Определение № 573 от 16.10.2019 г. на ВКС по т. д. № 825/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК във връзка с пар.74 от ПЗР на ЗИДГПК (ДВ.бр.86/26.10.2017г.). Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Г. С. лично за себе си и като пълномощник на С. И. С., срещу решение №157 от 18.05.2016г., постановено по в.т.д.№786/2015г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 1 с-в., с което е потвърдено решение №385/30.07.2014г. по т.д.№763/2013г. на Пловдивски окръжен съд В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е нищожно и недопустимо, поради което се иска прогласяване нищожността на решението, респективно неговото обезсилване. Същевременно се излагат съображения за неправилност на въззивното решение като основание за неговата отмяна по чл.281, т.3 ГПК поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се, че е налице несъответствие в датите на постановяване на решението – съответно на датата 10.02.2016г. в открито заседание и на датата 18.05.2016г. - отразена в самото решение. Оспорва се също и посочената в диспозитива дата на постановяване на потвърденото първоинстанционно решение – 30.07.2015г. Нищожността, съответно недопустимостта на обжалваното решение, е обоснована от касаторите с несъответствие на производството по чл.417 и сл.ГПК с правото на Европейския съюз и в частност с раздела за защита на потребителя в ДФЕС и в Директива 83/13/Е.. Според касаторите обжалваното решение е недопустимо и по съображение, че Пловдивският апелативен съд е постановил решението си преди приключване на производството по обжалване на определението на Пловдивски окръжен съд относно искането на ответниците за възстановяване на срока за подаване на отговор на исковата молба. В касационната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на процедурата по призоваване на ответниците пред първата и пред въззивната инстанция, както и на процедурата по тяхното уведомяването за производството по чл.64 ГПК. На последно място се твърди недопустимост на решението поради необсъждането като просрочени на оплакванията, направени с допълнителната молба към въззивната жалба. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е постановено при грубо нарушение на процесуалните правила, довели до неизясняване на спора от фактическа и от правна страна. Инвокират се нарушения на разпоредбите на чл.140, чл.146 и чл.147 ГПК, допуснати от първата инстанция, относно разпределянето на доказателствената тежест и попълването на делото с доказателствен материал. Сочи се, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че спорът е търговски, както и че е била налице нередовност на исковата молба при липса на посочено ЕИК на юридическото лице, в полза на което е бил издаден изпълнителния лист по заповедта за изпълнение. Излагат се доводи, че в резултат на посочените нарушения на съдопроизводствените правила, апелативният съд неправилно и необосновано е приел, че са били налице условията за предсрочна изискуемост на кредита, както и че не е обсъдил възражението за компенсация на вини по чл.83 ЗЗД, възражението относно размера на вноските по кредита и начина на определяне размера на задължението. Оспорва се извода на въззивния състав, че е налице правоприемство между ищеца по иска по чл.422, ал.1 ГПК „К. агрикол България” ЕАД и „Е. банк България” ЕАД, в полза на която банка е издадена заповедта за изпълнение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани 22 правни въпроса относими към валидността и към правилността на обжалваното решение, които въпроси според касаторите предпоставят допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Сочи се. че въпросите са обусловили решаващите изводи на съда и че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В отговора на касационната жалба, изготвен от представител на въззиваемата пред апелативния съд банка - ТБ „В.” АД, чиито универсален правоприемник понастоящем е „И.” АД, се излагат съображения за липсата на релевираните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същевременно се оспорва основателността на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция. Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Пловдивски апелативен съд е потвърдил решение №385/30.07.2014г. по т.д.№763/2013г. на Пловдивски окръжен съд, с което е признато за установено по отношение на двамата ответници - С. Г. С. и С. И. С., съществуването към тях на следните парични вземания на „К. агрикол България” ЕАД, произтичащи от договор за ипотечен банков кредит № М 2687-06//08.02.2006г, а именно: предсрочно изискуема главница от 59 407.24 евро, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.07.2012г.; сборно вземане от 4 559.95 евро за договорни лихви; сборно вземане от 6 966.49 евро за наказателни лихви.; вземане от 297.61 евро за такса за управление на кредита, както и сумите от 2 087.50лв. и от 3 687.50лв. за направени съдебни разноски, за които вземания в полза на банката-ищец срещу ответниците са издадени заповед №5290/13.07.2012г. за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист от 27.02.2013г. по ч.гр.д.№ 9545/2012г. по описа на Варненски районен съд. Въззивният състав е приел за установено по делото, че с договор за ипотечен банков кредит № М 2687-06/08.02.2006г. „Е. банк-България” ЕАД, чиито правоприемници съответно са ищеца „К. агрикол България” ЕАД и впоследствие въззиваемата банка „В.” АД, е бил предоставен на двамата ответници - С. и С. С., в качеството им на кредитополучатели, ипотечен кредит в размер на 70 000 евро за закупуване на недвижимия имот,описан в чл.2 от договора. Съдът е посочил, че съгласно чл.4, ал.1 от договора кредитът е предоставен за срок от 20 години с краен срок на издължаване - 08.02.2026г., като погасяването е следвало да се извършва на 240 равни месечни анюитетни вноски в размер на 585.51 евро всяка една, включваща дължимата вноска по главница и лихва, определена на анюитетен принцип. Прието е за установено, че впоследствие страните по договора са сключили четири допълнителни споразумения като с първите две споразумения съответно от 08.03.2006г. и от 31.03.2006г., е уговорена единствено промяна в крайния срок за усвояване на кредита, а с допълнителните споразумения №3/09.05.2006г. №4/10.03.2008г. са уговорени промени в крайния срок за погасяване на кредита и в падежа на месечните вноски, както и промяна в обезпечението, изразяваща се в замяната на законната ипотека върху недвижимия имот, описан в чл.2 от договора с договорна ипотека върху недвижимия имот, собственост на трето задължено лице. В обжалваното решение е отразено, че между страните по делото няма спор, че кредитът е бил усвоен на 16.05.2006г., след което кредитополучателите са започнал изплащането, съобразно погасителния план. Съдът е посочил, че във връзка с твърдение на ищеца, че на 08.09.2010г. ответниците са преустановили окончателно обслужването на кредита, банката е обявила кредита за предсрочно изискуем с решение, взето на заседание от 27.05.2011г. на т.нар. „Провизионен комитет“ на банката като обявяването на кредита за предсрочно изискуем е било съобщено на ответниците с покани за доброволно изпълнение, връчени им с обратни разписки на 14.06.2011г. Въззивният състав е акцентирал върху обстоятелството, че ищцовата банка е инициирала две заповедни производства за събиране на вземанията си, произтичащи от обявяването на кредита за предсрочно изискуем: първото – със заявление от 30.09.2011г., въз основа на което било образувано ч.гр.д.№14627/2011г. на Варненски РС, по което са били издадени заповед №8529/03.10.2011г. за изпълнение на парични задължения, въз основа на извлечение от сметка и изпълнителен лист, които впоследствие са били обезсилени от съда и второто - по ч.гр.д.№9545/2012г. на Варненски районен съд, образувано по заявление от 03.07.2012г., по което дело са били издадени процесните заповед №5290/13.07.2012г. за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК, оспорена в срок от длъжниците с възражение по чл.414 ГПК, и изпълнителен лист от 27.02.2013г. Въззивният състав е постановил решението си, съобразявайки се с правилата в разпоредбата на чл.269 ГПК, като се е произнесъл служебно по валидността на първоинстанционното решение, а относно неговата правилност – съобразно изложените оплаквания във въззивната жалба ( т.е. при условията на ограничен въззив). Апелативният съд е изложил съображения, че не дължи произнасяне по възраженията на ответниците за незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение, направени за пръв път в допълнителната молба на въззивниците, депозирана повече от месец след законово установения срок по чл.259, ал.1 ГПК. Въззивният състав е приел за неоснователно възражението на ответниците за липса на активна легитимация на ищеца „К. агрикол България” ЕАД по предявения иск по чл.422, ал.1 ГПК като е посочил, че от справката в Търговския регистър, както и от представените по делото извадки от партидата на ищцовата банка за актуалното й състояние, се установява, че се касае за един и същ правен субект – юридическо лице, на което през периода от сключването на договора до постановяване на въззивното решение са се сменяли единствено собствениците на капитала и наименованието, като това не е довело до преобразуване на дружеството, съответно - до смяна на субекта. Съдът е обосновал извода, че исковете са предявени от надлежна страна, както и че не е основателен наведения в допълнението към въззивната жалба довод, че процесната сума била присъдена практически три пъти в полза на трима различни кредитори: на „Е. банк България” ЕАД – в заповедното производство, на „К. агрикол България” ЕАД - с обжалваното решение и на ТБ „В.“ ЕАД – въз основа на въззивното решение. Отделно съдът е посочил, че този довод е направен от въззивниците в подкрепа на заявено в допълнението към въззивната жалба възражение за прихващане, което, доколкото е направено за пръв път във въззивното производство, е недопустимо и не следва да се разглежда. За са потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен изцяло предявения установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, въззивният състав е приел, че е била налице валидна облигационна връзка между ищеца и двамата ответници - в качеството им на солидарни длъжници по смисъла на чл.121 ЗЗД при условието на договорна солидарност, възникнала по силата на договора за ипотечен банков кредит № М 2687-06/08.02.2006г. и на четирите споразумения, притежаващи всички характеристики на специфичната търговска сделка по чл.430 от ТЗ. Съдът е посочил, че правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем се съдържа както в клаузата на чл.12 от договора, така и в разпоредбата на чл.60, ал.2 ЗКИ като съобразно указанията в т.18 от Тълк. решение № 4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, предсрочната изискуемост като едностранно изменение на договора настъпва с волеизявление банката при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Съдът е акцентирал върху обстоятелството, че за да се прояви действието на предсрочната изискуемост по отношение на длъжника, той следва да бъде уведомен чрез покана от банката, достигнала до него, съдържаща изрично волеизявление, че кредитодателят счита кредита за предсрочно изискуем от определен момент, посочвайки вида и размера на неплатените задължения. Според съда в конкретния случай е безспорно установено наличието и на двете предпоставки за упражняване правото на банката да реализира вземанията си по реда на чл.417 ГПК в резултат на обявена предсрочна изискуемост на кредита: 1.) кредитополучателите са спрели да погасяват вноските си по кредита по см. на чл.12, т.1 от договора като са просрочили плащанията на паричните задължение по договора за повече от 30 дни - обстоятелство което е установено и с решението, взето на заседанието от 27.05.2011г. на т.нар. „Провизионен комитет“ на банката за обявяване на процесния кредит за предсрочно изискуем и 2.) за обявената предсрочна изискуемост на непогасената част от кредита, длъжниците са били уведомени от банката с поканите от 10.06.2011г., връчени им по пощата с обратни разписки. В поканите изрично е отразена обявената от банката предсрочна изискуемост на кредита и размерът на задълженията по остатъка от кредита към онзи момент, като ответниците са били поканени доброволно да погасят задълженията. Апелативният състав е посочил, че правилно при определяне размера на задълженията, първоинстанционният съд е признал съществуването и на задълженията, произтичащи от договорна /възнаградителна/ лихва и наказателна лихва за периода 29.09.2011г. – 02.07.2012г., следващ обявяването на предсрочната изискуемост, както и начислени такси за отпускане и управление на кредита, като в съответствие с практиката на ВКС (решение № 99/01.02.2013г. на ВКС по т.д.№610/2011г., I т.о.) за неизправните длъжници е възникнало задължението за изплащане на кредита във вида и размера, който той би имал, ако срокът бе изтекъл. В тази връзка съдът се е позовал на заключението на вещото лице Д. Й., от което се установява, че към 28.09.2011г. непогасените и дължими от ответниците суми по процесния договор са в размер на: 59 407.24 евро - главница, договорна лихва - 2 229.94 евро и наказателна лихва 2 941.94 евро. Според заключението към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 03.07.2012г. главницата е непроменена; договорната лихва е увеличена с още 2 330.01 евро. за периода 29.09.2011г. – 02.07.2012г. или общо - 4559.95 евро.; наказателната лихва за същия период също е увеличена с още 4 054.54 евро, като общият й размер възлиза на 6 966.49 евро; начислени и такси за отпускане и управление на кредита са в размер на 297,61 евро. В обжалваното въззивно решение е акцентирано и върху обстоятелството, че от заключението на вещото лице се установява, че всички счетоводни операции по усвояването и погасяването на кредита, съгласно процесния договор и споразуменията към него, са били отразени правилно в информационно-счетоводната система на банката, както и че размерът на паричните задължения /главница, лихви, неустойка и такси/ по процесния кредит към датата на подаване на заявлението е формиран и съответства на записванията и изчисленията в банковата информационно-счетоводна система. В тази връзка основателността на предявения иск е обоснована и с констатацията на вещото лице, че счетоводно отразените задължения на ответниците съответстват напълно на представеното в заповедното производство извлечение от счетоводните книги на банката по кредитната сметка на ответниците към 03.07.2012г. Въззивният състав е приел за неоснователно позоваването от страна на ответниците като правопогасяваща на разпоредбата на чл.83 ЗЗД предвид внасянето от длъжниците С. в ищцовата банка на 11.09.2007г. на сумата 67 040 евро с цел погасяване на кредита. Съдът е посочил, че от приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че по молба /нареждане/ на самия вносител, е било оттеглено основанието за внасянето на сумата, в резултат на което през периода 18.09.2007г. до 10.10.2007г. внесената сума е била изтеглена обратно от ответниците. Според апелативния състав с оглед посоченото обстоятелство не би могло да се приеме, че в случая изпълнението от страна на длъжниците е било препятствано от кредитора или че неизпълнението се дължи на обстоятелства, за които е бил отговорен самият кредитор, което обуславя неоснователност на възражението за отпадане на отговорността на длъжниците. Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въззивното решение не е евентуално нищожно като предпоставка за допускането му до касационно обжалване. Решението е постановено от законен състав на Пловдивски апелативен съд, участвал в откритото съдебно заседание на 10.02.2016г., в което е завършено делото – чл.235, ал.1 ГПК. Не е налице евентуална недопустимост на въззивното решение като основание за допускане на касационно обжалване. Въззивното решение е постановено от функционално компетентен съд, който се е произнесъл по предявения с исковата молба установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК. Производството е образувано въз основа на искова молба, чиито недостатъци са били отстранени в срок от ищеца „К. агрикол България” ЕАД в съответствие с указанията на съда. Обстоятелството, че решението е обявено на последваща последното открито заседание дата, не представлява нарушение на процесуалните правила по чл.235 и сл.ГПК и не предпоставя недопустимост на решението. Д. за недопустимост на обжалвания акт поради евентуалното несъответствие на производството по чл.410 и сл. ГПК с правото на Европейския съюз и в частност с раздела за защита на потребителя в ДФЕС и в Директива 83/13/Е., е неотносим за конкретния правен спор, тъй като атакуваното решение е постановено в общо исково производство по реда на чл.422, ал.1 ГПК с осигурени процесуални права за защита на ответниците. Фактът, че в диспозитива е допусната техническа грешка относно датата на постановяване на потвърденото първоинстанционно решение (30.07.2015г. вместо 30.07.2014г.) сам по себе си не обуславя недопустимост на въззивното решение като отделно следва да се има предвид, че потвърденото първоинстанционно решение е достатъчно ясно и точно конкретизирано в диспозитива, а именно – решение №385 по т.д.№763/2013г. по описа на Пловдивски окръжен съд. Всички други изложени в касационната жалба оплаквания свързани с начина на призоваване на ответниците, с материалноправната легитимация на ищеца и правоприемството в процеса, с разпределянето на доказателствената тежест в доклада по чл.146 ГПК, с обсъждането на доводите на страните, с приложението на разпоредбата на чл.266, ал.3 ГПК, както и за допуснати нарушения във връзка с необходимостта от изчакване на инстанционното произнасяне по частните жалби относно молбата за възстановяване срока за отговор на исковата молба по чл.64, ал.2 ГПК, са оплаквания по правилността на обжалваното решение без да са относими към неговата евентуална недопустимост. Извън случаите при евентуална нищожност или евентуална недопустимост на въззивното решение допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Нито един от формулираните 22 правни въпроса не може да обоснове наличието на поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК като изрично следва да сее подчертае, че в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК липсва конкретна обосновка на твърдението, че всеки един от въпросите е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, в какъвто смисъл са изискванията по т.4 към мотивите на Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК. Въпрос №1: „ Следва ли съдът при предявен иск по чл.422 ГПК да проверява, включително служебно, по реда на изясняване на спора от фактическа и правна страна, дали е налице неплащане на месечни вноски по кредит към банка, с оглед преценка налице ли е основание за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита?” не е значим за конкретния правен спор, тъй като в мотивите към решението въззивният състав е обсъдил в контекста на обявяване на предсрочната изискуемост на кредита значението на установения по делото факт, че длъжниците към 08.09.2010г. са преустановили плащането на дължимите месечни вноски. Въпрос №2: „ Следва ли съдът служебно, с оглед преценка на фактите и обстоятелствата по точка едно, да преценява наличието на виновно изпълнение, част от което е преценката за компенсация на вини?” не е обусловил решаващата воля на съда доколкото въззивният състав е приел липса на виновно поведение от страна на банката-кредитор във връзка с неусвояване на постъпилата на 11.09.2007г. сума в размер на 67 040 евро с цел погасяване на кредита, впоследствие изтеглена обратно от длъжниците. Въпрос №3:. „Следва ли съдът да изчака произнасянето по частната жалба, с която се обжалва отказът да се възстанови пропуснатия срок за отговор?” макар и относим за настоящото дело, не отговаря на общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касация, тъй като във въпроса не са включени и не са отчетени конкретните обстоятелства относно осъществените процесуални действия към датата, когато е приключило разглеждането на делото във въззивната инстанция. Към датата на завършване разглеждането на делото пред апелативния съд – 10.02.2016г., вече е било постановено определение №510 от 07.12.2015г. по ч.гр.д.№718/2015г. по описа на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено протоколното определение от 13.01.20914г. по т.д. №763/2013г. на Пловдивски окръжен съд за оставяне без уважение молбите на С. и С. и С. С. за възстановяване на пропуснат срок за депозиране на писмен отговор по исковата молба на „К. агрикол България” ЕАД. Въззивният състав, аналогично на апелативния състав, разгледал частната жалба, е приел, че въззивното определение, с което е потвърден отказа за възстановяване на срока, е окончателно и не подлежи на касационно обжалване. От изложеното следва, че въззивното решение, предмет на касационната жалба, е постановено при приключило според въззивния състав производство по обжалване на отказа по чл.64, ал.2 ГПК. Впоследствие, след постановяване на въззивното решение, с Тълк.решение №5/12.07.2018г. по т.д.№5/2015г. на ВКС, ОСГТК, е прието, че определението за отказ за възстановяване на срок, подлежи на касационно обжалване. В тази връзка и след последващо администриране на частните касационни жалби на С. и С. и С. С., с определение №282/02.07.2019г., постановено по ч.т.д.№1092/2019г. на ВКС, І т.о., не е допуснато касационно обжалване на определение №510/07.12.2015г. по ч.гр.д. №718/2015г. по описа на Пловдивски апелативен съд, с което определението на първоинстанционния съд за отказ за възстановяване на срока за отговор на исковата молба е влязло в сила. От всички изложено по-горе следва изводът, че формулираният от касаторите хипотетичен въпрос, не е съобразен с конкретните обстоятелства по делото и не може да обуслови негов принципен отговор, който да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Въпрос №4. „Следва ли съдът при предявен иск по чл.422 ГПК да проверява дали е внесена държавна такса, от надлежно лице ли е внесена, може ли таксата да се внася от депозирани при ищеца пари на ответника или направо от името на ответника?” не е значим за конкретния правен спор, тъй като въпросите за начина на изпълнение на фискалното задължение на ищеца с оглед внасянето на държавна такса (дължимата държавна такса е преведена от ищеца на 29.04.2013г. и допълнително на 11.06.2013г.), не са относими към изводите на въззивния състав по съществото на спора по смисъла на т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК. Въпросите относно активната легитимация на ищеца и правоприемството в процеса, а именно: въпрос №5: „ Следва ли съдът при предявен иск по чл.422 ГПК да проверява вида на правоприемството между заявителя по чл.417 ГПК и ищеца по чл.422 ГПК по същото заявление по заповедта за изпълнение и по изпълнителния лист?”, въпрос №6: „ Следва ли в заповедта за изпълнение и в изпълнителния лист да се посочва ЕИК на юридическото лице? Валидни ли са тези документи без посочен ЕИК и могат ли да бъдат годно основание за образуване на исково производство по чл.422 ГПК?, въпрос №7: „Налице ли е универсално правоприемство при договор за продажба на акции и следва ли съдът да изследва въпроса за вида на продадените акции и спазен ли е редът за прехвърлянето им – тоест, следва ли съдът да следи служебно за валидността на договора за прехвърляне на акции, особено при наличие на безналични и обикновени акции? ” и въпрос №8. „ Това, че пълномощниците на ищеца по чл.422 ГПК и изобщо, са едни и същи пред различните съдилища и инстанции, означава ли, че съдът следва да приеме наличие на универсално правоприемство или обратното, първо следва да провери универсалното правоприемство и след това валидността на пълномощията и действията извършени въз основа на тях?”, не отговарят на характеристиката на въпроси по чл.280, ал.1 ГПК. Предмет на иска по чл.422, ал.1 ГПК е установяване съществуването на задължението, за което е издадена заповедта за незабавно изпълнение, а не разпореждането, с което е уважена молбата за незабавно изпълнение, поради което въпросите относно реквизитите на заповедта за изпълнение (включително, посочването на ЕИК на ищеца) са неотносими за спора. Що се отнася до активната процесуална легитимация на „Е. банк България” ЕАД – в заповедното производство, на „К. агрикол България” ЕАД - в първоинстанционното производство и ТБ „В.“ ЕАД – във въззивното производство, въззивният състав е обсъдил оплакванията и доводите на ответниците и е приел наличието на универсално правоприемство без преобразуване на дружествата. В тази връзка въпросите на касаторите относно вида на правоприемството и дали е спазен реда за прехвърляне на акции, са въпроси относими към правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване по чл.288 ГПК. Формулираните от касаторите въпрос за доказателствената стойност на приетите по делото експертизи и възможността за тяхното оспорване, относно представянето и обсъждането на събраните по делото писмени и гласни доказателства и за възприетата въз основа на тях фактическата обстановка, за начина на съобщаване на поканите за доброволно изпълнение и уведомяването на длъжниците за предсрочната изискуемост на кредита, както и за правните последици от обявяването на кредита за предсрочно изискуем а именно: въпрос №9 „ Следва ли съдът да дава възможност на ответника, ако отговорът му не е в срок, да представя доказателства във връзка с оспорване на заключеието на вещото лице?”, въпрос №10 „Може ли вещото лице да дава свидетелски показания?”, въпрос №11 „ При подадена молба за предсрочно погасяване, длъжна ли е банката да погаси кредита изцяло или до размера на преведената сума в случая?”, въпрос №12 „Представлява ли отказът да се погаси кредита от преведените суми и какъв е разумният срок за усвояване на сумите?”, въпрос №13 „Трябва ли съдът да даде задача на вещото лице, да провери всички банкови сметки на длъжника, при условие, че в договора е предвидено, че кредитът се изплаща чрез открита в същата банка разплащателна сметка, а в анекса е предвидено внасяне на депозит, тоест е налична и депозитна сметка?, въпрос №14 „ При липса на определен по договор или по друг начин размер на вноска, допустимо ли е изобщо да се претендира предсрочна изискуемост, като се има предвид наличие на вина при договаряне от страна на банката кредитодател?”, въпрос №15 „ След като вноската по кредита е в зависимост от Ю. според предпоследния анекс – следваше ли съдът да провери какво е движението на Ю. /законната лихва върху евро/ и ако се установи намаление това да доведе до други правни изводи?”, въпрос №16 „ Допустимо ли е при договор за банков кредит, при който не е посочена месечна вноска, съдът да определя размера на вноската?”, въпрос №17 „ При изпратени с писмо с известие за доставяне покана за предсрочна изискуемост, след като не е изписано кое е лицето положило подпис на получател, следва ли съдът да провери това ли е подписа на длъжника. Следва ли да се назначи графологическа експертиза, ако е поискана и ако не е поискана, а само е възразено в този смисъл?”, въпрос №18 „ Може ли съдът, при изпратени по пощата документи, да приеме за безспорно, че е изпратена покана за обявяване на предсрочна изискуемост, при положение че в обратната разпеска няма посочен изходящ номер на писмо? Може ли неприемането на отговора да се счита за мълчаливо признание на твърденията на ищеца? ” и въпрос №19. „При посочен съдебен адрес, следва ли за редовно да се счита призоваване на друг адрес ? Редовно ли е призоваването на един ответник чрез друг ответник, след като те не са необходими другари и ако са такива?”, не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не са били от значение за формиране решаващата воля на въззивния съд. Както бе посочено по-горе в настоящото определение, въззивният съд е приел, че не дължи произнасяне по оплакванията и възраженията на ответниците, направени за пръв път в допълнителната молба на въззивниците от 24.11.2015г., депозирана повече от месец след законово установения срок по чл.259, ал.1 ГПК, поради което е постановил решението си при условията на ограничен въззив, съобразявайки се единствено с оплакванията в подадената в срок на 14.10.2015г. въззивна жалба на С. С. и С. С. срещу първоинстанционното решение. В тази връзка апелативният съд е решил спора на базата на събраните пред първата инстанция доказателства с оглед направените пред нея доводи и възражения от страните, без да е обсъждал твърденията на ответниците и обстоятелствата, съдържащи се в поставените от касаторите в изложението по чл.284, ал.3 т.1 ГПК въпроси от №9 до №19. Въпрос №20: „Необходими другари ли са съпрузите при ипотечни банкови кредити, след като кредитът е отпуснат за покупка на жилище и изобщо?” не е значим за настоящия спор, доколкото въззивният състав, без да обсъжда факта, че ответниците са съпрузи, е приел, че по силата на договора за ипотечен банков кредит № М 2687-06/08.02.2006г. и на четирите споразумения кредитополучатели са и двамата ответници - в качеството им на солидарни длъжници по смисъла на чл.121 ЗЗД при условието на договорна солидарност. Въпрос №21: „ Какви са съдебните актове, които грубо нарушават императивни европейски правни норми и/или прилагат законови разпоредби, които противоречат на европейски правни норми и съдът не следва да ги прилага – нищожни или недопустими. Ако са нищожни, следва ли съдът по реда на чл.422 ГПК в исковото производство да ги приеме за такива и да не дава ход на исковата молба?” няма характеристиката на конкретен за спора въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въпросът е зададен хипотетично и не е обсъждан от въззивния съд. Въпрос №22. „Следва ли по делото съдът да постанови разпореждане за образуване, след като делото му е изпратено по подсъдност, въз основа на възражение подадено преди да е връчен препис от исковата молба, следва ли съдът да направи доклад, да посочи какво дело, гражданско или търговско образува ?” не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като във въззивната жалба (дори и в представената след срока по чл.259, ал.1 ГПК молба) не е направено оплакване за допуснато процесуално нарушение във връзка с доклада по делото. Съгласно т.2 от Тълк.решение №1/09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ВКС, ОСГТК, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция евентуални нарушения при докладване на делото, поради което въпросът на касаторите се явява неотносим за конкретния правен спор. На основание чл.78, с ал.3 ГПК касаторите С. Г. С. и С. И. С., следва да бъдат осъдени на заплатят на „И.” АД сумата 3 884.70лв. – направени разноски за адвокатска защита и правна помощ за касационната инстанция. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,