Определение № 5102 от 22.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2253/2026 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото [община], подадена чрез процесуалния й пълномощник адв. М. П. срещу решение № 290/29.12.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 479/2025 г. на Кюстендилския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, след частична отмяна на отхвърлителното първоинстанционно решение № 408/09.08.2024 г., поправено с решение № 464/30.09.2024 г., постановени по гр. дело № 1129/2024 г. на Дупнишкия районен съд, са уважени, предявени от Н. Х. С. срещу жалбоподателя, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищцата, извършено със заповед № РД-01-05-191/10.04.2024 г. на кмета на ответната община, на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ; ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „главен специалист ГРАО и архив” при общината-касатор; и последната е осъдена да заплати на ищцата сумата 4 376.85 лв. – обезщетение за оставането й без работа поради уволнението през периода 10.04.2024 г. - 30.07.2024 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.05.2024 г. до окончателното ѝ изплащане. Подаването на касационната жалба поставя във висящност и разноските по делото. Жалбата е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната му част, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на общината-касатор, също чрез адв. П., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) подлежи ли на контрол правото на работодателя да променя изискванията за образование и квалификация, и трябва ли да се доказва в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ обективна необходимост от извършената промяна; и 2) чия е тежестта за оборване на презумпцията при излагане на факти и обстоятелства за злоупотреба с право по чл. 8, ал. 1 от КТ, и кога следва да се приеме, че е оборена добросъвестността на работодателя. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 71/24.07.2013 г. по гр. д. № 284/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 97/18.08.2022 г. по гр. д. № 2820/2021 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 596/17.10.2024 г. по гр. д. № 2996/2023 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 235/04.10.2017 г. по гр. д. № 4531/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 321/31.10.2011 г. по гр. д. № 13/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 66/19.03.2013 г. по гр. д. № 870/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. В изложението се сочи и очевидна неправилност на правните изводи на въззивния съд, като основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Насрещната страна – ищцата Н. С., в отговора на касационната жалба, чрез процесуалния си пълномощник адв. М. Ч. излага становище и доводи, че не са налице наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата. За да достигне до решаващия си извод по делото, че обуславящият иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е основателен и доказан, въззивният съд е изложил следните правни съображения: В рамките на работодателската си власт кметът на общината е имал правомощието да променя изискванията за образование и квалификация на служителите от неговата администрация, които го подпомагат. Преценката му какви изисквания да въведе за длъжностите, заемани от работниците и служителите е в негова дискреция и не подлежи на съдебен контрол, но само ако с тази промяна не се нарушават императивни правни норми, включително забраната за злоупотреба с право по чл. 8, ал. 1 от КТ. За тези си съображения въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС – решение № 58/30.07.2015 г. по гр. д. № 2600/2014 г. на ІV-то гр. отд., решение № 345/06.03.2014 г. по гр. д. № 3868/2013 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 192/14.06.2013 г. по гр. д. № 680/2012 г. на ІV-то гр. отд., като е приел, че подлежи на преценка въпросът: изменяйки изискванията за образование досежно упражняваната от ищцата длъжност, работодателят действал ли е добросъвестно. С оглед изричните указания на ВКС, дадени му с отменителното касационно решение № 611/21.10.2025 г. по гр. д. № 1115/2025 г. на ІІІ-то гр. отд., окръжният съд е приел, че поставени за изследване при новото разглеждане на делото са твърденията на ищцата, че кметът на ответната община е прекратил трудовото й правоотношение, ръководен единствено и само от неприязънта, която изпитва към нея; че за някои длъжности, дори и след приемане на новата структура на общинската администрация, не е променено изискването за образование и не се изисква висше образование; че на работа са останали други хора и били назначени нови, които нямат висше образование и за които няма данни, че ще изпълняват по добре от нея работата; че са били извършени нови назначения на хора със същото образование като нейното, но без нейните знания и умения. Досежно първия довод (че кметът е прекратил трудовото правоотношение, ръководен единствено и само от неприязънта, която изпитва към ищцата) съдът е приел, че не се съдържат доказателства по делото. Приел е обаче за безспорно между страните и установено от доказателствата, че е налице изменение в изискването за образование само по отношение на ищцата, както и че промяната касае единствено изискванията за образование, като съгласно новата длъжностна характеристика, за нейната длъжност е необходимо висше образование, каквото тя не притежава. Въззивният съд е намерил, че естеството на новите задължения за длъжността логически не обуславя въведените изисквания за висше образование по специалността, доколкото те са напълно идентични с предходните задължения. Посочил е и че в този смисъл е неясно е как новото изискване за образование е свързано с изпълняваната работа – с изпълнението на част или на всички трудови задължения, включени в длъжността. Окръжният съд е изследвал и обстоятелството, че в Единния класификатор на длъжностите в администрацията, за възложената на ищцата длъжност не се изисква висше образование, предвид което е приел, че притежаваното от ищцата образование е било съответно за длъжността при възникването на договорните отношения между страните, като отново е посочил, че от данните по делото е неясно кое е наложило предприетата промяна. С оглед това и като е преповторил констатацията си, че новите промени в изискванията за образование се отнасят единствено за ищцата, въззивният съд е достигнал до извода, че ползвайки се от законово допустимо средство, каквото е правото да въведе нови изисквания за образование, ответникът-работодателят е целял постигане на една-единствена цел – прекратяване на трудовия договор само с конкретен служител. Съдът е изложил и съображения, че ако се приеме противното, то следва, че още при учредяването на трудоводоговорното правоотношение с лице, чието образование и/или квалификация не покриват изискванията, работодателят сам е създал основанието за уволнение още в момента на сключване на трудовия договор и дори преди началото на изпълнението му. В заключение съдът е приел, че действията на работодателя по въвеждане на нови изисквания за заемане на длъжността не представляват израз на добросъвестност при упражняване на субективните му права и противоречат на общия принцип, установен в чл. 57, ал. 2 от КРБ, да не се допуска злоупотреба с права и тяхното упражняване, ако то накърнява права и законни интереси на другите. Настоящият състав на ВКС намира, че при така изложените решаващи съображения към обжалваното въззивно решение, не е налице твърдяната от общината-касатор очевидна неправилност на същото по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Окръжният съд обаче е разрешил двата поставени от жалбоподателя правни въпроса, в противоречие с трайно установената практика на ВКС, намерила израз както в посочените в изложението на общината: решение № 71/24.07.2013 г. по гр. д. № 284/2012 г. на ІV-то гр. отд., решение № 97/18.08.2022 г. по гр. д. № 2820/2021 г. на ІV-то гр. отд., решение № 596/17.10.2024 г. по гр. д. № 2996/2023 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 235/04.10.2017 г. по гр. д. № 4531/2016 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 66/19.03.2013 г. по гр. д. № 870/2012 г. на ІІІ-то гр. отд.; така и в посочените от страна на ищцата в отговора й на касационната жалба: решение № 83/08.04.2021 г. по гр. д. № 2947/2020 г. на ІV-то гр. отд., решение № 216/23.06.2015 г. по гр. д. № 6331/2014 г. на ІV-то гр. отд. и постановеното в настоящото исково производство, отменително решение № 611/21.10.2025 г. по гр. д. № 1115/2025 г. на ІІІ-то гр. отд.; а така също и в решенията, на които се е позовал самият въззивен съд: решение № 58/30.07.2015 г. по гр. д. № 2600/2014 г. на ІV-то гр. отд., решение № 345/06.03.2014 г. по гр. д. № 3868/2013 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 192/14.06.2013 г. по гр. д. № 680/2012 г. на ІV-то гр. отд. Съгласно тази константна практика на ВКС, отговорът на първия въпрос е отрицателен, а по втория въпрос се приема, че тежестта за оборване на презумпцията за добросъвестност по чл. 8, ал. 2 от КТ е за страната, която твърди фактите, сочещи на злоупотреба с право от насрещната страна, както и че презумпцията се счита оборена при провеждане на главно пълно доказване на тези факти. При така установеното противоречие, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по двата поставени от касатора правни въпроса, уточнени от съда (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), както следва: 1) подлежи ли на съдебен контрол правото на работодателя да променя изискванията за образование и квалификация, и трябва ли в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ да се доказва обективна необходимост от извършената промяна; и 2) при излагане на твърдения за факти, сочещи на злоупотреба с право в нарушение на чл. 8, ал. 1 от КТ, за кого е тежестта за оборване на презумпцията за добросъвестност по чл. 8, ал. 2 от КТ и кога същата е оборена. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на касатора следва да бъдат дадени указания и срок за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 126.56 евро и за представяне по делото на вносния документ за това. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение