Определение № 328 от 16.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2740/2018 г.

Производството е по чл.274 ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, вх.№74373/29.5.2018 г., подадена от адв. К. Н. – процесуален представител на ищцата В. В. С. - А. против въззивно определение №11453/17.5.2018 г. по ч.гр.д.№4379/2018 г. по описа Софийския градски съд, VI-4 състав, с което е оставена без уважение частна въззивна жалба от В. В. С. – А. против разпореждане №279770/28.11.2017 г. по гр.д.№62574/2017 г. по описа на Софийския районен съд, I г.о., 162 състав, с което исковата молба, вх.№2020968/07.9.2017 г., подадена от В. В. С. – А. срещу Столична община, е върната, на основание чл.130 ГПК. С обжалваното определение въззивната инстанция е приела, че „ С исковата молба ищцата е предявила искове за установяване неистинност на съдържанието на две заповеди на кмета на Столична община, с които е определено ищцата да се обезщетени с „гараж“, а повдигнатите фактически твърдения са, че е извършена подправка, защото в действителност със заповедите ищцата се обезщетява с „жилище“, а не с „гараж“, в което се изразява подправката. С исковете се цели да се установи неверността на съдържанието на двете заповеди, но не неавтентичността им. По своя правен характер всяка от процесните заповеди има качеството на диспозитивен документ, защото материализира изявления, които нямат свидетелстващо значение. Диспозитивният документ не е предназначен да служи за удостоверяване на определено обстоятелства, защото материализира/обективира само изявлението на своя издател, но не и възприети от него факти. Диспозитивният документ, който материализира волеизявление на издателя,, може да е автентичен или неавтентичен, но не и верен или неверен. Тъй като по същество се цели от ищцата да се установи неверността на съдържанието на процесните диспозитивни документи, въззивният съд приема, че предявените установителни искове са недопустими. Константа е практиката на съдилищата, че един документ може да бъде истински или неистински, т.е. автентичен или неавтентичен, но не може да бъде верен или неверен. След като процесните заповеди в качеството на диспозитивни документи не засвидетелстват възприети от издателя факти, верността/съдържанието/ на тези документи не може да бъде обект на проверка с иск по чл.124, ал.1 ГПК/определение №156 от 11.03.2013 г. по ч.гр.д.№1516/Г.К., IV Г.О. на ВКС, определение №91 от 06.02.2012 г. по ч.гр.д.№51/2012 г. Г.К., III Г.О. на ВКС/. В този смисъл е и утвърденото становище в правната доктрина – „Когато документът е диспозитивен, да се оспори неговата истинност, значи да се заяви, че, че той е неавтентичен. Това е единственият път за защита срещу формалната доказателствена сила, независимо от това, дали той е официален или частен. Оспорването на верността на документа е средство за защита срещу обвързващата доказателствена сила и затова влиза в действие само срещу материалната доказателствена сила на официалните свидетелстващи документи“ – Сталев, Ж., Мингова А, Стамболиев О., Попова В, Иванова Р. „Българско гражданско процесуално право, 2012 г. стр.283 и стр.284/. В случаите, когато документът е диспозитивен, да се оспори неговата истинност означава да се заяви, че същият е неавтентичен – т.е. че материализираното в него изявление не е направено от лицето, посочено като издател Предявените искове по чл.124, ал.4 ГПК не са основани на доводи за неавтентичност на диспозитивните документи и с тях не се оспорва авторството. Само свидетелстващият/удостоверителен/ документ може да бъде верен или неверен – когато обективираното в него удостоверително изявление на издателя не отговаря на действителното фактическо положение. Свидетелстващият документ притежава материална доказателствена сила, която се състои в доказателственото значение на документа по отношение на стоящ извън него факт, който се удостоверява от материализираното удостоверително изявление. По отношение на такъв документ е допустимо да се повдигне възражение, че е неверен, т.е. да се оспорва и отрича материалната доказателствена сила на свидетелстващия документ с твърдението че удостовереното в него не отговаря на действителното фактическо положение, поради което е допустимо да се установява по исков ред неверността му, когато е и официален. Оспорването на верността на свидетелстващия/удостоверителен/ документ е средство за защита срещу неговата обвързваща материална доказателствена сила, каквато има официалния свидетелстващ документ. В случая обаче оспорените по исков ред документи не притежават материална доказателствена сила, защото не са свидетелстващи, а диспозитивни, поради което е недопустимо да се установява неверността на съдържанието им. На следващо място – спрямо ищцата е било проведено отчуждително производство по реда на ЗТСУ/отм./, поради което процесуалният ред на защита срещу постановените в това производство заповеди, имащи качеството на индивидуален административен акт, е регламентиран в нормите на чл.98, алл.2, чл.100, ал.2, вр. с чл.138, ал.1 ЗТСУ/отм./ Следва да се спомене, че нормата на чл.128, ал.1, т.9 от сега действащия АПК изрично регламентира защитата по съдебен ред срещу неистинността на административни актове, като по този ред може да се оспори и съдържанието на документ – чл.81, ал.2 АПК. Следователно съдържанието на административен акт, каквато е заповедта по ЗТСУ/отм./ не подлежи на оспорване по съдебен ред пред гражданския съд/определение №132 от 20.02.2013 г. по ч.гр.д.№631/2012 г., Г.К., III Г.О. на ВКС/. Верността или неверността на удостоверените в документа от компетентния орган факти не е волеизявление на органа по смисъла на 21, ал.3 АПК, а е съдържание на документа с оглед на изричната разпоредба на чл.81, ал.2 АПК, поради което подлежи на оспорване само по административен ред. Нормата на чл.81, ал.2 АПК разширява административния контрол, като освен издаваните индивидуални и общи административни актове, обхваща и съдържанието на документи. Съдържанието на документа обаче не подлежи на самостоятелен съдебен контрол, извън проверката на самия административен акт, която обаче не се провежда по общия исков гражданскоправен ред с иск по чл.124, ал.3 ГПК.“ В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, озаглавено молба-допълнение към частна касационна жалба, частната касационна жалбоподателка се основава на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и твърди, че обжалваният съдебен акт е постановен при съществени процесуалноправни нарушения, които накърняват точното прилагане на процесуалния закон и са от значение за развитие на правото. Твърди се, че съдебният акт е акт на орган на държавна власт, спрямо който са налице строго определени законови изисквания. Твърди се също така, че отклоненията и неточното прилагане на закова в обжалваното определение предопределя необходимостта от проверка на законосъобразността и отмяна на определението. Излага се, че съдът се е произнесъл по предмет, който не е дефиниран от закона/неавтентичност и неверност/ на писмата на кмета и с който не е сезиран по предявения иск/чл.124, ал.4 ГПК/, както и че според закона и иска, съдът следва да установи и прогласи неистинността на цитираните заповеди с множество поправки, задрасквания/неизвестно от кого и кога дса направени – без подпис и печат/, с които е накърнен интереса на ищцата и вместо обезщетяването й с апартамент в същите заповеди е определено обезщетяване с гараж за отчуждения й имот. Твърди се и, че от обжалваното определение се установява погрешно формирано вътрешно убеждение на съда и обстоятелството, че съдът не е достигнал до действителната воля на ищеца, като се акцентира и на това, че определението съдържа неправилно обсъждане на приложените към делото доказателства., което е довело до незаконосъобразност на изводите на съда. Цитираната е и съдебна практика. Ответникът по частната касационна жалба – Столична община, не заявява становище в настоящото производство. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа частната касационна жалба и представеното с нея изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК съобрази следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1, изречение първо ГПК. Въззивното определение обаче не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по следните съображения: Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не съдържа изобщо формулирани въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК релевантни спрямо обжалваното определение. То не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Изложението не представлява дори опит за поставяне на въпроси по смисъла на ч.280, ал.1 ГПК, а навеждане на касационни оплаквания. Върховният касационен съд не е задължен да извежда въпросите от изложението на касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Въпросите по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следва да бъдат формулирани ясно, точно и категорично от касационния жалбоподател. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на релевантен въпрос(материалноправен и/или процесуалноправен) не налага обсъждане на хипотезите по точки 1-3 от чл.280, ал.1 ГПК. Водим от изложените съображения и на основание чл.278, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,