Определение № 4604 от 12.04.2024 г. на ВАС по адм. д. № 3573/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от П. Запрянов, чрез пълномощника му адв. Б. Бойчев, срещу определение № 1433 от 07.02.2024г., постановено по адм. дело № 917/2024г. по описа на Административен съд – София град. С оспореното определение, съдът е оставил без разглеждане предявеният от П. Запрянов, иск за осъждане на Столичния общински съвет да обяви по реда на чл.194 от АПК, влязлото в сила решение № 512/31.01.2022г. на АССГ по адм. дело № 4552/2018г., с което е частично отменена Наредбата за реда и условията за пътуване с обществения градски транспорт на територията на Столична община; оставил е без разглеждане възражението за местна неподсъдност на делото, като е прекратил производството. В частната жалба са развити доводи за неправилност на оспореното определение, поради необоснованост на изводите на съда - несъобразяване със събраните доказателства и неправилно приложение на закона. Твърди се, че съдът неправилно е прекратил производството на основание чл.159, т.4 АПК, вместо на основание чл.159, т.3 АПК, тъй като към датата на сезирането на съда и образуване на делото – 02.01.2024 г., за жалбоподателя е бил налице правен интерес от предявения иск по чл.256 от АПК, доколкото оспореното бездействие на ответника е прекратено на 15.01.2024г., когато е обнародвано решението за отмяна на общинската наредба на осн. чл.194 от АПК. С горните доводи се обосновава и основателността на претенцията за присъждане на разноските по делото. Твърди се, че обжалваното определение не съдържа правна квалификация на иска. Твърди се, че обжалваното определение е нищожно като постановено от местно некомпетентен административен съд и е в противоречие с цитирана от частния жалбоподател съдебна практика. Иска се обжалваното определение да се отмени и на основание чл. 159, т. 3 вр. с чл. 143, ал. 2 от АПК да се присъдят разноски по делото за двете съдебни инстанции. Ответникът по частната жалба – Столичният общински съвет, чрез пълномощника си юрк. С. Якуб, в писмен отговор оспорва същата и моли да бъде отхвърлена като неоснователна. Върховният административен съд, състав на трето отделение, намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна в частта срещу определението на АССГ за прекратяване на производството, но по отношение на претенцията за разноски – частната жалба е основателна. Съображенията са следните: Частният жалбоподателя е подал на 02.01.2024г. жалба пред Административен съд – Хасково срещу бездействието на Столичния общински съвет във връзка със задължението по чл.194 от АПК да обяви /обнародва/ влязлото в сила решение № 512/31.01.2022г. на АССГ по адм. дело № 4552/2018г., с което е частично отменена Наредбата за реда и условията за пътуване с обществения градски транспорт на територията на Столична община. Посочено е, че нормативният акт е отменен по негова жалба, но поради неизпълнение на горното задължение от ответника, решението на съда не е влязло в сила и П. Запрянов не може да се снабди с изпълнителен лист за присъдените му по делото разноски. Предявено е искане за осъждане на СОС да извърши регламентираното в чл.194 АПК във вр. с чл.22, ал.2 ЗМСМА, действие. Претендират се разноски, вкл. за адвокатско възнаграждение, по приложен списък. След подаване на иска и образуване на делото, жалбоподателят е представил разпечатка от сайта на СОС от 12.01.2024г., от която се установява, че е публикувано решението на съда за частична отмяна на наредбата. Следва определение на Административен съд – Хасково, с което на осн. чл.135, ал.2 във вр. с чл.133, ал.2 АПК, делото е изпратено по подсъдност на Административен съд - София град, а жалбоподателят депозира възражение с искане за сезиране на ВАС, който да определи компетентния съд. При горните обстоятелства, АССГ постановява оспореното определение, с което е оставен без разглеждане предявеният от Запрянов иск за осъждане на Столичния общински съвет да обяви по реда на чл.194 от АПК, влязлото в сила решение № 512/31.01.2022г. на АССГ по адм. дело № 4552/2018г., с което е частично отменена Наредбата за реда и условията за пътуване с обществения градски транспорт на територията на Столична община; оставено е без разглеждане възражението за местна неподсъдност на делото на жалбоподателя и е прекратено производството по делото. За да постанови този резултат, съдът е приел, че за ищеца е отпаднал правният интерес от търсената защита, тъй като оспореното бездействие е преустановено – доказано е, че СОС е публикувал решението за частична отмяна на общинската наредба. Сочи се, че за горният извод е без значение оплакването за неиздаване на изпълнителен лист в полза на ищеца, което оплакване няма връзка с процесните действия на ответника. По отношение на възражението на ищеца за неподсъдност на делото пред АССГ, се сочи, че същото е недопустимо, тъй като съгласно чл.135, ал.1 от АПК преценката за подсъдността е предоставена на съда. Във връзка с разноските е прието, че такива не се дължат в хипотезите, при които производството е недопустимо поради липса на правен интерес. Определението е правилно, в частта, с която е прекратено производството по делото, поради недопустимост на иска по чл. 256 от АПК и на възражението за неподсъдност на делото, поради следното: Защитата срещу неоснователни бездействия на административен орган е уредена в разпоредбата на чл. 256 от АПК. Производството по чл. 256, ал. 1 и ал. 2 от АПК е исково производство. Търсещият съдебна защита цели да осъди административния орган да извърши фактическото действие, за което е задължен по закон и което не извършва. Защитата по този ред е възможна, само ако органът бездейства, но не и след като бездействието е прекратено. Липсата на твърдяното бездействие от страна на органа лишава съдебното производство от предмет, защото защитата, която съдът може да даде чрез осъдителното си решение е да осъди органа да извърши претендираното действие – аргумент от чл. 256, ал. 3 от АПК. Правният интерес от търсената защита чрез предявяването на иск с правно основание чл. 256, ал. 1 и ал. 2 АПК се счита отпаднал, когато са представени доказателства за извършване на предписаното действие. В случая, видно от представените по делото доказателства, фактическите действия предмет на искането до съда, са извършени от административния орган след предявяване на иска, както правилно е приел и решаващият съд. С извършването на тези действия за ищеца в производството по чл. 256 от АПК е отпаднал правният интерес от търсената съдебна защита. Наличието на правен интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за разглеждане и произнасяне по искането, за която съдът следи служебно. Той следва да е налице във всеки един момент на съдебното производство. След като фактическите действия, които се е искало да бъдат извършени са вече извършени, то за оспорващия е отпаднал правният интерес от защита в образуваното производство, поради което правилно решаващият съд е оставил искането без разглеждане на основание чл. 159, т. 4 от АПК и е прекратил производството по делото. Оспореното определение съответства на закона и следва да бъде оставено в сила в тази му част. Правилно е обжалваното определение и в частта, с която е оставено без разглеждане възражението на оспорващия за неподсъдност на делото, а наведените от него оплаквания за нищожност са неоснователни. В съответствие с правомощието си по чл.135, ал.1 АПК, сезираният с иска на Запрянов, Административен съд – Хасково е решил, че делото не му е подсъдно и на осн. чл.135, ал.2 АПК го е изпратил на Административен съд – София град. Последният не е повдигнал спор за подсъдност, а се е произнесъл по искането, поради което не са налице основания за сезиране на ВАС по реда на чл.135, ал.6 вр. с ал.4 АПК, а по аргумент от чл. 135, ал. 8 АПК, определенията във връзка с подсъдността не подлежат на обжалване. Изложените в горния смисъл доводи на първоинстанциионния съд са обосновани и законосъобразни, с оглед на което оспореното определение следва да се остави в сила в тази му част. В частта относно разноските, определението е неправилно. Към момента на подаване на жалбата, с характер на искова молба, е налице правен интерес за жалбоподателя да търси защита срещу неоснователното бездействие на административен орган – СОС, да изпълни задължението си по чл. 194 от АПК, поради което ответникът е станал причина за завеждане на делото и следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски. Същите са своевременно поискани и доказани в размер на 1210 лева - 10 лева за държавна такса за производството и 1200 лева - заплатена сума за адвокатско възнаграждение за един адвокат, действително внесено, видно от договора за правна защита и съдействие от 02.01.2024 г. - сумата е заплатена в брой. В случая е направено възражение за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар в писмо на ответника с изх. № СОА24-ДИ11-244-1/29.01.2024г., с оглед на което и след преценка на действителната фактическа и правна сложност на делото на осн. чл.78, ал.5 ГПК вр. с чл.144 АПК, настоящият състав на касационната инстанция го приема да основателно. Предметът на исковата претенция и произнасянето по същата в закрито заседание ограничават участието на адвоката до изготвяне на исковата молба и представянето на писмени доказателства – разпечатки от сайта на СОС, поради което заплатеното адвокатско възнаграждение е прекомерно и следва да се намали. Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК при направено възражение за прекомерност, съдът може да намали адвокатското възнаграждение, но не по-малко от минималния размер съгласно чл. 36 Закона за адвокатурата, който в случая е 1000,00лв. съгласно чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Във връзка с правилото на чл.78, ал.5 ГПК, обаче съдът е длъжен да съобрази решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, което е задължително за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК. С цитираното решение СЕС приема, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. От горното следва, че размерите на адвокатските възнаграждения в Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в наредбата, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа, т.е. определяща при намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение при приложение на чл. 78, ал. 5 ГПК е фактическата и правна сложност на делото. Според преценката на последната, изложена по-горе, в полза на жалбоподателя следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 300,00лв., което се дължи от ответника по делото. С оглед изхода на спора в основното производство - оставяне на сила на обжалваното определение в прекратителната му част, разноски за настоящата инстанция на частния жалбоподател не следва да се присъждат. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 във вр. с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,