и чл. 194 ГПК. Противно на оплакванията по частната жалба, не може да бъде призната обжалваемост на този акт на съда по събиране на доказателствата по причина, че в процесния случай въззивното решение не би подлежало на касационно обжалване, нито пък в този смисъл са изложени мотиви в цитираното от касатора ТР 5/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Практиката по соченото от касатора определение № 528/09.11.2017 г. по ч. гр. д. № 2877/2017 г. по описа на ВКС, ГК, ІІ ГО, е известна на настоящия състав на съда, но не се споделя по вече подробно изложените мотиви за необжалваемост на съдебния акт, с който съдът се произнася по откриване или не на производство по оспорване истинността на представен по делото като писмено доказателство документ. По тези мотиви обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено. При този изход на спора право на разноски има ответникът. Не прави искане за присъждане на разноски и не доказва извършването на такива, поради което и разноски не следва да бъдат присъждани с настоящото определение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение